Дъглас Престън
Хищник (20)

19.

Джимсън Мадокс подаде ключовете на колата и една пет доларова банкнота на пъпчивия прислужник на тротоара и влезе във фоайето на хотел „Елдорадо“, издавайки приятно скърцане с новите си обувки от змийска кожа. Той спря да се огледа и подръпна леко сакото си. От едната страна на огромното помещение имаше камина с горящ огън, а от другата един възрастен мъж седеше пред голямо пиано и свиреше „Мисти“. В дъното се виждаше бар от светло дърво.

Той се отправи с бавна, флегматична походка към бара, окачи чантата с лаптопа на гърба на стола и побърза да седне.

— Кафе. Черно.

Барманът кимна и се върна с чаша и купа солени фъстъци.

Той отпи глътка.

— Да кажем, че е малко изветряло. Мислите ли, че можете да сварите прясно?

— Разбира се, сър. Моите извинения. — Барманът чевръсто взе чашата и изчезна отзад.

Мадокс загреба от фъстъците и ги пусна в устата си, докато погледът му следеше хората, които влизаха и излизаха. Всички те изглеждаха като него, облечени в поло и спортни сака, в меки джинси от рипсено кадифе или в най-лошия случай — в памучни панталони, хора, които живеят живота си почтено и добродетелно, с две коли в гаража, с по няколко деца, разчитайки на месечните корпоративни чекове. Той се облегна назад, сложи още няколко ядки в устата си и ги сдъвка. Интересно колко привлекателни жени на средна възраст — като онази, която в момента пресичаше фоайето със светлокафявия панталон, пуловер и перли и с малката черна чантичка — си фантазираха тайно за татуираните, изпълнени с животинска сила типове, които излежаваха присъди за изнасилване, убийство или побой. Това го подсети, че тази вечер го чака доста работа — да пренапише писмата на най-малко още двайсет нови затворника и да ги изпрати. Някои от тях бяха толкова неграмотни, че трябваше да ги съчинява наново. Но нямаше значение: вноските се получаваха, а желаещите да си кореспондират със затворници се увеличаваха с всеки изминал ден. Това бяха най-лесните пари в живота му и онова, което го изумяваше беше, че всичко си е законно — всички плащаха с кредитни карти през интернет компания; тя си вземаше процента и останалото изпращаше в неговата банкова сметка.

Ако бе знаел колко лесно се правят пари по честен начин, би могъл да си спести толкова неприятности.

Той си взе още няколко фъстъка и избута купата настрани с мисълта, че трябва да внимава за обиколката на талията си, когато барманът се върна с прясното кафе.

— Съжалявам, че се забавих и още веднъж се извинявам.

— Няма проблем. — Той отпи от кафето — съвсем прясно. — Благодаря.

— Винаги сте добре дошъл, сър.

Мадокс „Тревата“ насочи мислите си към сегашната си задача. Бележникът не беше в къщата. Това означаваше, че Бродбент или го носи със себе си, или го е скрил някъде, може би в трезор. Каквото и да беше, Мадокс знаеше, че сега не може да го вземе чрез кражба. Усети раздразнение. При всички положения този човек беше замесен по един или друг начин. Може би като конкурент, може би дори като партньор на Уедърс.

Мадокс почти чуваше в главата си гласа на Корвъс с неговия британски акцент: Бележникът. Имаше само един начин. Трябваше да принуди Бродбент да му го даде. Това, от което се нуждаеше, бе лост.

Това, от което се нуждаеше, бе тя.

— За първи път ли сте в Санта Фе? — попита го барманът, прекъсвайки мислите му.

— Да.

— По работа?

— Че какво друго? — ухили се Мадокс.

— Да не сте за конференцията по лапароскопска хирургия?

Исусе Христе, сигурно имаше вид на лекар. Лекар от Кънектикът на медицинска екскурзия, всички разходи се покриват от някакъв фармацевтичен гигант. Само да можеше барманът да види татуировката, която покриваше гърба му от тила до задника. Да си смъкне панталона и…

— Не — учтиво отговори Мадокс, — аз съм в областта на човешките ресурси.