Дъглас Престън
Хищник (102)

6.

Мелъди никога не бе влизала в офиса на Къшман Пийл, президентът на музея, и се чувстваше потисната от атмосферата на привилегированост и изключителност. Човекът зад античното писалище от палисандрово дърво подсилваше ефекта, облечен в сив костюм на „Брукс Брадърс“, с блестяща грива побеляла коса, отметната назад. Пресилената му учтивост и самоосъдителна фразеология зле прикриваха непоколебимата самонадеяност и чувство на превъзходство.

Пийл я заведе до дървен стол, разположен от едната страна на мраморната камина, а той самият се разположи насреща. От вътрешния джоб на сакото си извади копие от нейната статия и го сложи на масата, разгъвайки го внимателно с набраздената си от вени ръка.

— Добре, добре, Мелъди. Чудесна работа.

— Благодаря, д-р Пийл.

— Моля ви, наричайте ме Къшман.

— Разбира се, Къшман.

Мелъди се облегна назад в стола. Никога нямаше да се чувства комфортно в този стол, но поне можеше да се преструва. Имаше комплекс от мошеници, които искат да я използват, но щеше да се справи постепенно и с това.

— Сега да видим… — Пийл хвърли поглед към бележките, които бе надраскал на първата страница на статията. — Дошла сте при нас в музея преди пет години, прав ли съм?

— Точно така.

— С докторат от Колумбийския университет… И сте вършила превъзходна работа в лабораторията по минералогия в качеството си на… технически специалист първа степен? — Той изглеждаше почти смаян от ниската й позиция.

Мелъди не каза нищо.

— Е, изглежда е настъпило време за повишение. — Пийл се облегна назад и прехвърли крак върху крак. — Тази статия дава големи обещания, Мелъди. Разбира се, твърденията са спорни, както би могло да се очаква, но научната комисия я прегледа внимателно и изглежда резултатите ще издържат критиките.

— Ще издържат.

— Това е правилното отношение, Мелъди. — Пийл прочисти гърлото си. — Комисията наистина разбира, че хипотезата… ъ-ъ-ъ… че венерините частици може да са извънземни микроби, е може би малко прибързана.

— Това не ме изненадва… Къшман. — Мелъди направи пауза, изпитвайки известно затруднение да произнесе първото му име. По-добре да свиквам, помисли си тя. Почтителният, изпълнен с желание да се хареса техник първа степен, беше история. — Всяко научно откритие е поемане на риск. Аз съм убедена, че твърдението ми ще издържи.

— Радвам се да го чуя. Разбира се, аз съм само президент на музей — той се усмихна скромно, — така че ми е трудно да съдя за работата ви. Казаха ми, че е наистина добра.

Мелъди се усмихна любезно.

Отпусна се назад и сложи ръце върху коленете си, загледана надолу.

— Разговарях с членовете на научната комисия и се оказа, че можем да ви предложим място на помощник-куратор в отдела по Гръбначна палеонтология. Естествено, следва и пропорционално увеличение на заплатата.

Мелъди изчака неудобният момент да отмине, преди да отговори.

— Щедро предложение — каза тя. — Оценявам го.

— Грижим се за хората си — произнесе президентът надуто.

— Иска ми се да можех да го приема.

Пийл разпери ръце. Мелъди изчака.

— Отказвате ли ни, Мелъди? — Той изглежда не вярваше, сякаш идеята да не иска да остане в музея беше абсурдна, немислима.

Мелъди запази тона си равен.

— Къшман, прекарах пет години в сутерена, работата ми за този музей беше на изключително високо ниво. И ни веднъж не получих и йота признание и внимание. Ни веднъж не получих като благодарност дори формално потупване по рамото. Заплатата ми беше по-ниска от заплатата на хората от обслужващия персонал, които изхвърлят кошчетата за боклук.

— Разбира се, че ви забелязвахме… — Пийл беше смутен. — И нещата ще се променят. В добавка нека спомена, че предложението ни към вас не е „издълбано върху камък“, както се казва. Може би трябва да обсъдим нещата отново в научната комисия и да видим не може ли да се направи още нещо за вас. Вероятно ще има възможност за младши куратор на постоянна позиция…

— Вече отказах оферта за пожизнена професура в Харвард.

Веждите на Пийл излетяха нагоре в удивление, но той бързо се съвзе.

— Гледам, че не си поплюват — рече той с пресилена усмивка. — И каква точно оферта, ако мога да попитам?

— Декан на факултета — тя се опита да сдържи усмивката си. Е, не й беше неприятно.

— Декан? Ами, това е… наистина забележително. — Той прочисти гърлото си, облегна се назад и поправи вратовръзката си. — И вие отказахте?

— Отказах. Отивам заедно с динозавъра в Смитсъновия институт.

— Смитсъновият институт? — Само при споменаването на името на техния най-голям конкурент лицето му почервеня.

— Точно така. В Националния природонаучен музей. Правителството планирала построи експериментална лаборатория от четвърто равнище на сигурност на ракетния полигон в Уайт Сендс, Ню Мексико, за да изследва динозавъра и венерините частици. Предложиха ми място на заместник-директор на изследователския отдел, което върви в тандем с пожизнено назначение на куратор в националния музей. За мен е много важно да продължа работата си върху образеца. Мистерията на венерините частици скоро ще бъде разкрита; искам да съм една от тези, които ще го направят.

— И това е последното ви решение?

— Да.

Пийл се изправи, протегна ръка и се усмихна слабо.

— В такъв случай, д-р Крукшанк, позволете ми пръв да ви поздравя.

Добрите обноски бяха култивирали едно хубаво качество у Пийл, помисли си Мелъди: беше се научил да губи добре.