Дъглас Престън
Хищник (76)

4.

Когато Мелъди Крукшанк тръгна на изток по Седемдесет и девета улица, пред нея се показа сградата на музея; прозорците на високите етажи блестяха ослепително на ранната утринна светлина. Беше се оказало, че не е възможно да спи и бе прекарала по-голямата част от нощта в разходки по един многолюден участък от Бродуей, докато мислите й препускаха. Бе спряла за бургер в денонощна закусвалня някъде близо до Таймс Скуеър и после отново за чай до Линкълн Сентър. Беше дълга нощ.

Тя зави по алеята за служебния вход и погледна часовника си. Осем без петнадесет. Беше свикнала да стои до късно от времето, когато си пишеше дисертацията, но този път беше различно. Умът й бе необичайно хладен и ясен — дори повече от ясен. Тя натисна звънеца на нощния вход и пъхна служебната си карта в четящото устройство.

Прекоси централната ротонда, след което премина през цяла поредица от големи изложбени зали. Преминаването през празния музей рано сутрин, преди останалите да са пристигнали, винаги я ужасяваше, сандъчетата, тъмни и тихи, единственият звук от отекването на стъпките й по мраморния под.

Мина напряко през педагогическия отдел, прокара картата си през слота, за да извика асансьора, изчака го да изтрополи до долу и използва за втори път картата си, за да го насочи към сутерена.

Вратите се отвориха и тя пристъпи в коридора на сутерена. Беше хладен и тих в недрата на музея, непроменим като пещера и винаги я караше да потръпва. Въздухът бе неподвижен и всеки път й се струваше, че в него се носи лек дъх на старо месо.

Тя забърза към лабораторията по минералогия, като отминаваше една подир друга вратите на хранилищата на фосили: динозаври от периодите Триас, Юра, Креда, бозайници от Олигоцена и Еоцена — беше като разходка през еволюцията. Още един завой и тя беше в коридора на лабораторията, блестящи врати от неръждаема стомана водеха към различни лаборатории — „Бозайници“, „Влечуги“, „Насекоми“. Стигна до вратата с надпис „Минералогия“, мушна ключа си, отвори и опипа стената, за да включи осветлението. Флуоресцентните лампи забръмчаха и замигаха.

Тя спря. През рафтовете с подредени върху тях образци можеше да види, че Корвъс вече е тук — заспал над бинокуляра, с дипломатическо куфарче отстрани. Какво правеше тук? Но отговорът дойде още със задаването на въпроса: явно бе пристигнал рано, за да провери сам работата й — в неделя сутрин, представете си.

Тя нерешително пристъпи напред и прочисти гърлото си. Той не помръдна.

— Д-р Корвъс? — Този път стъпките й бяха по-уверени. Кураторът бе заспал върху бюрото си, главата му лежеше върху извитата му ръка. Тя го приближи. Беше гледал образец под бинокуляра — трилобит.

— Д-р Корвъс? — Мелъди отиде до масата. Никакъв отговор. В този момент тя усети лека тревога. Да не би да беше получил сърдечен пристъп? Не изглеждаше много вероятно: ами че той бе толкова млад. — Д-р Корвъс? — повтори тя, но гласът й прозвуча като шепот. Заобиколи масата и мина от другата страна, за да погледне лицето му. Дръпна се бързо назад и ахна неволно, с ръка на устата.

Очите на куратора бяха широко отворени, втренчени и замъглени.

Корвъс беше получил сърдечен пристъп. Тя залитна. Знаеше, че трябва да се приближи и да провери китката му дали има още пулс, да направи нещо, дишане „уста в уста“… Но самата идея да го докосне й се стори отблъскваща. Тези очи… ясно беше, че е мъртъв. Тя отстъпи назад и вдигна телефона, после спря.

Нещо не беше наред. Вгледа се в мъртвия куратор, облегнат върху микроскопа, сякаш бе отпуснал уморено глава върху ръката си и бе заспал. Усети, че нещо в сцената не е както трябва и по гърба й плъзнаха студени тръпки. След това осъзна: Корвъс гледаше трилобит.

Тя вдигна фосила и го разгледа. Обикновен трилобит от Каинозойската ера, от онези, дето можеш да си купиш за няколко долара във всеки магазин за сувенири. В музея имаше такива с хиляди. И Корвъс, който бе на прага на най-внушителното палеонтологично откритие на века, бе избрал да разглежда подобно нещо точно в този момент?

Нямаше начин.

Стомахът й се сви от страх. Тя се приближи към шкафа за проби, избра комбинацията за ключалката и дръпна да отвори.

Компактдисковете и пробите, които бе заключила в полунощ, бяха изчезнали.

Тя се огледа и съзря куфарчето на Корвъс. Дръпна го с трепереща ръка, сложи го на масата, отключи го и изсипа съдържанието му.

Нищо.

Всички данни, свързани с динозавъра, бяха изчезнали. Нейните проби, компактдисковете й ги нямаше. Сякаш никога не бяха съществували. Изведнъж си спомни един дребен факт: осветлението беше включено, когато тя влезе в лабораторията. Ако Корвъс бе заспал, докато работи, кой е светнал лампите?

Това не беше сърдечен пристъп.

Имаше чувството, че в стомаха й се е образувала буца лед. Онзи, който е убил Корвъс, можеше да дойде и за нея. Трябваше да се справи със ситуацията изключително внимателно.

Тя вдигна телефона и набра номера на охраната. Отговори й провлачен, ленив глас.

— Обажда се д-р Крукшанк от лабораторията по минералогия. Току-що пристигнах. Д-р Айън Корвъс е тук, в лабораторията, и е мъртъв.

След няколко минути, в отговор на неизбежния въпрос, тя произнесе предпазливо:

— Прилича на сърдечен пристъп.