Дъглас Престън
Хищник (32)

6.

Петъчната утрин изгря безукорно синя. Ято кресливи сойки се стрелна в боровете; тополите хвърляха дълги сенки по ливадата. Том беше нахранил конете и сега водеше любимия си жребец Нок да го оседлае. Сали се присъедини с жълтеникавия си кон Сиера и продължиха, без да говорят, да ги чешат, да почистват копитата им и да ги оседлават.

Когато тръгваха, имаше само спомен за прохладата в зелените сенки на тополите покрай реката. Хълбоците на Пидернъл Пийк се издигаха от дясната им страна, стръмните им наклони завършваха в отсечения връх, станал известен от картините на Джорджия О’Кийф. Том и Сали се движеха в мълчание, предпочитаха да не разговарят по време на езда — удоволствието да са заедно им стигаше. Наближиха брода и конете нагазиха в плиткия поток, все още леден от топящия се сняг в планините.

— Сега накъде, каубой? — попита Сали.

— Към потока Барънкоунс.

— Чудесно.

— Шейн се справя — каза Том. — Мога да отсъствам през целия следобед.

Почувства леко боцване на вина. През последната седмица се беше осланял на Шейн далеч повече от обикновено.

Стигнаха до скалите и поеха по тясната пътека за нагоре. Над главите им кръжеше ястреб. Въздухът миришеше на тополи и прах.

— По дяволите, обичам това място — усмихна се Сали.

Пътеката извиваше нагоре по страната на платото и продължаваше през прохладните борове. За половин час бяха на върха и Том обърна коня си към разкриващата се гледка. Никога не се уморяваше да я съзерцава. Отляво бяха възвишенията на Пидернъл, а отдясно — отвесните оранжеви канари на каньона Крийк, отворени към обширната долина Пиедра Лумбре. В далечината се издигаха изумителните очертания на Платото на древните, прорязано от каньони — началото на местността на високите плата. Някъде там лежаха фосилите на прекрасния тиранозавър рекс, а един полупобъркан монах ги търсеше. Той погледна към Сали. Вятърът развяваше медно русата й коса, беше обърнала лице срещу светлината, с леко отворени устни от удоволствие и благоговение.

— Гледката не е лоша — засмя се тя.

След малко продължиха; не се чуваше нищо друго, освен шумоленето на вятъра в тревата и ритмичното поскърцване на седлата им.

Когато пред очите им се разкриха високите пасища на Меса Ескоба, Сали докосна с крака хълбоците на коня си и премина в тръс. Том я последва. Напуснаха пътеката и се понесоха през развяната от вятъра трева, осеяна с дребни цветчета и лупина.

— Хайде да се движим по-бързо. — Сали смушка коня си и премина в галоп.

Том продължи бавно. В далечината се виждаха групата тополи, които бележеха извора Барънкоунс, в основата червената канара.

— Добре — провикна се Сали. — Който стигне извора последен е магаре! — Конят й се понесе диво напред, окуражаван от жизнерадостните й викове.

Жребецът на Том, свикнал да бъде водачът, трябваше да бъде подканен настойчиво, за да се включи в надпреварата, но след няколко минути двете животни се носеха през ливадата едно до друго. Скоро внезапната прохлада на тополите ги облъхна и конете се наведоха назад и намалиха темпо, преди да спрат напълно.

— Беше невероятно! — Сали скочи от седлото и прокара ръка през мократа си коса. Цялото й лице пламтеше.

Намираха се в малка горичка с огнище, заобиколено от няколко пъна за сядане. Каубоите, минаващи оттук, бяха спирали на това място за лагер с импровизирани маси от борови дънери; в чатала между два клона още стоеше забито парче огледало, очевидно в комплект с очуканото емайлирано канче, което висеше закачено на близкия чеп. Потокът се чуваше някъде долу, в подножието на скалите, скрит зад параван от пустинни върби.

Том разседла двата коня, заведе ги в ниското да ги напои и ги върза да пасат. Когато се върна, Сали вече бе подредила обяда върху тънко одеяло. В средата стоеше бутилка червено вино, току-що отворено.

— Това се казва класа — усмихна се Том и го вдигна. — „Кастело ди Верацано“, реколта 97, от резерва.

— Бях го пъхнала тайно в багажа. Надявах се да нямаш нищо против.

— Пиенето на вино дали не е в нарушение на правилата за езда?

— Струва ми се, че ще нарушим всички възможни правила. — Тя се пресегна за един сандвич, отхапа солидно парче и наля вино в една пластмасова чаша. — Заповядай.

Той я взе, разклати я и отпи с маниер на познавач.

— Ягоди, ванилия, лека шоколадова нотка.

Сали наля и за себе си и отпи жадно. През листака се изливаше златистозелена светлина и всеки път, щом бризът подухнеше, дърветата се разшумяваха. В далечината се виждаха пасящите коне, изглеждаха като от друг свят в неосъзнатото си спокойствие, сякаш освободени от тленността на материята. Том усети хладните ръце на Сали върху слепоочията си.

— Какво правиш?

— А ти какво мислиш, че правя?

Той се опита да се изправи, но тя го бутна назад и се наведе над него. Устните й спряха върху неговите и в ноздрите го лъхна мирис на мента и вино. Вдигна ръце и усети стегнатите мускули на гърба й, топлата кожа.

После, когато лежаха един до друг върху одеялото и гледаха малките късчета небе между клоните, Том прошепна:

— По-хубаво е, отколкото очаквахме, нали?

— Толкова хубаво, че ме кара да се страхувам.