Дъглас Престън
Хищник (45)

19.

Когато колата наближи Тъксън, Том провери отново клетъчния си телефон и установи, че най-после има покритие. Погледна часовника си. Пет и половина. Беше се забавил при Диърборн повече, отколкото предполагаше. Трябваше да побърза, ако искаше да хване полета си в шест и половина.

Той набра домашния телефон с намерението да разбере как е Сали. Телефонът иззвъня няколко пъти и секретарят се включи.

Здравейте, това е домът на Том и Сали. Том е по работа, а на мен ми се наложи неочаквано да напусна града, така че няма да можем да се върнем веднага. Съжалявам за пропуснатите уроци, ще ги наваксаме по-късно. Оставете съобщение, благодаря.

Последва бибипкане и Том затвори изненадан и внезапно разтревожен. Какво беше това неочаквано излизане от града? Защо не му се беше обадила? А може би е звъняла — но телефонът му нямаше покритие в дома на Диърборн. Той бързо провери телефона си, но нямаше пропуснати разговори.

С нарастващо чувство на безпокойство отново набра номера вкъщи и изслуша съобщението по-внимателно. Сали изобщо не звучеше нормално. Той отби от пътя и прослуша за трети път записа. Нещо никак не беше наред. Усети внезапно бумтенето на сърцето си в гърдите. Запали двигателя и се върна на междущатското шосе със скърцане на гуми. Докато ускоряваше, позвъни на полицията в Санта Фе и попита за детектив Уилър. След две смущаващи прехвърляния на други линии, познатият безстрастен глас отговори.

— Обажда се Том Бродбент.

— Да?

— Намирам се извън града и току-що звънях вкъщи. Нещо не е наред там. Съпругата ми би трябвало да е у дома, но не е, освен това е оставила съобщение на телефонния секретар, което няма никакъв смисъл. Мисля, че е била накарана насила да направи този запис. Нещо се е случило.

Последва тишина, след което Уилър каза:

— Веднага ще отида да проверя.

— Искам да направите нещо повече. Искам да спирате всички коли по пътищата и да я намерите.

— Да не мислите, че е отвлечена?

Том се поколеба:

— Не съм сигурен.

Пауза.

— Нещо друго, което трябва да знам?

— Казах ви каквото ми е известно. Просто идете там колкото е възможно по-бързо.

— Ще се погрижа лично. Имаме ли разрешението ви да разбием вратата, ако е заключена?

— Да, разбира се.

— Кога се връщате в града?

— Самолетът от Тъксън каца в седем и половина.

— Дайте ми телефона си. Ще ви се обадя от дома ви.

Том му даде номера си и затвори. Завладяха го чувство на безсилие и угризение на съвестта. Що за глупак беше, да остави Сали сама!

Той яростно натисна педала до дъно, атакувайки асфалта с над сто и петдесет. В никакъв случай не биваше да изпуска полета си.

Петнайсет минути по-късно телефонът му иззвъня.

— С Том Бродбент ли разговарям?

Не беше Уилър.

— Вижте, очаквам важен…

— Млъкни, Томи, момчето ми, и слушай.

— Кой, по дяволите…

— Казах да млъкнеш.

Пауза.

— Малката ти женичка е при мен. Сали. Добре е — засега. Единственото, което искам, е бележникът. Следиш ли мисълта ми? Просто отговори с „да“ или „не“.

Том стисна телефона толкова силно, сякаш ще го счупи.

— Да — опита се да произнесе той.

— Когато аз получа бележника, тогава ти ще си получиш Сали обратно.

— Слушай, само да си я докоснал…

— Нямам намерение да повтарям. Млъкни, мътните да те вземат!

Том чу, че мъжът диша тежко.

След малко гласът попита:

— Къде си?

— Аз съм в Аризона…

— Кога се връщаш?

— В седем и половина. Слушай…

— Искам ти да ме слушаш. Много внимателно. Можеш ли да го направиш?

— Да.

— След като самолетът ти се приземи, качи се на колата си и иди в Абикию. Прекоси града и тръгни по магистрала 84 на север от язовира. Не спирай за нищо. Трябва да си тук към девет часа. Бележникът у теб ли е?

— Да.

— Добре. Искам да го носиш, сложи го в найлонова торба с цип и я напълни с отпадъци да изглежда като боклук. Отпадъците трябва да са жълти. Разбра ли? Ярко жълти. Връщаш се назад и караш по магистрала 84 между отбивката за язовира и отбивката за Ранчото на призраците. Движиш се точно с осемдесет километра в час, с включен клетъчен телефон. Покритието е достатъчно добро, има само няколко мъртви петна. Ще ти звънна за повече инструкции. Ясно?

— Да.

— Кой е номерът на полета ти?

— „Саутуест Еърлайнс“ 662.

— Добре. Ще проверя и ще разбера кога всъщност кацаш и ще те чакам край Ранчото на призраците час и двайсет минути след това. Не се отбивай вкъщи, не прави нищо, карай направо към Абикию. Разбра ли? Даваш назад и след това напред между язовира и ранчото, докато ти се обадя. Държиш скорост осемдесет километра.

— Да, но ако я нараниш…

— Да нараня Сали? Тя ще е добре, ти само имай грижата да направиш всичко, което казвам точно по начина, по който го казвам. А, и още нещо, Том. Никакви ченгета. Нека ти обясня защо. Никое отвличане не е успяло след намесата на полицията. Чувал ли си тази статистика? Когато повикат на помощ ченгетата, отвличането се проваля и жертвата обикновено умира. Звъниш в полицията — и аз съм прецакан. Ченгетата пристигат, свършват си тяхната работа, без да ги е грижа за тревогите ти. Ти губиш контрол, аз губя контрол и Сали умира. Разбираш какво ти казвам, нали? Ако им се обадиш, ще целунеш жена си за сбогом в блестящата стоманена количка в сутерена на „Уест Еърпорт“, номер 1100. Разбрано?

Тишина.

— Ясен ли бях?

— Да.

— Добре. Ще сме само ти и аз, всичко ще е под контрол през цялото време. Аз получавам бележника, ти получаваш жена си. Пълен контрол. Разбрано?

— Да.

— Имам една радиостанция на полицейски честоти, а разполагам и с други начини да разбера, ако се обадиш на ченгетата. Освен това имам и партньор.

Мъжът прекъсна връзката.

Том едва шофираше, направо не виждаше пътя. Телефонът иззвъня почти веднага. Беше Уилър.

— Господин Бродбент? Намираме се у вас, в дневната, и се боя, че имаме проблем.

Том преглътна буцата в гърлото си, като се опитваше да намери гласа си.

— Открихме куршум в стената. Криминалистите в момента го вадят.

Том осъзна, че се носи с повече от сто и шестдесет километра в час по магистралата. Намали и направи огромно усилие да се концентрира.

— Там ли сте още? — долетя далечният глас на Уилър.

Том едва успя да произнесе:

— Детектив Уилър, искам да ви благодаря за цялото безпокойство, но всичко е наред. Току-що се чух със Сали. Тя е добре.

— И къде е?

— Майка й е болна и се е наложило да замине за Албакърк.

— Джипът е в гаража.

— Взела е такси, онзи джип не работи.

— Ами ванът?

— Използвам го само като впрегатен кон.

— Разбирам. Що се касае до куршума…

Том се опита да се засмее.

— Всичко е наред. Той е… той е стар.

— Изглежда ми скорошен.

— Отпреди няколко дни. Пистолетът ми гръмна случайно.

— Нима? — Гласът стана хладен.

— Точно така.

— Имате ли нещо против да ми кажете за каква марка и калибър става дума?

— Трийсет и осемкалибров револвер „Смит & Уесън“. — Отсреща настъпи дълга тишина. — Както ви казах, детектив, съжалявам, че ви обезпокоих, наистина. Фалшива тревога.

— Върху килима има и петно кръв. То също ли е „старо“?

Том не успя да отговори. Усети, че му се повръща. Ако онова копеле я беше наранило…

— Кръвта много ли е?

— Само едно петно. Още е влажно.

— Не знам какво да ви кажа за това, детектив. Може би някой… се е порязал. — Той преглътна.

— Кой? Съпругата ви?

— Не знам какво да ви кажа.

Той чуваше съскащата тишина в слушалката. Трябваше да хване полета и сам да се разправи с онзи мъж. Не биваше да оставя Сали сама, не биваше.

— Господин Бродбент? Знаете ли какво означава терминът „достатъчно основание“?

— Да.

— За това става дума тук. Влязохме в къщата ви с ваше позволение и имаме достатъчно основание да предположим, че е станало престъпление — и сега възнамеряваме да го разследваме. При тези обстоятелства не се нуждаем от съдебна заповед.

Том усети, че буцата в гърлото му става по-голяма. Ако похитителят наблюдаваше къщата и видеше, че е пълна с ченгета…

— Но го направете бързо.

— Казвате, че самолетът ви каца в седем и половина, нали? — попита Уилър.

— Да.

— Бих искал да се срещна с вас и съпругата ви — независимо дали майка й е болна или не — тази вечер. В управлението. В девет. Можете да вземете и онзи адвокат, за който споменахте. Имам чувството, че ще ви е нужен.

— Не мога. Не и в девет. Невъзможно е. А и съпругата ми е в Албакърк…

— Не става въпрос за опционална среща, Бродбент. Ще дойдете тук в девет или ще извадя съдебна заповед за арестуването ви. Ясно ли е?

Том прехапа устни.

— Жена ми няма нищо общо с това.

— Ако не я доведете, положението ви ще се влоши. И нека ви кажа, приятелю — то вече е достатъчно лошо.

Телефонът прекъсна.