Дъглас Престън
Хищник (42)

16.

Мадокс стоеше над жената. Беше я сложил да легне върху леглото и русата й коса се бе разпиляла на възглавницата като ореол. Току-що бе започнала да се раздвижва и след миг очите й се отвориха. Той не каза нищо, видя как погледът й изрази объркване, после страх, когато си спомни всичко.

Мадокс вдигна оръжието си така, че тя да го вижда.

— Не прави глупости. Можеш да седнеш, но само толкова.

Тя седна, потрепервайки и белезниците около китките и глезените й издрънчаха.

Той направи движение с ръка:

— Е… какво мислиш?

Мълчание.

— Доста се потрудих, за да направя това гнезденце приятно за теб.

Той бе постлал малка покривчица върху макарата за кабел, превръщайки я в маса, и върху нея бе сложил букет цветя в буркан от конфитюр и дори едно томче с автограф от библиофилско издание, което бе домъкнал от хижата. Керосиновият фенер хвърляше жълти отблясъци през помещението, което бе приятно прохладно в сравнение със следобедната горещина навън. Въздухът миришеше свежо — нямаше и следа от изпарения на минни газове.

— Кога се връща Том? — попита Мадокс.

Мълчание. Тя изви русата си глава настрана. Това вече започваше да го ядосва.

— Погледни ме!

Тя не му обърна внимание.

— Казах: погледни ме! — Оръжието му разсече въздуха.

Тя обърна глава бавно и дръзко впери очи в него. Зелените й очи блестяха от омраза.

— Какво виждаш?

Не му отвърна нищо. Изражението й беше толкова красноречиво, че Мадокс го намери малко объркващо. Не изглеждаше уплашена. Но беше уплашена, знаеше го. Беше направо ужасена. Трябваше да бъде. И имаше основателна причина.

Той се изправи, хвърли й победоносна крива усмивка и протегна ръце.

— Хайде, усмихни се. Не съм чак толкова лош, нали?

Нямаше реакция.

— Ще ти покажа много повече от себе си, знаеш ли? Имам намерение да започна с татуировката на гърба. Можеш ли да предположиш каква е?

Мълчание.

— Отне две седмици да ми я направят, четири часа дневно в продължение на четиринайсет дена. Едно мое приятелче от затвора ми я направи, истински гений на иглата. Знаеш ли защо ти разказвам тези работи?

Той направи пауза, но тя не отвърна нищо.

— Защото тази татуировка е причината да съм тук с теб днес. Сега ме слушай внимателно. Искам бележника, който е у съпруга ти. Той взел ли си е клетъчния телефон? Дай ми номера му и ще излезеш оттук след няколко часа.

Тя най-сетне заговори:

— Щом ти трябва, намери си го от телефонния указател.

— Ама защо трябва да се държиш толкова отвратително?

Тя не каза нищо. Може би все още си въобразяваше, че има право на някакво мнение в ситуацията. Трябваше да й покаже, че греши. Щеше да я пречупи като млада кобилка.

— Виждаш ли онези пранги на стената? За теб са, в случай че не си разбрала.

Тя не се обърна.

— Добре ги виж.

— Не.

— Стани.

Тя остана седнала.

Той насочи оръжието си към глезена й, прицели се малко по-наляво и натисна спусъка. Шумът прозвуча оглушително в тясното пространство и тя скочи като сърна. Куршумът премина през матрака и наоколо се пръснаха валма от пълнежа.

— По дяволите. Не уцелих.

Той се прицели отново.

— Ще те накарам да куцаш през остатъка от живота ти. Сега стани.

Тя се изправи и веригите отново издрънчаха.

— Иди до стената, където са закачени онези пранги. Трябва да свалиш тези, с които си и да си сложиш другите.

Можеше да види страха, който се прокрадна върху това нейно арогантно лице, въпреки усилията й да го потисне. Той се прицели.

— Може и да те убие, ако засегне артерия.

Мълчание.

— Имаш ли намерение да направиш това, което ти казах, или трябва да прострелям крака ти? Последно предупреждение, не се шегувам!

Беше сериозен и тя го осъзна.

— Ще го направя — отвърна тя със сподавен глас. От очите й се стичаха сълзи.

— Умно момиче. Точно така. Ключът е един и за двата комплекта. Първо освободи глезените си, един по един. След това дясната китка. Лявата остави на мен. — Той й хвърли ключа. Тя се наведе и го взе, отключи непохватно веригата около глезена си, като следваше инструкциите му.

— Сега остави ключа.

Той се наведе и го взе.

— Сега ще освободя лявата ти ръка. — Той се приближи към импровизираната маса, остави оръжието си върху нея и окова лявата й китка. След това опипа белезниците, за да се увери, че са закопчани както трябва.

Отстъпи назад и взе пистолета.

— Виждаш ли това? — Той посочи към бедрото си. Ти ме простреля, знаеш ли?

— Жалко, че не е било четири инча по-нагоре — каза Сали.

Мадокс се изсмя дрезгаво.

— Това е истинска комедия. Колкото по-скоро започнеш да играеш по сценария, толкова по-бързо ще свърши всичко. Съпругът ти, Томи, е взел бележника. А аз го искам. — Той се прицели отново в глезена й. — Дай ми телефонния му номер и да не губим повече време.

Тя му каза номера.

— Сега ще получиш истинска почерпка.

Той се ухили, отстъпи назад и започна да разкопчава ризата си.

— Ще ти покажа татуировката си.