Дъглас Престън
Хищник (3)

2.

Том Бродбент подръпна поводите на коня си. Долу в пролома Хоакин, на изток от реката, бяха проехтели четири изстрела. Запита се какво ли може да означава това. Не беше ловен сезон и никой, който е с ума си нямаше да слезе да се помайва из каньоните и да стреля по дивеч.

Той погледна часовника си. Осем. Слънцето тъкмо се бе изтърколило зад хоризонта. Ехото явно идваше от скалите на входа на Лабиринта. Щеше да стигне дотам за петнайсетина минути, не повече. Имаше време за една бърза обиколка. Пълната луна щеше да изгрее съвсем скоро, пък и жена му Сали нямаше да го очаква преди полунощ.

Той насочи коня си Нок към входа на каньона, следвайки пресните дири, оставени от мъж и магаре. След завоя пред очите му се изпречи тъмна фигура на човек, проснат по лице върху земята.

Приближи се, скочи от коня и коленичи. Сърцето му биеше бясно. Мъжът, прострелян в гърба и рамото, продължаваше да кърви. Той опипа сънната артерия: нищо. Обърна го по гръб и останалите вътрешности на жертвата се изсипаха върху пясъка.

Том избърса устата му от полепналите песъчинки и започна да му прави дишане уста в уста и сърдечен масаж. Натискане на гръдния кош — едно, две-три, обдишване. И отново — едно, две, три, обдишване. От раната излизаха въздушни мехурчета. Том продължи известно време и отново опипа пулса.

Невероятно, сърцето заработи!

Внезапно мъжът отвори очи и насочи погледа си към Том. Бяха яркосини на фона на прашното му, обветрено от слънцето и вятъра, лице. Пое си едва-едва дъх, въздухът изхърка в гърлото му и устните му се раздвижиха.

— Не… Ти, копеле… — Очите му се разшириха и устата се напълни с кръв.

— Почакайте — каза Том. — Аз не съм човекът, който стреля по вас.

Мъжът го погледна изучаващо и ужасът върху лицето му се отдръпна, заменен от нещо друго. Той погледна към ръката си, сякаш искаше да покаже нещо. Том проследи движението на очите му и видя, че стиска в шепа малко тефтерче с кожена подвързия.

— Вземи… — изхърка мъжът.

— Не се опитвайте да говорите.

— Вземи го…

Том го взе. Кожата бе изцапана с кръв.

— За Роби с… — задъхано произнесе той; устните му се изкривиха от усилието. — Дъщеря ми… Обещайте ми, че ще й го дадете… Тя знае как да го намери…

— Да го намери?

— … Съкровището…

— Не мислете за това сега. Първо ще трябва да ви измъкнем оттук. Само не се отчайвайте…

Мъжът дръпна силно ризата на Том с трепереща ръка.

— То е за нея… Роби… Никой друг… За бога, полицията не… Вие трябва… обещайте. — Ръката му усука ризата със смайваща сила в предсмъртен гърч.

— Обещавам.

— Кажете на Роби… Аз… обичам…

Погледът му се разфокусира. Ръката се отпусна и се хлъзна надолу. Том осъзна, че бе спрял да диша.

Без да се суети той поднови сърдечния масаж. Нищо. След десет безполезни минути развърза шарената памучна кърпа около врата на мъжа и покри с нея лицето му.

В този момент в съзнанието му просветна: убиецът на мъжа сигурно все още е наблизо. Очите му се плъзнаха нагоре по ръба на скалите и околните сипеи. Тишината бе толкова дълбока, сякаш самите скали бяха притихнали в бдение. Къде ли се намираше убиецът! Не се виждаха други следи наоколо, само оставените от иманяря и магарето му. Клетото животно стоеше на стотина метра, все още с товара на гръб, и дремеше право. Убиецът имаше пушка и се намираше нависоко. Бродбент може би и в момента бе на прицела му.

Измъквай се оттук. Той се изправи, хвана поводите на коня си, дръпна ги и се понесе бързо. Конят премина през каньона в галоп, заобикаляйки отвора към Лабиринта. Едва когато бе на половината път по пролома, Том намали до тръс. От изток грееше голяма, лъскава луна и осветяваше пясъчното корито.

Ако пришпореше коня, можеше да стигне до Абикию за два часа.