Дъглас Престън
Хищник (43)

17.

В читалнята на клуб „Амстердам“ цареше обичайната тишина. Единствените шумове бяха шумоленето на вестникарска хартия и прозвънването на лед в чаша от време навреме. Облицованите в дъбова ламперия стени, тъмните картини и тежката мебелировка създаваха чувство за елегантност и безвремие, подсилено от мириса на стари книги и кожа.

В единия ъгъл, разположен в дълбоко кресло, в кръг от жълта светлина, седеше Айън Корвъс и отпиваше мартини с последния брой на „Сайънтифик Американ“ в ръка. Той прелисти страниците, без да се зачита в тях, след което остави списанието на масичката отстрани с отвращение. В седем вечерта в събота читалнята започваше да се опразва — хората излизаха да вечерят. На Корвъс нито му се ядеше, нито имаше желание за разговори. Ставаха седемдесет и два часа, откакто Мадокс за последен път се беше свързал с него. Корвъс нямаше представа къде се намираше той и какво правеше и нямаше как да се свърже с него безопасно.

Той се размърда в креслото, преметна крак върху крак и опъна една солидна глътка от мартинито. В гърдите му се разля блажена топлина, надигна се към главата му, но не му донесе облекчение. Толкова много зависеше от Мадокс; всичко зависеше от Мадокс. Кариерата му се намираше в кризисна точка, а той бе оставен на благоволението на един бивш пандизчия.

Мелъди работеше до късно в лабораторията по минералогия, продължаваше анализите на образеца. Беше доказала, че е феноменален учен, постигайки много повече, отколкото беше очаквал. В действителност се бе справила толкова добре, че една мъничка тревога бе започнала да се промъква в съзнанието му — тревога, че тя може да се окаже доста по-неудобна за подялба на славата, отколкото предполагаше. Може би допусна грешка, че възложи само на нея толкова важен и същностен анализ, без да се намеси поне дотолкова, че да оправдае присвояването на всички лаври само за себе си.

Беше обещала да му звънне в единадесет часа след последните резултати. Той погледна часовника си: четири.

Откритото дотук беше много повече, отколкото се изискваше да представи на комисията за присъждане на научни степени. Беше истински късмет. Нямаше да могат да му откажат пожизнена професорска позиция и да допуснат най-важният динозавърски екземпляр да отиде заедно с него в друг музей. Нямаше значение, че не го харесват, че броят на публикациите му е недостатъчен, те нямаше да оставят този образец да им се изплъзне. Това беше истински късмет — но, не, помисли си Корвъс, изобщо не беше късмет. Късмет е, беше казал някой, когато подготовката срещне възможността. Той се беше подготвил добре. Преди повече от шест месеца беше чул слуховете, че Марстън Уедърс е по следите на нещо голямо. Знаеше, че старият глупак е в северно Ню Мексико и се надява да свие един динозавър от терен, който е под юрисдикцията на Бюрото за управление на земята — един вид от държавна земя. Корвъс беше съзрял в това отлична възможност: да конфискува един динозавър от един крадец и да го възстанови за науката. Той щеше да направи нещо ценно за обществото — и да се представи във възможно най-добра светлина.

Корвъс бе доста обезпокоен, когато научи, че Мадокс е убил Уедърс, но когато първоначалният му шок премина, осъзна, че това е било единствено правилното решение — то опростяваше значително нещата. И отстраняваше от обръщение човек, който бе отговорен за кражбата от обществена земя на още незаменими научни образци.

Подготовка. Това приятелче Мадокс не му бе паднало просто така от небето. Мадокс сам беше потърсил Корвъс — заради авторитета му на специалист по тиранозавър рекс. Още когато му хрумна, че именно чрез Марстън Уедърс могат да стигнат до първокласен образец, Корвъс на свой ред бе осъзнал колко полезен може да бъде Мадокс — ако е вън от затвора. Пое персонален риск, правейки това, но бе подпомогнат от факта, че присъдата на Мадокс бе за непредумишлено убийство с утежняващи обстоятелства, вместо за убийство втора степен — беше случил на страхотен адвокат. Мадокс имаше документ за добро поведение в затвора. И най-накрая, когато го пуснаха, при условие че няма да избяга, а той уби, мъртвата жертва нямаше нито роднини, нито приятели, които да разказват своята версия при разпитването. Самият Корвъс беше казал, че гарантира за Мадокс и че обещава да го наеме на работа. Беше се получило и комисията го освободи.

След време Корвъс осъзна, че Мадокс е човек с рядко срещани качества, забележителна харизма и интелигентност, отличен оратор, добре изглеждащ, представителен. Роден при по-различни обстоятелства, от него сигурно щеше да излезе нещо далеч по-добро.

Подготовката среща възможността. До този момент беше играл перфектно. Наистина трябваше да се успокои и да вярва, че Мадокс ще изпълни успешно задачата и ще вземе бележника. А бележникът щеше да го заведе право при фосила. Той беше ключът към всичко.

Корвъс нетърпеливо погледна часовника си, изпи мартинито и взе с въздишка „Сайънтифик Американ“. Сега умът му бе спокоен и хладен.