Дъглас Престън
Хищник (37)

11.

Минаваше четири следобед, когато Том влезе в паркинга на търговския център „Силвър Страйк“, който се издигаше сред море от унили бедняшки постройки в покрайнините на Тъксън. Той паркира взетата под наем кола и прекоси лепкавия асфалт. В магазина климатиците работеха с пълна сила и температурата на въздуха бе малко над арктическата. Сектор „Фосили“ се намираше в отсрещния край на магазина, където Том откри една изненадващо скромна зала с няколко вкаменелости, изложени във витрина, по-голямата част от която бе варосана. Табелката на вратата уведомяваше: „Търговия на едро. Влизането забранено“.

Вратата се оказа заключена. Той натисна звънеца, чу се кратко изщракване и той влезе.

Вътре приличаше повече на адвокатски офис, отколкото на офис на най-големия търговец на едро на фосили. Подът бе покрит с бежов килим, по стените висяха вдъхновяващи постери за предприемаческо и клиентско обслужване. Две секретарки се трудеха усърдно на бюра, около всяко от които имаше кът за посетители с двойка сиво-кафяви фотьойли и масичка от хром и стъкло. Върху един рафт бяха поставени няколко фосила с декоративна цел, а в средата на масичката се мъдреше голяма черупка от отдавна изчезнал вид мекотело, наред с купчина списания за фосили и брошури, които рекламираха скъпоценните камъни и изложбата на минерали в Тъксън.

Една от секретарките в костюм на Валентино за две хиляди долара и ръчно шити обувки, го погледна и вдигна превзето вежди:

— Мога ли да ви помогна, господине?

— Имам насрочена среща с Робърт Бийзън.

— Името ви?

— Бродбент.

— Заповядайте, седнете, господин Бродбент. Желаете ли нещо за пиене? Кафе? Чай? Минерална вода?

— Не, благодаря.

Том седна, взе едно списание и го прелисти. Изпита леко притеснение, като си помисли за измамата, която бе планирал. Костюмът му бе стоял в гардероба заедно с дузина други, които никога не бе обличал, от онези, купувани от баща му при пътуванията му до Флоренция и Лондон.

Миг по-късно телефонът върху бюрото на секретарката иззвъня.

— Господин Бийзън ще ви приеме веднага. — Тя кимна към вратата с матирано стъкло, върху която пишеше единствено: Бийзън.

Том се изправи, когато вратата се отвори и в рамката й застана едър мъж по риза и вратовръзка. Приличаше на преуморен адвокат от малък град.

— Господин Бродбент? — той подаде ръка на Том.

Самият офис обаче разкриваше, че бизнесът на мъжа не е свързан нито със счетоводство, нито с право. По стените имаше постери с образци на фосили и едно стъклено сандъче, което съдържаше голямо количество фосили от краби, медузи, паяци, а в центъра му имаше интересна плочка — вкаменелост на риба с риба в корема, която на свой ред бе погълнала някаква малка рибка.

Том седна на стола, а Бийзън се настани зад бюрото си.

— Харесвате малката ми скъпоценност? Това нещо тук ми напомня, че живеем в свят, в който една риба изяжда друга риба.

Том се засмя насила на това, което очевидно беше стандартният начин на Бийзън за започване на разговор.

— Хубава е.

— Е, господин Бродбент — продължи Бийзън, — досега не съм имал удоволствието да работя с вас. Нов ли сте в бизнеса? Имате ли магазин?

— Аз съм търговец на едро.

— Ние продаваме на много търговци на едро. Но е странно, че не съм се натъквал на вас преди. Ние, сигурно знаете, сме малка общност.

— Сега влизам в този бизнес.

Бийзън преплете пръстите си и погледна Том, преценявайки, без да бърза костюма му.

— Карта?

— Не я нося.

— Добре тогава, какво мога да направя за вас, господин Бродбент? — Той наклони глава, сякаш очакваше обяснение.

— Надявах се да видя някои образци.

— Като за вас — можем да направим един опознавателен тур.

— Чудесно.

Бийзън се надигна тежко от стола си и Том го последва през офиса до една непретенциозна врата в дъното. Той я отключи и двамата влязоха в едно прилично на пещера помещение, металните рафтове, на което бяха претоварени от фосили, хиляди, милиони фосили. Тук-там се мяркаха мъже и жени с товароповдигачи или ръчни колички, натоварени с камъни. Във въздуха се носеше мирис на прах.

— Това беше „Дилардс“ — каза Бийзън, — но този край на магазина изглежда не работеше с клиенти на дребно и ние го взехме на добра цена. Има склад, изложбена зала и отдел за опаковане — всичко събрано на едно място. Необработеният материал пристига в единия край, обработеният излиза от другия.

Той хвана лакътя на Том и го поведе напред, като размахваше ръце към стената, на която бяха подпрени гигантски парчета жълтеникавокафяви скали, стегнато опаковани в найлон.

— Току-що получихме отличен материал от Грийн ривър, супер качество, купувате го от мен на цели блокове, нацепвате ги, натрошавате ги и ги продавате на парче, при което увеличавате парите си петорно.

Те се приближиха до сандъци, пълни с фосили, които Том разпозна като амонити.

— Ние сме най-големият дилър на амонити в света, полирани или необработени, заедно с парчето скала или отделно, продаваме ги на килограм или в брой. — Той продължи напред, като отминаваше един след друг рафтовете, отрупани с кутии, пълни с интересно завити в спирала черупки на амонити. Бръкна в една кутия и извади красива черупка. — Тези тук тръгват от приятната цена два долара за половин килограм, необработени, ето виждате, още са в матрица, в скалата. Да вземем тези тук образци или пък онези, които съдържат наистина приятни ахати. Те струват повече.

Ако пък се интересувате от насекоми, мога да ви кажа, че в момента разполагам с прекрасни паяци от шистите Нкоми в Намибия. Нова доставка на краби от Хайниген, Германия — те се търсят най-много напоследък, вървят по двеста-триста долара парчето. Ахатизирано дърво — продава се на килограм. Подходящо за всякакъв вид финансова акробатика. Криноидеа, слепнала заедно с папрати. Копролити — децата много ги харесват. Всичко това го имаме — и никой не може да разбие цените ни.

На това място Бийзън спря и взе един образец.

— Много от тях не са дори отделени от скалата. Можете да ги продадете направо така и да оставите клиентът сам да го направи. Хлапетата си купуват по три-четири. Обикновено вътре има папрат или листо. Случвало се е да има кост или челюст — аз съм чувал, че са намирани дори черепи на бозайници, запазени доста добре в скалата. Казвам ви, че е като акробатика. Тук например…

Той подаде на Том образеца и взе един чук.

— Давайте, отделете го.

Том взе чука, като си напомни за прикритието си и го повъртя неумело из ръцете си, преди да сложи фосила върху наковалнята.

— Използвайте края, който е като длето — каза спокойно Бийзън.

— Да, разбира се. — Том обърна чука и цапардоса конкрецията. Тя се разцепи, разкривайки клонка фосилизирана папрат. Той улови замисления поглед на Бийзън върху себе си.

— А какво има да предложите, що се отнася до по-ценните неща? — попита Том.

Бийзън отиде тихо до заключена метална врата и го пропусна да влезе в по-малко помещение без прозорци.

— Ето тук държим добрата стока — фосилите на гръбначните животни, кости на мамут, яйца на динозаври. Всъщност, в момента имам нова доставка на яйца от хадрозавър от Хънан с най-малко шестдесет процента непокътната черупка. Ще ги пусна по сто и петдесет долара парчето. Можете да вземете четири-петстотин от тях. — Той отвори един шкаф, взе едно каменно яйце от импровизираното от смачкана хартия гнездо и го вдигна. Том го пое, огледа го и му го върна, след което предвзето избърса ръката си в копринената кърпичка, която извади от джоба си. Незначителното движение не убягна от вниманието на Бийзън.

— Минимална поръчка — една дузина. — Той направи няколко крачки и застана пред голяма, прилична на ковчег, метална кутия, отвори я и отвътре се показа неправилна гипсова буца с размери четири на три стъпки. — Ето това е наистина нещо приятно, стратиомимус, целостта му е четиридесет процента, липсва черепът. Току-що пристигна от Южна Дакота. Напълно законно, идва от частно ранчо. Все още е в скалната матрица, нуждае се от известна обработка.

Той погледна остро Том.

— Всичко, с което се занимаваме тук е законно, с подписи и нотариално заверени документи от собственика на частния имот. — Той направи пауза. — Е, ще кажете ли в края на краищата какъв точно сте, господин Бродбент? — Той вече не се усмихваше.

— Какъвто казах. — Сблъсъкът стана точно както го беше очаквал: беше възбудил подозренията на Бийзън.

Мъжът се приведе напред и произнесе с тих глас:

— Вие не сте дилър на фосили. — Погледът му отново се спусна по костюма на Том. — Какъв сте, по дяволите, от ФБР ли сте?

Том поклати плава и пусна срамежлива, виновна усмивка.

— Надушихте ме, господин Бийзън. Поздравявам ви. Прав сте, не съм дилър на фосили. Но не съм и ченге.

Бийзън продължи да го гледа изучаващо, цялата му западняшка дружелюбност беше изчезнала.

— Какъв сте тогава?

— Инвестиционен банкер.

— Какво, по дяволите, искате от мен?

— Работя с малка и скъпа клиентела в Далечния Изток — Сингапур и Южна Корея. Инвестираме парите на нашите клиенти. Понякога клиентите ни търсят ексцентрични инвестиции — платна на стари майстори, златни мини, състезателни коне, френски вина… — Том направи пауза и после добави: — Динозаври.

Последва дълга тишина. След което Бийзън повтори като ехо:

— Динозаври?

Том кимна.

— Предполагам, че не съм изглеждал много убедително като дилър на фосили.

Част от дружелюбността на Бийзън се върна, придружена от израз на удовлетворение, че не е от хората, които могат да бъдат изиграни.

— Не, не изглеждахте. Първо заради луксозния костюм, а после заради начина, по който държахте онзи чук… бързо разбрах, че не се занимавате с фосили. — Той се ухили. — Е, господин Бродбент, кой е този ваш клиент и що за динозаври търси?

— Мога ли да говоря свободно?

— Естествено.

— Казва се господин Ким и е преуспяващ индустриалец от Южна Корея.

— Този стратиомимус тук би бил една наистина добра сделка, за сто и двадесет хиляди…

— Клиентът ми не се интересува от боклуци. — Том бе променил тона си, надяваше се, че този маниер на поведение подхожда повече на един решителен и арогантен инвестиционен банкер.

Усмивката Бийзън се стопи.

— Това не са боклуци.

— Клиентът ми управлява мултимилиардна индустриална империя в Южна Корея. Последния път, когато триумфално глътна една конкурентна компания, изпълнителният й директор се самоуби — случка, която господин Ким не намери за неприятна. Светът, в който живее клиентът ми, е дарвиновски свят. Затова за корпоративната дирекция желае динозавър — като израз на това кой е той и как управлява бизнеса си.

Настъпи дълга тишина. После Бийзън попита:

— И що за динозавър трябва да е?

Том разтегна устните си в усмивка.

— Какъв друг, освен тиранозавър рекс?

Мъжът срещу него се засмя нервно.

— Разбирам. Сигурно сте осведомен, че в света има само тринадесет тиранозавърски скелета и че всички те се намират в музеи. Последният, който се продаваше, беше за осем и половина милиона. Не дрънкам празни приказки.

— Осведомен съм също така, че има още един или два за продажба — под сурдинка.

Бийзън се закашля.

— Възможно е.

— Колкото до празните приказки, господин Ким дори не обсъжда инвестиции под десет милиона. Просто не си хаби времето с това.

Бийзън повтори бавно:

— Десет милиона?

— Това е най-ниската граница. Предполага се, че господин Ким ще плати към петдесет милиона, дори повече. — Том сниши глас и се приведе леко напред: — Ще разберете, господин Бийзън, когато ви кажа, че не го интересува изобщо как или къде може да бъде намерен образецът. Важното е да е правилният.

Бийзън облиза пресъхналите си устни.

— Петдесет милиона? Това е извън категорията ми.

— В такъв случай съжалявам, че изгубих времето ви. — Том се обърна да си върви.

— Изчакайте малко, господин Бродбент. Не съм казал, че няма да ви помогна.

Том спря.

— Може би ще съм в състояние да ви представя на някого. Ако… ако времето и усилията ми бъдат компенсирани, разбира се.

— В инвестиционното банкиране, господин Бийзън, всеки, включен в сделка, получава възнаграждение в зависимост от степента си на участие.

— Точно това се надявах да чуя. Колкото до комисионата…

— За представянето на съответния човек бихме ви предложили един процент в момента на продажбата. Удовлетворява ли ви?

Пресмятането накара челото на Бийзън да потъмнее, но след миг върху кръглото му лице се появи слаба усмивка.

— Мисля, че можем да свършим работа, господин Бродбент. Както вече ви казах, познавам един джентълмен…

— Ловец на динозаври?

— Не, не, изобщо не. Не е човек, който ще си цапа ръцете. Предполагам, че можем да го наречем продавач на динозаври. Живее недалеч оттук, в малко градче извън Тъксън.

Настъпи тишина.

— Е? — каза Том, понижавайки гласа си до правилното равнище на нетърпение. — Какво чакаме?