Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (93)

Глава тридесет и девета
в която графиня Трифалди продължава да разказва чудната си и достойна за запомняне история

Всяка дума на Санчо доставяше голямо удоволствие на херцогинята и отчайваше дон Кихот. Той му заповяда да мълчи, а Долорида продължи своя разказ: — Най-сетне, след много въпроси и отговори, понеже инфантката държеше на своето, като нито се отказваше от намерението си, нито променяше първоначалното си решение, кралският съветник отсъди в полза на дон Клавихо и му я даде за законна съпруга, а това опечали толкова много кралица доня Магунсия, майката на инфантката, че след три дни я погребахме.

— Навярно е умряла — рече Санчо.

— Разбира се! — отговори Трифалдин. — В Кандая не погребват живите, а мъртвите.

— Случвало се е, сеньор оръженосецо — възрази Санчо, — някой да падне в несвяст и да го вземат за умрял и да го погребат, затова смятам, че по-добре щеше да бъде кралица Магунсия да припадне, вместо да умре, защото, докато сме живи, може много нещо да се оправи, пък и грешката на инфантката не е била толкова страшна, за да я вземе така надълбоко. Да беше се омъжила тази сеньора за някой свой паж или домашен слуга, както често се е случвало, виж, тогава злото щеше да е непоправимо, но да се омъжиш за един толкова благороден и умен рицар, както ни го описа дуенята, право да си кажа, глупост е, но не пък чак толкова голяма, както се смята. Защото съгласно правилата, към които се придържа моят господар, който е тук и няма да допусне да излъжа, не само учените хора могат да стават епископи, но така също и рицарите — а още повече, ако са странстващи — могат да станат крале и императори.

— Имаш право, Санчо — каза дон Кихот, — защото странстващият рицар, ако малко поне му се усмихне съдбата, може лесно да стане най-великият сеньор на света. Но продължете, сеньора Долорида, понеже ми се струва, че ви остава още да разправите горчивия край на тази досега сладка история.

— Горчив, и още как! — отговори графинята. — Толкова е горчив, че в сравнение с него горчивата краставица е сладка, а олеандърът — вкусен. И така, кралицата умря, а не припадна. Ние я погребахме и едва я засипахме с пръст и й казахме последно прости и изведнъж („quis talia fando temperet a lacrimis“^[1]) над гроба на кралицата върху дървен кон се появи Маламбруно, пръв братовчед на Магунсия, който не само беше свиреп великан, но и магьосник. И ето че за да си отмъсти за смъртта на своята братовчедка и да накаже дон Клавихо за неговата дързост и Антономасия — за лекомислието й, той използва оръжията на своето изкуство и ги омагьоса двамата на самия гроб — нея превърна в бронзова маймуна, а него — в страшен крокодил от някакъв непознат метал. Помежду им издигна стълб, също от метал, с надпис на сирийски език, който, преведен първо на кандайски, а после на испански, гласи както следва: „Тези дръзки любовници няма да приемат предишния си вид, докато юначният ламанчец не премери силите си с мене в дуел, тъй като съдбата пази само за неговата велика храброст това невиждано досега приключение“. След това той извади от ножницата си грамаден широк ятаган, хвана ме за косите и посегна да ми пререже гърлото и да ми отсече из корен главата. Изтръпнах, езикът ми се схвана и помислих, че е свършено с мене, но все пак направих върховно усилие и с глас треперещ и жаловен му казах толкова много и такива неща, че той не приведе в изпълнение страшната си заплаха. В края на краищата той заповяда да се съберат всички дворцови дуени — тези, които виждате сега тук — и след като представи в най-черни краски нашата вина и ни укори за нравите ни, злонамерените ни хитрини и още по-лоши сплетни, хвърляйки върху всички моята лична вина, каза, че няма да ни убие, а ще ни наложи друго по-трайно наказание, което ще ни доведе до жалка и позорна смърт. В същия миг и секунда, когато изрече тези думи, ние всички почувствахме, че ни се разширяват порите на лицето и в тях сякаш вкараха остриета на игли. Прокарахме бързо ръце по лицата си и разбрахме, че е станало с нас нещо, което ей сега ще видите.

Тутакси Долорида и другите дуени вдигнаха булата, които ги закриваха, и откриха лицата си, цели обрасли с бради — кои руси, кои черни, кои бели, а някои прошарени. Херцогът и херцогинята се преструваха, че се учудват, дон Кихот и Санчо се смаяха, а останалите се ужасиха.

— Ето как ни наказа — продължи Долорида — този подъл и злонамерен Маламбруно, като покри с тази твърда четина гладката и нежна кожа на нашите лица. По-добре да ни бе отсякъл главите с грамадния си ятаган, отколкото да затъмни блясъка на лицата ни с тази гъста козина! Защото помислете добре, сеньори (о, колко бих искала при тези думи очите ми да се превърнат в два извора, но нашето нещастие и морето от сълзи, които те проляха досега, ги лишиха от влага и ги направиха сухи като слама и затова ще говоря без сълзи), помислете, казвам, къде би могла да отиде една брадата дуеня? Кой баща или майка биха се смилили над нея? Кой ще й помогне? Дори когато кожата й е гладка и лицето намазано с разни белила и червила, тя едва намира кой да я хареса, а какво да прави сега, когато по лицето й е пораснала цяла гора? О, дуени, другарки мои, в злополучен миг сме се родили на този свят, в злочест час са ни заченали нашите родители!

Тя каза тези думи и се престори, че пада в несвяст.