Дъглас Престън
Хищник (77)

5.

Лейтенант Уилър стоеше на входа на залата за обсъждане и гледаше как слънцето изгрява над планините. Звуците от песнопенията се носеха от църквата зад него, издигаха се и се стопяваха в пустинния въздух.

Той хвърли фаса от втората си цигара, стъпка го и се изхрачи. Форд още не се беше върнал и нямаше никакви следи от Бродбент. Хернандес слезе долу до джипа да се обади за пореден път. В Санта Фе вече имаха хеликоптер, който се намираше на полицейското летище, бе долетял от Албакърк и бе готов да тръгне, но въздушното пространство продължаваше да остава затворено и никой не знаеше докога.

Той видя Хернандес да излиза от колата и чу как вратата се хлопна. Няколко минути по-късно заместникът му се повлече, пъхтейки по пътеката нагоре. Той улови погледа на Уилър и поклати шава:

— Не е тръгнал.

Уилър изруга.

— Нищо не правим. Да започнем да претърсваме пътищата на Горското.

— Аха.

Уилър хвърли един последен поглед към църквата. Каква загуба на време. Когато Форд се върнеше, той щеше да замъкне този тъй наречен монах до града и да разбере какво, по дяволите, е правил във високите плата. А когато и Бродбент изплуваше, щеше да даде мило и драго да види този милионер ветеринар да дели килия с някой побърканяк и да яде царевичен хотдог за вечеря.

Уилър тръгна надолу по пътеката, следван от Хернандес. Трябваше да си вземат някакви сандвичи и кафе в термоса. Както и кашонче „Марлборо“. Мразеше чувството, че пуши последната си цигара.

Той хвана дръжката на вратата на полицейската кола и тъкмо се канеше да я отвори, когато долови далечно бръмчене във въздуха. Погледна нагоре и видя една черна точка да се материализира в зазоряващото се небе.

— Хей — каза Хернандес, присвил очи, — това не е ли чопърът?

— По дяволите, прилича.

— Преди пет минути ми казаха, че все още е на пистата.

— Идиоти!

Уилър извади последната си цигара и я запали — Фреди, пилотът, винаги носеше със себе си няколко кутии.

— Сега можем да пренесем шоуто на пътя.

Той загледа как хеликоптерът приближава, чувството му за безсилие се изпари. Щяха да прекъснат шибаното парти на онези копелета в каньоните. Да, територията беше голяма, но Уилър бе дяволски сигурен, че акцията се провежда горе в Лабиринта и точно там щяха да се насочат с хеликоптера.

Черното петънце започна да се превръща в нещо по-голямо и Уилър се втренчи в него с нарастващо объркване. Това не беше полицейски хеликоптер, поне не онзи, който бе виждал преди. Беше черен и много по-голям, с два резервоара от двете страни като понтони. С чувство на гадене Уилър схвана какво всъщност става. Затварянето на въздушното пространство, черният хеликоптер. Той се обърна към Хернандес.

— И ти ли мислиш онова, което мисля аз?

— ФБР.

— Именно.

Уилър изруга тихо. Както винаги, федералните не казваха нищо, оставяха местните сили на реда да се препъват като слепи идиоти, след което пристигаха точно навреме за удара и за пресконференцията.

Чопърът се наклони леко, когато приближи, забави и увисна за кацане на паркинга. Наведе се назад, докато се приземяваше и въздушната струя вдигна облаци прах. Перките още се въртяха, когато страничната врата се отвори и един мъж в пустинен камуфлаж с карабина М4 и с раница се показа.

— Какво е това, по дяволите? — измърмори Уилър.

Слязоха още деветима войници, някои от тях натоварени с електронно оборудване и апарати за комуникация. Последен скочи висок мъж, слаб, с черна коса и сухо лице, облечен в анцуг. Осем от мъжете изчезнаха по пътеката към църквата, тичайки един след друг, докато другите двама останаха с мъжа в анцуга.

Уилър дръпна за последно от фаса и го хвърли на земята; издиша и зачака. Тези не бяха дори федерални — поне не от тези, които той знаеше.

Високият мъж се разходи напред-назад и спря пред Уилър.

— Бихте ли се представили, офицер? — произнесе той с неутралния глас на властта.

Уилър отвърна след едно издумкване на сърцето:

— Лейтенант Уилър, полицейски участък Санта Фе. А това е сержант Хернандес. — Той не помръдна.

— Бихте ли се отдалечили от полицейската кола?

Уилър отново изчака малко. След това каза:

— Ако имате полицейска значка, господине, сега е времето да я покажете.

Очите на мъжа примигнаха срещу един от войниците. Онзи пристъпи напред — мускулест хлапак с матроска подстрижка, с розови бузи, изпълнен с чувство за дълг. Уилър познаваше този тип хора още от армията и не ги обичаше.

— Господине, моля, отдръпнете се от превозното средство — каза войникът.

— Кой, по дяволите, си ти, че да ми казваш? — Нямаше да се върже на тези глупости, не и докато не види значките им. — Аз съм детектив лейтенант в отдел „Убийства“ в полицейското управление в Санта Фе и съм тук по служебна работа със съдебно постановление за преследване на беглец. Кой, мътните да ви вземат, ви е дал правото да идвате тук?

Мъжът с анцуга произнесе студено:

— Аз съм господин Масаго от Националната агенция за сигурност на правителството на Съединените американски щати. Този район е обявен за специална оперативна зона, затворен заради извънредни военни мерки. Хората тук са част от смесено подразделение на Делта Форс във връзка с мисия, засягаща националната сигурност.

— Доколкото виждам…

Следващото нещо, което Уилър осъзна беше, че е на земята, свит на две и отчаяно се опитва да си поеме въздух, докато войникът ловко го освобождава от служебното му оръжие. Най-накрая, като дишаше тежко с отворена уста, той успя да напълни дробовете си, гълтайки жадно. Претърколи се и успя да се изправи на ръце и крака, кашляше и храчеше, потискайки с все сила желанието да повърне — мускулите на стомаха му се свиваха болезнено, сякаш бе погълнал заек. Успя да се овладее, стъпи на крака и се изправи в целия си ръст.

Хернандес продължаваше да стои напълно втрещен. Бяха взели и неговото оръжие.

Уилър погледна невярващо, когато един от войниците влезе в круизъра му — неговия круизър! — с отвертка и след малко излезе с радиото, от което висяха кабели. В другата си ръка държеше ключовете на колата.

— Оставете портативното си радио, офицер — каза мъжът в анцуга.

Уилър пое нова мъчителна порция въздух, разкопча калъфа и подаде радиото.

— Оставете полицейската си палка, белезниците, спрея, както и останалите оръжия и приборите за комуникация. А така също и другия комплект ключове за колата.

Уилър се подчини. Видя, че Хернандес е подложен на същата процедура.

— Сега ще се изкачим горе до църквата. Вие и офицер Хернандес ще вървите първи.

Уилър и Хернандес тръгнаха по пътеката към църквата. Когато минаха покрай Залата за обсъждания, Уилър забеляза, че манастирският лаптоп лежи в мръсотията до вратата, разбит на парчета; до него се търкаляха разбита сателитна чиния и кабели. Уилър зърна войниците да се занимават с нещо вътре, подреждаха електроника. Един от тях бе на покрива, инсталираше много по-голяма чиния.

Те влязоха в църквата. Църковното пеене бе спряло и всичко бе тихо. Монасите стояха скупчени в един ъгъл, охранявани от двама командоси. Един от командосите направи жест към Уилър и Хернандес да се присъединят към тях.

Мъжът в спортния анцуг пристъпи пред стихналата група от монаси.

— Аз съм господин Масаго от Националната агенция за сигурност на правителството на Съединените американски щати. Ръководим специална операция в този район. Заради собствената си сигурност от вас се иска да останете тук, в това помещение, без комуникации с външния свят, докато всичко приключи. Двама войници ще останат при вас, за да се грижат за удовлетворяване на потребностите ви. Операцията ще трае между дванадесет и двадесет и четири часа. Всички удобства, от които се нуждаете, са налице: баня, вода, малък кухненски бокс и храна в хладилника. Извинявам се за безпокойството.

Той кимна към Уилър и посочи една странична стая. Уилър го последва вътре. Мъжът затвори вратата и се обърна, след което заговори кротко:

— А сега, лейтенант детектив, бих искал да чуя всичко за причината, поради която сте тук, както и кой е беглецът, за когото споменахте.