Дъглас Престън
Хищник (9)

8.

Когато баща му умря, Том наследи океан от пари, но той се задоволи да си купи една товарна кола. Пикап Шеви 3100, 1957-а с тюркоазено купе и бял покрив, хромова решетка и три скорости на пода. Беше собственост на един колекционер на класически коли в Албакърк, истински фанатик, който с голяма любов бе възстановил двигателя и скоростната кутия, изработвайки частите, които не беше успял да намери и хромирайки всичко до копчетата на радиото. И като последен щрих бе претапицирал интериора с най-фината кремаво бяла кожа. Бедният човек бе починал от сърдечен удар, преди да може да се порадва на плодовете на труда си и Том си го бе набелязал от една реклама в „Спестен цент“. Беше платил на вдовицата до последното пени — петдесет и пет хилядарки — и въпреки това продължаваше да смята, че е направил изгодна сделка. Това си беше произведение на изкуството на колела.

Беше станало пладне. Том бе ходил къде ли не, беше разпитвал в „Сънсет“ и бе пребродил голяма част от пътеките около високите плата, но без никаква полза. Единственото, което научи бе, че само е минал по стъпките на полицаите от Санта Фе, които вече се бяха опитали да открият дали някой не е срещнал случайно мъжа, преди да го убият.

По всичко изглеждаше, че този човек добре е прикривал следите си.

Том бе решил да посети Бен Пийк, който живееше в Сирилос, Ню Мексико. Навремето златодобивен град, познал далеч по-добри дни, Сирилос лежеше в осеяната с тополи падина край главния път, грозд от стари кирпичени постройки и дървени сгради, пръснати по протежение на сухото корито на Галистео Крийк. Мините бяха затворени от десетилетия, но Сирилос бе избегнал статуса на призрачен град, съживен от хипитата през шейсетте, които бяха изкупили зарязаните миньорски хижи, превръщайки ги в грънчарски ателиета, кожарски магазини и работилнички за изработване на макраме. Сега бе населен от пъстра смесица стари испански фамилии, работили навремето в мините, остарели особняци и чудати ексцентрици.

Бен Пийк бе от последните и домът му го показваше. Старата, обкована с дъски къща не беше боядисвана от години. Мръсният двор, с ограда от кипнати колчета, бе натъпкан с ръждясало миньорско оборудване. В един ъгъл стоеше купчина от червени и зелени стъклени изолатори от телефонни стълбове. Отстрани на къщата се виждаше закована табелка, на която се четеше:

КАКВОТО ВИ ТРЯБВА

ВСИЧКО ЗА ПРОДАН

Включително собственика

Не се отказват разумни оферти

Том излезе от колата. Бен Пийк се беше занимавал професионално с иманярство в продължение на четирийсет години, до момента, в който едно инатливо муле му бе счупило бедрото. Той с неохота се бе установил в Сирилос с купчина вехтории и запас съмнителни истории. Въпреки ексцентричния си вид, имаше магистърска степен по геология от Минно-геоложкия институт в Колорадо. И си разбираше от работата.

Том се изкачи до изметнатата врата и почука. Миг по-късно в полумрака отзад лампата светна и се показа лице, изкривено от старите, надраскани очила; вратата се отвори с прозвънване на камбанка.

— Том Бродбент! — Пийк протегна тъмната си загрубяла ръка и стисна ръката на Том, докато костите му изпукаха. Беше висок не повече от пет стъпки, но за сметка на това бе надарен със силен, бумтящ глас. Брадата му беше пет-шест дневна, мрежа от ситни бръчици ограждаше живите му черни очи, а челото му беше толкова набръчкано, че му придаваше вид на постоянно изненадан.

— Как си, Бен?

— Ужасно, просто ужасно. Влизай.

Той направи път на Том да влезе в магазинчето му; стените бяха заети от рафтове, които направо се огъваха под тежестта на стари камъни, железни инструменти и стъклени бутилки от всякакъв размер. Всичко бе за продажба, но както изглежда не бе продадено нищо. Самите етикети, с отбелязани върху тях цени, бяха пожълтели от старост. Двамата преминаха в задната стая, която трябваше да мине за кухня и дневна. Кучетата на Пийк спяха на пода, простенвайки шумно насън. Възрастният мъж взе един очукан кафеник от печката, напълни две големи чаши и го сложи на дървената маса, след което се отпусна на един стол и покани Том да заеме другия.

— Захар? Мляко?

— Чисто.

Том го гледаше как изсипва три чаени лъжички захар в чашата си, последвани от още три, пълни със сухо мляко, после разбърква сместа до получаването на някаква мътилка. Том отпи от кафето си предпазливо. Хм, беше изненадващо добро — горещо, силно, сварено по каубойски маниер, точно както го обичаше.

— Как е Сали?

— Фантастична, както винаги.

Пийк кимна.

— Чудесна жена си взе, Том.

— Аз ли не го знам.

Пийк почука лулата си в ъгъла на камината и се зае да я пълни с „Боркъм Риф“.

— Вчера сутринта прочетох в „Ню Мексикан“, че си намерил убит човек горе в платата.

— Работата е много по-сложна от това, което се появи във вестниците. Мога ли да разчитам, че ще го запазиш за себе си?

— Разбира се.

Том му разказа историята, пропускайки онази част, в която ставаше дума за бележника.

— Да имаш представа кой може да е златотърсачът? — обърна се той накрая към възрастния човек.

Пийк изсумтя.

— Ловците на съкровища са шайка лековерни малоумници. В цялата история на Запада никой не е намирал истинско заровено имане.

— Този човек го е направил.

— Ще повярвам, когато го видя. А що се отнася до въпроса ти — не, не съм чувал тук да се навърта иманяр, макар това да не означава нищо — те са много потайни.

— Някаква идея що за съкровище може да е? Ако, разбира се, допуснем, че съществува…

Пийк измърмори:

— Аз бях златотърсач, а не ловец на съкровища. Има голяма разлика.

— Но си прекарал много време по платата.

— Двайсет и пет години.

— Чувал си истории…

Пийк запали една съчка и я поднесе към лулата си.

— Разбира се, че съм чувал.

— Разкажи ми нещо.

— Разправят, че когато това била все още испанска територия, северно от Абикию имало златна мина, наречена Ел Капитан. Знаеш ли я тази история?

— Никога не съм я чувал.

— Та, говори се значи, че добивали почти десет хиляди унции, които отливали в кюлчета, подпечатани с Лъва и Крепостта. Апачите били прогонени от местността, така че вместо да ги отнесат, те ги зазидали в една пещера, изчаквайки събитията да се уталожат. Така се случило, че един ден апачите нападнали мината. Убили всички, с изключение на един свой съучастник на име Хуан Кабрило, който отишъл в Абикию за провизии. Кабрило се върнал обратно и намерил другарите си мъртви. Отправил се към Санта Фе и довел въоръжена група, за да съберат златото. Но изминали две седмици, а проливният дъжд, който бил започнал, ставал все по-силен и наводнил всичко. Променили се всички ориентировъчни знаци. Е, намерили накрая мините, лагера и скелетите на убитите си приятели. Но така и не могли да намерят онази пещера. Хуан прекарал години в търсене — докато изчезнал горе из платата и повече никой не го видял, не го чул. Или поне така твърди историята.

— Интересно.

— Има още. През 1930-а година един приятел, Ърни Килпатрик, търсел бика си горе в един от същите тези каньони. Бил спрял близо до Инглиш Рок, южно от Еко Бедлендс. Един ден, когато слънцето залязвало, той видял скорошно свлачище на една близка скала — точно над Каньона на тиранозаврите — то разкривало нещо, което приличало на пещера. Изкачил се и влязъл вътре. Оказало се къс, тесен тунел с издълбани в стените маркери. Той ги последвал и вървял така, докато тунелът преминал в зала. Едва не умрял, когато свещта му осветила цяла стена от блокчета самородно злато, щамповани с Лъв и Крепост. Пъхнал едно в джоба си и препуснал към Абикию. Същата нощ се напил в кръчмата и като пълен глупак започнал да показва наляво и надясно кюлчето. На излизане някой го проследил и го обрал. Разбира се, тайната умряла заедно с него.

Той изплю късче тютюн.

— Всички истории за съкровища си приличат.

— Май не вярваш в тях.

— Нито дума. — Пийк се облегна назад и запали отново лулата си, след което се възнагради с няколко доволни пафкания и зачака коментар.

— Трябва да ти кажа, Бен, че говорих с онзи човек. Намерил е наистина нещо голямо.

Пийк сви рамене.

— Има ли нещо друго, което може да се мери по ценност със съкровището на Ел Капитан?

— Разбира се. Има какво ли не, в смисъл на минерали и благородни метали. Ако е бил златотърсач… А може да е бил ловец на грънци, да е копал из индианските руини. Успя ли да видиш оборудването му?

— Всичко беше натоварено на магарето му. Не забелязах нищо необичайно.

Пийк отново изсумтя.

— Ако е бил златотърсач, може да е открил уран или моли. Уран се намира понякога в горните части на формацията Чинъл, която излиза на Каньона на тиранозаврите, Каньона Хъкбей и по-ниския Хоакин. Търсих уран към края на петдесетте, ама не открих нищо. Пък и по онова време нямах нито нужното оборудване, нито гайгеров брояч и т.н.

— Спомена на два пъти Каньона на тиранозаврите.

— Дяволски големият каньон с милион притоци прекосява Еко Бедлендс и стига до високите плата. Навремето са получавали оттам добър добив на уран и моли.

— Уранът в наши дни все така ли се цени?

— Не и ако нямаш частен купувач на черния пазар. Федералните със сигурност няма да го купят — имат си достатъчно.

— Може ли да е от полза за терористите?

Пийк поклати глава.

— Съмнявам се. Ще са нужни милиард долара за обогатяване.

— Спомена „моли“. Какво представлява?

— Става въпрос за молибден. Нататък, от другата страна на Каньона на тиранозаврите, има оголвания на олигоцен трахиандезит порфирий, който са свързвали с молибдена. Открих малко молибден там, но находищата вече бяха почти изчерпани и онова, което намерих, не струваше повече от едно канче пикня. Би трябвало да има повече — там от всичко има по много.

— Защо го наричат Каньон на тиранозаврите?

— Имало е голяма базалтова интрузия точно на входа, разрушена била по такъв начин, че върхът й приличал на череп на тиранозавър рекс. Апачите не се изкачили дотам, говори се, че имало призраци. Точно там и моето муле го хванаха дяволите и ме хвърли от гърба си. Счупих си бедрената кост. Така че, ако досега не е имало призраци, значи скоро трябва да се заселят. Така и не се върнах там повече.

— Ами златото? Чувал съм, че си открил нещичко.

Бен се ухили.

— Наистина открих. Златото е проклятие за всеки, който го намери. През 86-а намерих къс планински кристал, целият пронизан от златни жилки, на дъното на Лабиринта. Продадох го на дилър на минерали за девет хиляди долара — след което изхарчих десет пъти по толкова, за да търся откъде е попаднал там. Проклетият камък все трябва да бе дошъл отнякъде, но така и не намерих основната жила. Предполагам, че се е изтърколил някак си от планината Канхилон, където има група изчерпани златни мини и стари миньорски градчета. Както казах, златото е проклятие. След този случай така и не докоснах подобно нещо. — Той се засмя и изпусна облак дим от лулата си.

— Мислиш ли, че може да е нещо друго?

— Това негово „съкровище“ може да е някоя индианска руина. Там има много руини на Анасази. Преди да понауча това-онова, копаех около някои от онези стари градове, продавах стрелите и гърнетата, които намирах там. В наши дни една хубава черно-бяла купа на Чако може да стигне до пет, десет хиляди. Да ти кажа, струва си главоболията. Освен това там е и Изгубеният град на свещениците.

— Това пък какво е?

— Том, момчето ми, тази история съм ти я разказвал.

— Не, не си.

Пийк смукна шумно от лулата си.

— През миналия век един френски свещеник на име Еузебио Бернард се изгубил някъде из Меса де лос Виехос по пътя си от Санта Фе към Чама. Докато се скитал и се опитвал да открие вярната посока, той съзрял огромно скално жилище на Анасази, голямо колкото Меса Верде, скрито в скалната ниша под него. То имало четири кули, стотици помещения, един истински изгубен град. Никой не го открил отново.

— Истинска ли е историята?

Пийк се усмихна:

— Може би не.

— А нефт или газ? Възможно ли е нашият човек да е търсил нещо такова?

— Малко съмнително. Истина е, че пустинята Чама лежи точно на края на басейна Сан Хуан, едно от най-богатите находища на природен газ в югозападната част, но за зла беда за тази игра трябва да разполагаш с цял екип геофизици, които да направят сеизмични проби. Сам човек няма никакъв шанс. — Пийк изстърга пепелта от лулата си с едно ножче, напълни я и я запали отново. — Ако е търсил фантоми, ами хубаво, тук има достатъчно. Апачите разправят, че са чували рев на тиранозавър рекс.

— Изместваме темата, Бен.

— Каза ми, че искаш истории…

Том вдигна ръка.

— Тегля чертата пред фантома динозаври.

— Предполагам, че е възможно този твой непознат иманяр да е открил съкровището Ел Капитан. Десет хиляди унции злато би струвало… — Пийк сбърчи вежди: — почти четири милиона долара. Но трябва да отчетеш и нумизматичната ценност на тези стари испански кюлчета, щамповани с Лъв и Крепост. По дяволите, можеш да вземеш най-малко двайсет, трийсет пъти повече от стойността им. Сега, като заговорихме за пари… Както и да е, ще дойдеш пак и ще ми разкажеш повече за това убийство. А аз ще ти разкажа за духа на Длорона, Ридаещата Жена.

— Договорено.