Дъглас Престън
Хищник (64)

18.

Форд седеше, облегнал гръб на скалата и попиваше топлината на оскъдния огън, който бе стъкнал от изсъхнали стъбла на кактуси. Стените на Каньона на тиранозаврите се издигаха мрачно над него, откривайки кадифената ивица тъмно небе, осеяно със звезди.

Току-що бе свършил вечерята си от леща и ориз. Взе канчето, в което бе стояла лещата, сложи го върху огъня и го загрява, докато всичките следи от храна изгоряха; това беше неговият метод за миене на съдове, когато водата бе твърде ценна, за да се разхищава. Вдигна канчето с една пръчка, остави го да изстине и го напълни с вода от манерката. Като държеше канчето за металните му дръжки, той го настани между горящите стъбла. След няколко минути водата завря. Отмести го, добави лъжичка смляно кафе, разбърка и върна канчето на огъня. След пет минути кафето му беше готово.

Сръбна, като вкусваше с наслада горчивия аромат, примесен с дъх на дим. Усмихна се мрачно, спомняйки си препълненото с хора малко кафене, в което той и Джули обичаха да ходят на ъгъла на Пантеона в Рим и да пият вълшебно еспресо, седнали на малка масичка. Как се казваше това място? Таца д’Оро.

Беше на светлинни години оттам.

Кафето свърши, пресуши и последната капчица течност и изсипа утайката в огъня; остави канчето настрана, готово за сутрешното кафе. Облегна се отново на скалата с въздишка, уви плътно расото около себе си и вдигна очи към звездите. Беше почти полунощ и извитият лунен сърп висеше над ръба на каньона. Той откри някои от съзвездията, които познаваше — Голямата Мечка, Касиопея, Плеядите. Млечният път бе разсипал блясъка си по небето; той го проследи с очи и намери съзвездието Сигнус, Лебеда, замръзнал завинаги в своя полет през галактическия център. Беше чел, че има гигантска черна дупка в центъра на галактиката, наречена Сигнус X1, сто милиона слънца, погълнати и компресирани в математическа точка — и се изненада, че човешките същества се бяха одързостили да мислят, че биха могли да разберат всичко за истинската природа на бога.

Форд въздъхна и се протегна върху пясъка, питайки се дали подобни размишления са подходящи за човек, комуто скоро предстои да стане бенедиктински монах. Събитията през последните няколко дни го бяха тласнали в своего рода духовна криза. Търсенето на тиранозавъра бе събудило у него същия онзи страстен стремеж, онзи копнеж за преследване, от който си мислеше, че се е освободил. Той говореше четири езика, бе живял в дузина екзотични страни и бе имал много жени, преди да намери голямата любов на живота си. Бе страдал непоносимо заради това и все още страдаше. Защо тогава тази страст към възбудата и опасността? Ето, беше тук и търсеше динозавър, който не му принадлежи, не му носеше ни признание, ни пари, ни слава. Защо? А може би се дължеше на някакъв основен дефект в характера му?

Мисълта му неохотно се върна отново към онзи съдбовен ден в Сием Реап, Камбоджа. Жена му Джули и той бяха напуснали Пном Пен в деня преди заминаването си за Тайланд. Бяха спрели за няколко дни в Сием Реап, за да разгледат храмовете на Ангкор — разглеждането на забележителност беше част от прикритието им. Само седмица преди това бяха разбрали, че Джули е бременна и за да отпразнуват случая, бяха резервирали апартамент в луксозен хотел. Нямаше никога да забрави тази последна вечер с нея — стояха и гледаха как слънцето залязва зад петте големи храмови кули. Можеха да чуят далечното, монотонно пеене на будистките монаси, идващо от скрит в гората манастир от едната страна на храма.

Дотук се бяха справили с възложената им задача без никаква засечка. Онази сутрин бяха доставили диска с данните на своя агент в Пном Пен. Беше направено чисто — или поне те си мислеха така. Единственият намек за това, което предстои, беше старата Тойота Ленд Круизър, която ги следеше. Но той се бе освободил от „опашката“ в задръстените с коли и хора улици на столицата, още преди да напуснат града. Не му се стори нещо сериозно, още повече че не за пръв път го преследваха.

След залеза вечеряха дълго в един от евтините ресторанти на открито покрай река Сием Реап, жабите подскачаха по пода, а нощните пеперуди се блъскаха в нанизаните на дълга тел електрически крушки. Бяха се върнали в неприлично скъпата си хотелска стая и прекараха голяма част от вечерта, лудувайки в леглото. Спаха до единадесет на другата сутрин и закусиха на терасата. После Джули беше слязла долу да вземе колата, докато той изнесе багажа им.

Чу глухата експлозия, докато вратата на асансьора се отваряше към фоайето. Предположи, че се е взривила стара противопехотна мина — Камбоджа все още страдаше от такива. Спомни си как излезе и видя през вратите на фоайето облаци от пушек, които се издигаха пред хотела. Излезе навън. Колата лежеше обърната върху покрива си, разцепена почти наполовина и от нея се издигаше щипещ пушек, в уличната настилка зееше кратер. Една от гумите бе излетяла на петдесетина стъпки върху безукорно подстриганата ливада и гореше.

Дори тогава не разбра, че това е неговата кола. Предположи, че е поредното политическо убийство, каквито в Камбоджа ставаха непрекъснато. Спря на стълбите и се заоглежда за Джули, разтревожен да не се взриви друга бомба. Докато стоеше така, забеляза парче плат, носено от вятъра; то изпърха и се приземи почти до краката му — и той разпозна в него яката на блузката, която Джули бе облякла тази сутрин.

С мъчително усилие Форд се върна към настоящето, към огъня, към тъмния каньон и небето с бляскащи звезди. Всички онези ужасни спомени изглеждаха далечни, сякаш се бяха случвали в друг живот, на друг човек.

Въпросът сега беше: наистина ли това бе друг живот и беше ли той друг човек?