Дъглас Престън
Хищник (33)

7.

Мадокс тръгна по пътя за каньона и заобиколи ъгъла на „Камино дел Монте Сол“. Погледът му срещна гора от ръчно направени табелки, обрамчващи двете страни на тясната уличка, всяка от които се опитваше да надмине другата по оригиналност. Пресечките бяха пълни с туристи, издокарани като за пътешествие из пустинята Сахара, с широки шапки, с бутилки вода, окачени на кръста и големи като шейни туристически обувки. Повечето от тях изглеждаха бледи и объркани, като току-що изпълзели на повърхността ларви от прогнилите от дъжд градове на Изтока. Самият Мадокс се бе постарал да изглежда като богат тексасец и установяваше, че е постигнал впечатляващ резултат с шапката си, ботушите и характерния тексаски шнур около врата, закопчан с голяма декоративна брошка от тюркоаз.

Пътят минаваше покрай стари викториански къщи, превърнати — както всичко друго — в сувенирни магазини. Витрините блестяха, отрупани с индиански бижута и гърнета. Той погледна часовника си. Обяд. Имаше още малко време за убиване.

Влизаше от един магазин в друг, изумен, че на света съществува такова изобилие от сребро, тюркоази и керамика — да не споменаваме картините. Изкуството, досещаше се Мадокс, бе натрупване на пари чрез мошеничество, а очите му поглъщаха още и още витрини, пълни с нарисувани в крещящи цветове каньони, виещи срещу луната койоти и загърнати в одеяла индианци. Друг лесен начин за правене на пари и то напълно законен. Защо не беше съзрял тези възможности по-рано? Бе прахосал половината си живот да се опитва да печели по трудния, незаконен начин, без да осъзнава, че най-големите и хитри машини за пари са законните. Когато приключеше с тази работа, щеше да мине на сто процента законен бизнес, да хвърли още малко пари в „Трудни времена“ и може би дори да потърси инвеститори. Току-виж се оказал следващият интернет милионер.

Една от галериите привлече погледа му с огромна бронзова скулптура. Сигурно беше скъпа — само преместването й щеше да струва цяло състояние. Камбанката на вратата мелодично иззвъня, когато прекрачи прага и към него се приближи една млада жена, като потракваше с високите си токчета и му се усмихваше широко с начервените си устни.

— Мога ли да ви помогна, господине?

— Предполагам — отвърна той и установи, че в говора му се долавят провлачени нотки. — Тази скулптура тук — той кимна към най-голямата, която виждаше, група индианци в естествен ръст, оформена от отделен къс камък, тежащ вероятно три тона. — Та ако не възразявате: колко струва?

— „Благословия“. Седемдесет и пет.

Мадокс се спря тъкмо преди да попита: Хиляди?

— Приемате ли кредитни карти?

Ако бе изненадана, тя с нищо не го показа.

— Налага се само да установим кредитния ви лимит, това е всичко. Повечето хора нямат такъв голям кредитен лимит.

— Аз не съм повечето хора.

Още една широка усмивка. Забеляза, че има лунички по гърдите, копринената й риза не бе закопчана на деколтето и при всяко нейно движение се разтваряше.

Той я погледна по-внимателно. Беше хубава жена, каквато всъщност би трябвало да бъде, щом работи на подобно място. Запита се дали ще вземе комисиона.

— Ами… — Той се усмихна и примига. — Каква е цената на това нещо? — Той посочи към един индианец от бронз, държащ орел.

— „Освобождаване на орела“. Тя е сто и десет долара.

— Току-що купих ранчо извън града и трябва да го обзаведа. Десет хиляди квадратни стъпки, и това е само главната къща.

— Мога да си представя.

— Казвам се Мадокс. Джим Мадокс. — Той протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем. Клариса. Художникът е Уили Еткити, действителен, регистриран член на племето навахо, един от най-изтъкнатите ни местни скулптори. Първият експонат, който гледахте, е изработен от цяло парче местен алабастър от Сен Андре Маунтинс.

— Красиво е. Какво точно изразява?

— Представя тридневно пеене за благословия.

— Какво?

— Този вид благославяне е традиционна церемония на навахите и има за цел да възстанови равновесието и хармонията в живота на човека.

— Искам една такава. — Беше достатъчно близо до нея, за да усети шампоана, който бе използвала тази сутрин за блестящата си черна коса.

— Недейте всичко наведнъж — усмихна се Клариса и го погледна косо с дяволитите си кафяви очи.

— Клариса, сигурно ви канят непрекъснато, но ако прекалявам, кажете ми — имате ли нещо против една вечеря?

Широка фалшива усмивка.

— Предполага се, че не бива да се срещам с потенциални клиенти.

Мадокс прие това за „да“.

— Ще бъда в „Розовата тухла“ в седем. Ако решите да наминете, ще се радвам да ви почерпя едно мартини и стек „Дъниган“.

Тя не каза „не“ и това го окуражи. Махна с ръка към скулптурата:

— Мисля, че ще взема тази от алабастър. Въпросът е, че първо трябва да измеря помещението, да съм сигурен, че ще пасне. Ако не е тази, то ще е другата със сигурност.

— Имам всички подробности отзад в хранилището: размери, тегло, начин на доставка.

Тя зачатка с токчета към дъното на галерията и той загледа как тялото й се извива в тясната черна рокля. След малко се върна с лист, карта и брошура за скулптора и му ги подаде с усмивка. На кучешкия й зъб от лявата страна се виждаше резка от червилото. Той пъхна листовете във вътрешния джоб на сакото си.

— Ще имате ли нещо против да използвам телефона ви за един кратък градски разговор?

— Не, разбира се.

Тя го заведе до бюрото в дъното на помещението и му подаде телефона.

— Ще трае само минутка. Ало? Д-р Бродбент?

Гласът отсреща отвърна:

— Не, аз съм Шейн Макбрайд, неговият колега.

— Току-що се преместих в Санта Фе, купих ранчо южно от града. Искам да купя красив расов кон и се нуждая от консултация с ветеринар. Д-р Бродбент на разположение ли е?

— Кога?

— Днес или в събота.

— Д-р Бродбент в момента не е тук, но може да ви помогне в понеделник.

— А в събота?

— В събота аз съм на смяна, чакайте да видя… имам пролука в два.

— Съжалявам, Шейн, нищо лично, но д-р Бродбент ми беше настоятелно препоръчан и ще се чувствам по-комфортно с него.

— Щом искате да е той, ще се наложи да изчакате до понеделник.

— Искам да стане в събота. Ако има почивен ден, готов съм да платя допълнително.

— Няма да е в града този ден. Съжалявам. Както ви казах, ще се радвам да ви помогна.

— Нищо лично, Шейн, но нали ви казах… — Той остави гласа си да заглъхне разочаровано. — Благодаря ви все пак. Ще се обадя в понеделник да се договорим.

Той върна слушалката и смигна на продавачката.

Тя отвърна на погледа му, лицето й бе неразгадаемо.

— Ще се видим в „Розовата“, Клариса.

В първия момент тя не отговори. След това се наведе напред и с поредната фалшива усмивка произнесе тихо:

— В този бизнес съм от пет години и съм много, много добра. И знаете ли защо?

— Защо?

— Познавам лайнарите още когато застанат на прага. А вие сте до такава степен пълен с лайна, че оставяте следи.