Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уаймън Форд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tyrannosaur Canyon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Дъглас Престън

Заглавие: Хищник

Преводач: Диана Райкова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: ИК Ергон

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-9625-89-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4642

История

  1. — Добавяне

4.

Детектив лейтенант Джими Уилър седеше на задната седалка в полицейския чопър уморен до смърт, усещайки глухите звуци на двигателите с всяка своя кост. Той погледна надолу към призрачния нощен пейзаж, който се разстилаше под тях. Пилотът на хеликоптера следваше хода на река Чама; всеки завой блестеше като острие на ятаган. Прелетяха над няколко малки градчета покрай брега, малки, мигащи гроздове от светлини — Сан Хуан Пуебло, Меданалес, Абикию. Тук-там се виждаше по някоя самотна кола, която пълзеше по магистрала 84 и хвърляше малък жълт лъч в непрогледната тъмнина. Северно от Абикию всички светлини изчезнаха; нататък се простираха планините и каньоните на пустинята Чама, както и обширната местност на високите плата, необитаеми до границата с Колорадо.

Уилър поклати глава. Беше отвратително място да те убият.

Той опипа пакета „Марлборо“ в джоба на ризата си. Беше раздразнен, че го измъкнаха от леглото посред нощ, раздразнен, че вдигна единствения полицейски хеликоптер на Санта Фе, че не намери патолог, че собственият му помощник е в Градовете на Златното Казино и профуква мизерната си заплата по масите с изключен клетъчен телефон. И като връх на всичко „разходката“ с хеликоптера излизаше шестстотин долара на час, разход, който надхвърляше бюджета му. А това беше само първият тур. Щеше да има и втори, с патолог и екип криминолози, преди да могат да пренесат тялото и да съберат доказателства. Следваше оповестяването… Може би, помисли си с надежда Уилър, щеше да се окаже поредното наркоубийство и нямаше да предизвика повече внимание от злободневните истории в „Ню Мексикан“.

О, дано да е наркоубийство.

— Тук е. Старото корито Хоакин. Дай на изток — каза Бродбент на пилота. Уилър хвърли поглед към мъжа, който бе провалил вечерта му. Беше висок, строен, с износени каубойски ботуши, единият от които грубо подшит с парче кожа.

Чопърът се наклони на една страна.

— Можеш ли да летиш по-ниско?

Хеликоптерът се спусна, като междувременно намали скоростта, и Уилър видя облените в лунна светлина ръбове на каньона, чиито дълбини изглеждаха като бездънни пукнатини в земята. Дяволски призрачно място.

— Лабиринтът е пред нас долу — каза Бродбент. — Тялото беше точно във входа му, където Лабиринта се слива с каньона Хоакин.

Хеликоптерът намали още. Луната висеше точно над тях, осветявайки по-голямата част от дъното на каньона. Уилър не виждаше нищо, освен сребрист пясък.

— Приземи го на откритото пространство, ей там.

— Няма проблем.

Пилотът увисна и след малко машината започна да се спуска, надигайки пясъчна вихрушка от сухото корито, преди да докосне земята. Изчакаха малко, докато прашните облаци се разнесат. Глухото боботене на перките постепенно замря.

— Аз ще остана в кабината — рече пилотът. — Вие си вършете работата.

— Благодаря, Фреди.

Бродбент се смъкна от машината. Уилър го последва приведен, като пазеше очите си от праха, и не спря да тича, докато не се озова от другата страна на коритото. После спря, изправи рамене, измъкна от джоба си кутия цигари и запали.

Бродбент продължаваше да крачи напред. Уилър включи фенерчето си и освети наоколо.

— Внимавайте да не стъпвате върху следите — подвикна той към Бродбент. — Не ща съдебните следователи да ми се бъркат в случая.

Лъчът на фенерчето пробяга по входа на каньона. Не се виждаше нищо друго, освен равно пясъчно дъно, заключено между две стени от пясъчник.

— Какво е това там?

— Лабиринтът — кратко отвърна Бродбент.

— И докъде ще ни изведе?

— Далеч не един каньон прорязва Меса де лос Виехос. Човек лесно може да се изгуби, детективе.

— Ясно. — Той насочи лъча наляво-надясно. — Не виждам никакви следи.

— Нито пък аз. Но трябва да са някъде тук.

— Водете тогава.

Бавно пое след Бродбент. Фенерчето не беше от голяма полза под ярката лунна светлина, дори по-скоро пречеше. Той го изключи.

— Продължавам да не забелязвам следи. — Уилър се загледа напред. Каньонът се виеше като корито на река от лунни лъчи и изглеждаше празен — нито камък, нито храст, нито отпечатък от човешки крак или тяло се изпречваха пред погледа.

Бродбент се огледа разколебан.

Уилър усети, че го обхваща неприятно чувство.

— Тялото се намираше точно на това място. И следите от коня ми би трябвало да се виждат ясно…

Уилър не каза нищо. Наведе се, изгаси цигарата си в пясъка и мушна фаса в джоба си.

— Точно тук беше. Сигурен съм.

Уилър светна отново фенерчето и освети наоколо. Нищо. Изключи го и въздъхна дълбоко.

— Магарето стоеше ей там — продължаваше Бродбент, — на стотина метра.

Нямаше никакви следи, нямаше тяло, нищо, освен празния каньон, облян от луната.

— Сигурен ли сте, че това е мястото? — не издържа Уилър.

— Напълно.

Уилър мушна палци в колана си и загледа как младият мъж обикаля напред-назад и се взира напрегнато в земята. Беше висок, енергичен тип. В града разправяха, че бил богат като Крез, но отблизо съвсем не приличаше на богаташ с износените си ботуши и риза от Армията на спасението.

Уилър се изхрачи. Тук сигурно имаше хиляди каньони, беше среднощ — Бродбент явно се бе объркал и ги бе замъкнал на неправилното място.

— Сигурен ли сте, че е точно тук?

— Точно тук беше, на входа на този каньон.

— Или на някой друг каньон, може би?

— Няма начин.

Той можеше да види, че каньонът беше празен от стена до стена. Луната светеше толкова ярко, беше светло като по пладне.

— Е, явно има. Не се виждат следи, не се вижда тяло, нито кръв — нищо.

— Тялото беше тук, детективе.

— Време е да кажем „лека нощ“, господин Бродбент.

— Искате да се откажете?

Уилър пое дълго и бавно въздух:

— Всичко, което казвам е, че ще се върнем на сутринта, когато нещата изглеждат по-познати. — Нямаше намерение да си разваля спокойствието с този чешит.

— Погледнете тук — каза Бродбент, — изглежда така, сякаш пясъкът е бил заравнен.

Уилър го погледна. Кой, по дяволите, беше той, че да му казва какво да прави?

— Не виждам доказателства за престъпление. Този хеликоптер ми струва по шестстотин долара на час. Ще се върнем тук утре с карти, с GPS устройства и ще намерим правилния каньон.

— Май не ме слушате, детективе. Нямам намерение да отивам, където и да било, докато не разрешим този проблем.

— Оправяйте се сам, тогава. Знаете пътя за връщане. — Уилър се обърна и тръгна към чопъра.

— Тръгваме си — каза той, когато се качи в кабината.

Пилотът свали слушалките си:

— Ами той?

— Знае пътя за обратно.

— Вижте, прави ви някакви знаци.

Уилър изруга под нос и изви поглед към тъмната фигура на няколкостотин метра от тях. Размахваше ръце и жестикулираше.

— Всемогъщи Боже! — Уилър излезе и затътри крака. Бродбент беше разровил едно каре от сух пясък, откривайки черен, влажен и лепкав слой под него.

Уилър преглътна и без да откопчава фенерчето, го включи.

— Исусе! — прошепна той невярващо и отстъпи назад. — Господи, Исусе Христе.