Метаданни
Данни
- Серия
- Уаймън Форд (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Tyrannosaur Canyon, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Диана Райкова, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дъглас Престън
Заглавие: Хищник
Преводач: Диана Райкова
Година на превод: 2006
Език, от който е преведено: английски
Издание: второ
Издател: ИК Ергон
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Редактор: Сергей Райков
ISBN: 978-954-9625-89-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4642
История
- — Добавяне
6.
Слънцето бе изгряло преди часове и скритата долина се бе превърнала в мъртва зона, каменен ад, който излъчваше сипещата се отгоре жарава на слънцето. Форд се движеше по сухото корито и си мислеше, че името „Дяволското гробище“ изглежда през деня дори още по-подходящо, отколкото му се бе сторило по здрач.
Той седна на един камък, разкопча манерката си и отпи малка глътка. С голямо усилие си наложи да не пие повече. Завъртя капачето и вдигна манерката, преценявайки, че останалата вода е около литър. Разгъна върху една гладка скала картата си, която вече бе започнала да се къса по ръбовете и извади парче молив. Подостри края му с джобното си ножче и си отбеляза поредния четириъгълник, чието претърсване не бе довело до нищо.
Чувството, че е съвсем близо до откриването на фосила, бе започнало да избледнява в суровата реалност на пейзажа, който бе пребродил. Три големи каньона и други, по-малки, се събираха и образуваха абсолютен каменен хаос — мъртва земя, подкопавана от ерозия, помитана от наводнения, обливана от порои. Сякаш Господ я бе използвал като работно ателие за сътворението, и бе оставил тук пясъка и камъка, които не би могъл да използва за нищо друго.
И като връх на всичко Форд не бе забелязал и следа, от какъвто и да е фосил — дори и най-малкото вкаменено парченце дърво, толкова разпространено навсякъде из високите плата. Това бе един безжизнен пейзаж в пълния смисъл на думата.
Той разклати манерката отново, помисли си, че не му пука, отпи още една глътка и погледна часовника си. Десет и половина. Беше претърсил половината долина. Оставаше другата половина, както и няколко странични каньона и края на проломите — най-малко още един ден работа. Но не би могъл да свърши, докато не намери вода; а бе повече от ясно, че в това дяволско място вода няма. Ако не искаше да умре от жажда, трябваше да тръгне да търси река не по-късно от утре сутрин.
Той сгъна картата, преметна манерката през рамо и тръгна, като свери крачка с компаса си, използвайки като земна маркировка една канара от пясъчник, която се бе отцепила от стената на каньона и се бе наклонила под опасен ъгъл. Стъпваше тежко по гладкия пясък, прекоси още един пресъхнал воден басейн, под сандалите му се вдигаше бял алкален прах. Тази сутрин бе хапнал съвсем малко — няколко лъжици грухан овес, сварен в тенекиеното канче — и сега чувстваше стомаха си празен. Краката го боляха, по стъпалата му бяха излезли пришки, а очите му бяха зачервени от праха. На едно определено ниво Форд намираше за добре дошло това обезсилване на плътта, отказът от телесен комфорт. Самото разкаяние бе успокоително. От друга страна, имаше точка, където дискомфортът, стигнал твърде далеч, се превръщаше в непозволен лукс. Точно сега бе навлязъл в опасната зона, район, в който нямаше място за злополука или грешка. Един счупен крак, или дори навехнат глезен, би означавало смъртна присъда: с толкова малко вода щеше да умре, преди да са се опитали да го спасят. Но това не бе нещо ново; бе поемал далеч по-лоши рискове в живота си.
Той продължи, изпълнен с противоречиви чувства. Коритото изви в дъга срещу стена от пясъчник, оформяйки петнайсетина стъпки висок подмол с формата на полумесец. Форд спря за миг. Наблизо се издигаше самотна хвойна, беше като закована, сякаш зашеметена от горещината. Той пое няколко пъти въздух, като се бореше с импулса да пие вода отново. В горната част на каньона видя, че част от канарата е рухнала и се е образувала гигантска каменна пързалка, камара, висока петстотин стъпки, състояща се от камъни с големината на автомобил.
Точно в тази каменна купчина нещо привлече вниманието му. Гладкото лице на един от камъните бе обърнато под прав ъгъл и върху него падаше полегатата светлина на слънцето. И там, очертан с перфектна яснота, се виждаше отпечатък от стъпка на динозавър — голям динозавър с три пръста и масивна челюст, който, както изглежда бе пресякъл онова, което навремето е било древна тинеста равнина. Форд прехвърли манерката на рамото си и тръгна към основата на каменната пързалка, изпълнен с енергия; цялата му умора се беше изпарила. Беше на вярна следа, буквално и образно казано. Тиранозавърът е бил тук, някъде из този лабиринт от камъни и само Господ знаеше, че това могат да са наистина отпечатъците му.
Точно в този момент Форд чу шума, който можеше да се долови на фона на пълната тишина на заобикалящата го пустиня. Той спря, погледна нагоре, но заради издигащите се скали се откриваше само малка част от небето. Шумът се усили и Форд заключи, че лекото бръмчене идва от малък самолет. Звукът заглъхна нанякъде, преди да успее да види тъмната точица в синьото небе. Той потръпна и се заизкачва по купчината от паднали камъни, за да разгледа отпечатъците по-отблизо. Скалата бе разцепена по дължината на плоскостите и разкриваше вълнообразната повърхност, почти черна на цвят, сравнена с тухлено червеното на пластовете отгоре и отдолу. Той я проследи с очи и откри продължението й като тъмна лента с дебелина около четири инча, която минаваше през заобикалящите формации. Ако това бяха отпечатъци от тиранозавър — а те определено изглеждаха такива, — този тъмен слой бе като маркер, означаващ пласта, където вероятно биха се намирали останките от тиранозавъра.
Форд се спусна и продължи да си проправя път към малкия каньон, но след няколко минути зави и се натъкна на канари, което го накара да се върне обратно. Оттук отново чу звука от малкия самолет, този път по-силно. Вдигна глава, присви очи срещу яркото горещо небе и видя слънчев лъч, отразен от малък самолет, който минаваше почти над главата му. Той заслони очи, но машината изчезна. Форд извади бинокъла си и започна да претърсва небето, докато най-накрая го откри.
В първия момент зяпна от изненада. Беше малък бял самолет без прозорци, с дължина около двайсет и пет стъпки, със закръглен нос и заден двигател. Разпозна го веднага — беше MQ-1A „Предътър“, безпилотен.
Той го проследи с бинокъла, като не преставаше да се чуди какво ли правеха ЦРУ или Пентагонът, че са пуснали да лети високо секретна машина над тази по същество федерална земя. Този „Предътър“, Форд знаеше това, бе оперативната версия на нещо, което се намираше едва на ниво планове, когато той работеше в ЦРУ; беше безпилотен летателен апарат, с независима електронна навигационна система, която му позволяваше да действа самостоятелно извън обсега на дистанционно пилотиране. Това силно намаляваше работното натоварване на оператора, като допускаше операторен екип от трима души с мобилна станция вместо обичайния екип от двайсет човека, разположен на десетметрово ремарке. Форд забеляза, че този безпилотен самолет е въоръжен с две лазерно управляеми ракети „Хелфайър“-С.
Наблюдаваше го как се отдалечава на запад. След това, на около пет километра отдалечение, бавно се развърна и полетя обратно към него. Губеше височина, но бързо набираше скорост. Какво, за бога, ставаше? Продължи да го наблюдава през бинокъла изумен. Сякаш изпълняваше пробна атака.
След като изпусна кълбо дим, Предътърът сякаш подскочи нагоре — бе изстрелял една от ракетите. Изумително — кой или какво можеше да бъде целта тук? Части от секундата по-късно с истински ужас Форд осъзна, че целта бе той.