Дъглас Престън
Хищник (28)

2.

Мадокс „Тревата“ се спря на прага на хижата, която бе наел, закачи палец на гайката на колана си и вдиша аромата на затоплените от сутрешното слънце борови иглички. Като примижа на яркото слънце, той вдигна чашата с кафе към устните си и отпи шумно. Беше се успал; часовникът показваше почти десет. Отвъд върховете на боровете се виждаха далечните върхове на Канхилон Маунтинс, огрени от сребърна светлина. Той излезе навън, каубойските му ботуши изтракаха кухо по дървото, и спря под табелката „Зала“. Побутна я леко с пръст и тя се разлюля напред-назад със скърцане на ръждясалите си панти.

Погледна надолу. Не беше останало много от лагера на ГКООС; повечето от постройките на Комитета за опазване на околната среда бяха рухнали и навсякъде се виждаха плочи изгнило дърво с прорасли през тях храсти и хилави дръвчета. Той допи кафето си, закачи чашата на оградата и се спусна по дървените стъпала към старата главна улица на града. Мадокс трябваше да признае, че в сърцето си беше селско момче. Обичаше да е сам, далеч от улиците, от шумния трафик, сградите и тълпите. Когато всичко свършеше, можеше да си купи някое местенце като това тук. Можеше да продължи да върти „Трудни времена“, да си живее живота мирно и спокойно с двойка госпожици за компания и не му трябваше нищо друго.

Той тръгна по черния път с ръце в джобовете като си подсвиркваше тихо. В другия край на града улицата премина в буренясала пътека, която водеше към дефилето. Мадокс продължи, разсичайки тревата с ботушите си. Наведе се и взе една пръчка и започна да обезглавява високите бурени, докато вървеше. Ботушите му поскърцваха ритмично.

След две минути се озова пред забита в пътя табелка, която гласеше:

ОПАСНОСТ: НЕОБОЗНАЧЕНИ МИННИ ШАХТИ

НЕ ПРЕМИНАВАЙ!

СОБСТВЕНИКЪТ НЕ ОТГОВАРЯ

ЗА НЕЩАСТНИ СЛУЧАИ

В гората беше тихо, вятърът едва доловимо стенеше в листата на дърветата. Мадокс се промъкна покрай табелката. Пътеката леко се изкачваше, следвайки сухото речно корито. Десет минути равномерен ход — и се озова на старо сечище. Отдясно се издигаше открит хълм с пътека за нагоре. Той пое по пътеката, която минаваше успоредно, точно под върха и продължи около четиристотин метра, преди да достигне до разрушена шахта от дървени пръти, заобикаляйки входа към стар минен тунел. На вратата имаше нов катинар и верига, наред с още една табелка, забраняваща преминаването; Мадокс бе забелязал и двете още предишния ден.

Той измъкна ключа от джоба си, отключи и пристъпи в хладното, изпълнено с мирис на треви помещение. Двойка стари железопътни релси водеха към тъмен отвор в скалата, преграден с тежка желязна врата, също с катинар. Отключи и нея и я отвори, като я залюля на прясно смазаните й панти; вдъхна миризмата на опушен камък и мухъл и светна фенерчето, като внимаваше да не стъпи върху редиците от стари железопътни траверси и локви вода. Тунелът се врязваше в живата скала и тук-там, където скалата бе мухлясала и пропукана, таванът беше укрепен с масивни дървени греди.

След стотина стъпки тунелът изви наляво. Мадокс мина зад ъгъла и фенерчето му освети водосборната яма в тунела. Той пое по лявото разклонение и то скоро го изведе до задънен край, където бе издигнал стена от дървени греди, закована към подпорната конструкция на мината, за да направи малка затворническа килия. Приближи се към дървената стена и я потупа гордо. Солидна като скала. Бе започнал предишния ден по обяд и бе работил до среднощ, дванайсет часа без прекъсване, тежък физически труд.

Промъкна се през незавършения отвор в малко помещение, изградено в задънения край на тунела. Измъкна керосиновия фенер от куката, вдигна стъклото, запали фитила и го закачи на един гвоздей. Приветливият жълт блясък освети помещението — по всяка вероятност осем на десет стъпки. Не беше чак толкова лошо място, помисли си Мадокс. Беше сложил покрит с чист чаршаф матрак в единия ъгъл, готов за употреба. Наблизо стоеше стара дървена макара от кабел, която служеше за маса, два стари стола, измъкнати от разрушена къща, кофа с вода за пиене и друга — вместо тоалетна. Насреща, закрепен в камъка на отсрещната стена, бе забил четири половин инчови стоманени ябълковидни болтове, всеки от които със закалена верига и белезници — две за ръцете и две за краката.

Мадокс спря за момент, за да се полюбува на добре свършената си работа и се учуди още веднъж на късмета си, че е успял да открие всичко това. Тунелът не само бе идеален за целите му, но той бе успял да намери по-голямата част от гредите на самото място, стари мертеци и дъски, натрупани в дъното на мината, където бяха оцелели от безмилостните опустошения на времето.

Той прекъсна приятния си унес и погледна към грубото механично съоръжение, което лежеше върху варела, разяден от влага. Поглади го и го наклони заедно с болтовете, след което погледна нагоре. Още няколко греди и щеше да бъде готов. Вместо врата, която би била уязвима, щеше да сложи три греди на отвора — просто, здраво и напълно сигурно решение. Налагаше се да влезе и излезе най-много още няколко пъти.

Пещерата бе влажна и топла. Мадокс съблече ризата си и я пусна върху гредите. Раздвижи добре стегнатото си мускулесто тяло, направи няколко упражнения за разтягане, след което вдигна тежката безжична „Макита“ и й сложи нова батерия. Отиде до старата купчина дървени греди, изпробва няколко от тях с една отвертка, докато намери подходящата, оразмери я, отбеляза точица с молива и започна да пробива. Воят на бормашината отекваше в пещерата и мирисът на старо, опушено дърво го удари в ноздрите, когато кафявите дъбови стърготини започнаха да се извиват и да падат от прясно издълбаната дупка. След малко завърши, вдигна гредата и я понесе с леко олюляване напред. След като я закрепи на подходящото място с гвоздей, проби съответна дупка и в закрепената отзад греда, пъхна осемнадесетинчов болт, нави шестостенна гайка и затегна с ключ толкова здраво, че тя потъна цял четвърт инч навътре в дървото.

Никой, дори най-отчаяният, не би могъл да го развинти.

След час Мадокс бе свършил всичко, оставяйки единствено отвора на вратата. Трите греди, които щяха да затворят отверстието, лежаха наблизо пробити и готови да бъдат поставени.

Мадокс мина по дължината на стената, плъзна ласкаво ръка по гредите и с рев стисна една от тях между едрите си ръце, дръпна я рязко и започна да я движи напред-назад с всичка сила, нагоре и надолу, като крещеше, ругаеше и блъскаше рамене в стената отново и отново. Той се завъртя, вдигна дървената маса и я запрати към стената от дървени трупи, крещейки: „Кучи синове! Копелета! Всичките ще ви избия, ще ви изкормя до един!“

Внезапно спря. Дишаше тежко и шумно. Извади от раницата си кърпа за ръце и избърса потта по гърдите и раменете си, попи зачервеното си лице и прокара пръсти назад по косата. Без да се бави повече, облече ризата си и отново разкърши рамене.

Едва тогава си позволи да се ухили. Никой не би могъл да се измъкне от неговия затвор. Никой.