Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и девета
в която Пленника разказва за живота и преживелиците си[1]

quixote_113_korabokrushenie.png

 

Моят род води началото си от едно селище в планините на Леон[2]. Към рода ми природата се е показала по-благосклонна и по-великодушна от съдбата, макар и сред немотията на онези селища баща ми да е минавал за богат човек. Той щеше да е несъмнено богат, ако си беше дал поне толкова труд да запази имота си, колкото усилия полагаше да го пилее.

Щедрия си и разточителен нрав той придобил още от младини, когато служил войник — защото военната служба е училище, в което скъперникът става щедър, а щедрият — разточителен. Да срещнеш скъперник сред войниците, е все едно да попаднеш на някакво съвсем рядко чудовище. Баща ми надхвърляше пределите на щедростта и граничеше с разточителството, което не можеше да бъде от никаква полза за мъж с жена и деца, предопределени да наследят име и имот. Баща ми имаше три деца, всички момчета, и те бяха стигнали възрастта, когато човек трябва сам да избере своя жизнен път. Като видя, според собственото си признание, че не може да се пребори със своята слабост, баща ми реши да се освободи от всичко, което му даваше възможност да бъде разсипник, с други думи, взе решение да се лиши от имот, без който и самият Александър Македонски би станал скъперник. Един ден той повика и тримата ни в една стая и ни каза приблизително следното: „Момчета, излишно е, от една страна, да ви казвам, че ви обичам, щом като сте мои деца, а от друга страна, не е мъчно да разберете, че не ви обичам достатъчно, щом като не полагам усилие да запазя имота ви. За да разберете отсега нататък, че ви обичам като баща и че не желая да ви разоря, тъй като не съм ваш пастрок, решил съм да направя нещо за вас, което ме занимава от много дни насам и което зряло съм обсъдил. Вие сте вече на възраст да почнете работа или поне да си изберете поприще, което би ви дало чест и богатство, когато пораснете. Намислил съм да разделя имота си на четири части: трите части иде раздам на вас според това какво се пада всекиму, без да извърша никаква неправда, а четвъртата ще запазя за себе си, за да живея и се издържам през дните, които небето е решило още да ми дари. Бих желал обаче, след като всеки един от вас влезе във владение на своята част, да поеме по избор един от пътищата, които ще ви посоча. В нашата Испания има една пословица, която е според мене много вярна, както са верни между впрочем всички пословици, защото те са кратки мисли, извлечени от дългия и зрял човешки опит. Пословицата, за която сега става дума, гласи: «Или черква,[3] или море, или кралски палат», което, по-ясно казано, значи: «Който желае да бъде зачитан и богат, нека служи или на черквата, или да странства по моретата, упражнявайки изкуството на търговеца, или пък нека постъпи на служба на кралете в техните палати», защото казано е също: «Трохата от кралската трапеза струва повече, отколкото благоволението на кой да е сеньор.» Казвам ви това, защото желая, и това е волята ми, един от вас да следва пътя на науката, другият да се посвети на търговията, а третият да служи на краля като военен, защото не е лесно да постъпи човек на служба в кралските палати. Макар и военното изкуство да не носи големи богатства, то обикновено отрупва човека с почести и слава. След осем дена ще ви раздам вашите дялове в пари, без да ви ощетя нито със стотинка, което сами ще можете да установите. Кажете ми сега, желаете ли да изпълните съвета ми такъв, какъвто ви го дадох?“

След това баща ми поиска аз, като най-стар от братята, да му отговоря пръв. Аз му казах, че може да запази имуществото си и да го пилее както си иска, че сме още млади и че имаме време да се научим да печелим хляба си. Заявих, че ще изпълня волята му и че моето желание е да се посветя на военното поприще, като служа на Бога и на моя крал. Вторият брат се съгласи с мене и изказа желание да замине за Америка, като вземе със себе си полагаемата му се част от имота, за да я вложи в търговия. Най-малкият, и по мое мнение най-разумният, каза, че възнамерява да се посвети на черквата или да отиде в Саламанка, за да продължи незавършеното си образование.

Като постигнахме съгласие и избрахме поприщата си, баща ми ни прегърна и тримата и без много да се бави, както беше казал, изпълни обещанието си: даде на всеки един частта му, която, доколкото си спомням, възлизаше на три хиляди дуката (тъй като един наш чичо закупи целия имот и го заплати в брой, за да не премине в чужди ръце), и същия ден се разделихме и тримата с добрия ни баща. На мене обаче ми се стори жестоко да оставя остаряващия си баща с толкова малко имот и се споразумях с него да вземе от мене две хиляди дуката, тъй като с остатъка можех прекрасно да посрещна войнишките си нужди. Двамата ми братя, заразени от примера ми, му дадоха и те по хиляда дуката. По този начин у баща ми останаха четири хиляди дуката в брой и неговата част от недвижимия имот, която не поиска да продаде и която възлизаше на около три хиляди дуката. Повтарям, че се простихме с него и с онзи наш чичо, за когото вече споменах, и то не без печал и сълзи от страна на всички. Те ни поръчаха да ги държим в течение, при всеки удобен случай, на всички наши сполуки и неуспехи. Обещахме, прегърнахме се и след като ни благословиха, тръгнахме. Единият пое пътя към Саламанка, вторият се отправи за Севиля, а аз се запътих за Аликанте, където бях научил, че е хвърлил котва един генуезки кораб, който товареше вълна за Генуа.

Ето, изтекоха двадесет и две години, откак излязох от бащината си къща, и през цялото това време, макар и да писах на няколко пъти, не съм получавал никакви известия от баща си и братята си. Сега ще разкажа накратко изживяното през това време. Качих се на кораба в Аликанте и стигнах след благополучно пътуване в Генуа и оттам продължих за Милано, където се сдобих с оръжие и с войнишко облекло, за да постъпя на военна служба в Пиемонт. Вече на път за Александрия де Ла Паля[4], узнах, че великият херцог Алба[5] потеглил за Фландрия. Промених плана си, тръгнах с него, участвах във всичките му походи, присъствах на изпълнението на смъртната присъда на графовете Егмонт и Хорн[6], бях повишен в първи офицерски чин при един прочут капитан от Гуадалахара, на име Диего де Урбина[7]. Малко след като пристигнах във Фландрия, се пръсна слух, че негово светейшество папа Пий V, вечна му памет, се е съюзил с Венеция и с Испания против общия враг — турчина. По онова време турците бяха превзели с флотата си прочутия остров Кипър, дотогава венецианско владение. Злополучна и печална загуба!

Узна се с положителност, че за главнокомандващ на съюзните сили е определен негово сиятелство дон Хуан Австрийски, незаконен брат на добрия наш крал Филип. Говореше се за големи военни приготовления. Всичко това събуди у мене желанието и ме подтикна да участвам в очаквания поход. Макар да имах надежди и почти сигурни обещания, че при пръв случай ще бъда произведен капитан, реших да напусна всичко и да отида в Италия, както и стана. На добрата си звезда дължа, че точно по това време в Генуа пристигна дон Хуан Австрийски, за да продължи пътя си към Неапол, където смяташе да се присъедини към венецианската флота, нещо, което стана едва по-късно в Месина. Нека прибавя към това, че имах щастието да участвам в онзи прославен поход, вече произведен в чин капитан от пехотата, високо звание, което дължах повече на благосклонната съдба, отколкото на собствените си заслуги. В този толкова честит за цялото християнство ден[8], в който се разсея заблудата на цял свят и всички народи, че турците са непобедими по море, в този именно ден, повтарям, в който отоманската гордост и надменност бяха сломени, сред всичките щастливци, които бяха там (защото християните, които загинаха, бяха дори по-щастливи от тези, които оцеляха и се окичиха с лаврите на победители), аз единствен бях нещастен, защото вместо морски победен венец, какъвто се даваше като награда някога, във вековете на римското величие, аз се озовах през нощта, която настъпи след този славен ден, с вериги на нозе и белезници на ръце. Това се случи така. Алжирският крал Учали, дързък корсар с щастлива звезда, беше нападнал и пленил малтийския флагмански кораб, на който бяха останали живи само трима бойци, и то тежко ранени. Флагманският кораб на Хуан Андреа, на който се намирах аз с моята рота, му се притече на помощ. Аз извърших това, което беше мой дълг в подобни случаи — скочих във вражеския кораб, но той се отдалечи от галерата-нападателка и попречи на войниците ми да ме последват. Така се намерих сам сред враговете си, на които не можах да окажа сериозна съпротива поради техния голям брой. Те ме плениха, след като ме раниха на много места. И тъй, както със сигурност ви е известно, сеньори, Учали се спаси с цялата си ескадра, а аз останах в негов плен, единствен опечален сред толкова весели и единствен пленник сред толкова освободени, защото петнадесетте хиляди християни, които гребяха оковани в турските галери, получиха в този ден бленуваната от тях свобода.

Отведоха ме в Цариград, където султан Селим произведе моя господар в чин адмирал, защото беше изпълнил дълга си в боя и бе донесъл със себе си, като доказателство за храбростта си, знамето на Малтийския орден. На втората година, която бе година седемдесет и втора[9], се намерих като гребец на борда на флагманския кораб, носещ трите фенера[10], в Наварин[11]. Видях и разбрах как бе пропуснат случаят да бъде пленена в пристанището цялата турска флота; защото всички левенти[12] и еничари от корабите бяха сигурни, че ще бъдат нападнати в самото пристанище и бяха приготвили вещите и башмаките си — така те наричаха обущата си, — за да избягат на суша, без да изчакат боя. Защото голям беше страхът, който будеше в сърцата им нашата флота! По-друго обаче беше решението на небето, и то не по вина или нехайство на генерала, който предвождаше нашите, а заради греховете на християните и защото Бог желае и позволява да съществуват винаги палачи, които да ни наказват. И тъй, Учали се добра до остров Модон, разположен до Наварин, стовари бойците си на суша, укрепи входа на пристанището и зачака там спокойно, докато дон Хуан се завърна в родината си. При този поход испанската армада плени галерата, наречена „Ла Преса“[13], чийто капитан бе син на прочутия корсар Барбароса[14]. Плени я неаполитанската флагманска галера, наречена „Ла Лоба“[15], командвана от Мълнията на боя, от Бащата на войниците си, от щастливия и непобедим пълководец дон Алваро де Басан, маркиз де Санта Крус[16]. Не искам да пропусна да разправя това, което се случи при пленяването на „Ла Преса“. Синът на Барбароса беше толкова жесток и се отнасяше тъй зле с пленниците си, че щом като гребците забелязаха, че галерата „Ла Лоба“ се устремява към тях и ги настига, пуснаха всички едновременно греблата и хванаха капитана, който беше застанал на капитанския мостик и с крясъци ги подканяше да гребат по-бързо. Те започнаха да го подхвърлят от скамейка на скамейка, от задната част до предната, като същевременно така го хапеха, че малко след като мина покрай главната мачта, душата му се беше вече пренесла в ада. Омразата, която пленниците изпитваха към капитана, беше толкова голяма, колкото и жестокостта, с която той се отнасяше към тях. Върнахме се в Цариград и на следната година, седемдесет и трета[17], стана известно, че сеньор дон Хуан бе превзел Тунис и бе отнел това кралство от турците, като го оставил във владение на мулей[18] Хамет. Така бе отнета възможността на престола да се възкачи мулей Хамид, най-жестокият и най-храбър мавър, какъвто светът е познавал някога. Султанът се опечали много от тази загуба и с проницателност, свойствена на всички мъже от рода му, сключи мир с венецианците, които го желаеха повече от него. На следната година, седемдесет и четвърта, нападна Ла Голета и крепостта, която сеньор дон Хуан беше оставил наполовина построена до Тунис. През време на всички тези бойни действия аз гребях без никаква надежда за свобода. Не разчитах да я получа чрез откуп, защото бях решил да не уведомявам баща си за моята злочеста участ.

В края на краищата загубихме Ла Голета. Падна и крепостта. В обсадата участваха шестдесет и пет хиляди турски наемни войници и повече от четиристотин хиляди маври и араби от цяла Африка. Тази многочислена армия разполагаше с толкова муниции и бойно снаряжение и с толкова голям брой сапьори, че с шепи да бяха носили пръст, щяха да засипят Ла Голета и крепостта. Първо падна Ла Голета (която се смяташе дотогава за непревземаема), и то не по вина на защитниците й, които извършиха за отбраната й всичко, което трябваше и можеше да се направи, но защото опитът показа колко лесно се копаят окопи в пясъците на пустинята. Обикновено на две педи дълбочина се намира вода, а турците бяха копали до две вари[19], без да попаднат на нея. Тогава те с помощта на много чувалчета пясък издигнаха висок вал, който господстваше над стените на крепостта. Те стреляха от по-голяма височина и така направиха невъзможен всякакъв опит за отбрана.

Господстващо мнение е, че нашите не е трябвало да се затварят в Ла Голета, а да посрещнат на открито поле около пристанището десанта на врага. Тези обаче, които говорят така, говорят, без да познават нещата, и показват пълната си неопитност в подобен род действия. В Ла Голета и в крепостта е имало едва седем хиляди войници. Как можеше толкова малко бойци, колкото и храбри да са те, да излязат на открито и да защитят крепостта срещу неприятеля, който ги превъзхождаше числено? И как може да не падне крепост, на която никой не се притича на помощ, още повече, когато е обсадена от многоброен и ожесточен враг, който на всичко отгоре се бие на своя собствена земя? На мнозина им се струва, а така мисля и аз, че небето е оказало извънредна милост и благоволение на Испания, като е позволило да се унищожи това гнездо и огнище на злини, попиващо като гъба и разяждащо като молец безкрайни средства, които се изразходваха там без полза и служеха единствено за прославяне паметта на непобедимия Карл V, който беше превзел града. Но нима беше необходимо, за да бъде славата му вечна, каквато е и ще си остане, да се основава тя на тези каменни стени? Падна също така и крепостта, но турците я превзеха, водейки бой за всяка педя земя, защото защитниците й се биха така храбро и всеотдайно, че над двадесет и пет хиляди вражески бойци загинаха в предприетите от тях двадесет и две атаки. От триста души наши бойци, които останаха живи и паднаха в плен, нито един не беше без рани, което доказва по сигурен и безспорен начин какви усилия са положили и каква храброст са проявили, колко удачна е била тяхната защита и колко упорита съпротивата им. След преговори се предаде и едно малко укрепление или кула, разположено сред залива, чиято защита бе поверена на дон Хуан Саногера, валенсиански благородник и неустрашим воин. Плениха дон Педро Пуертокареро, комендант на Ла Голета, който беше направил всичко възможно, за да защити крепостта. Толкова голяма бе скръбта му от падането на крепостта, че умря от мъка на път за Цариград, където го отвеждаха в плен. Плениха също така и коменданта на крепостта, на име Габрио Сервельон, милански благородник, опитен строител и прехрабър воин. Загинаха в тези две крепости много бележити хора, един от които бе и Паган Дориа, рицар на Ордена на Сан Хуан, извънредно великодушен по нрав, доказал това, като прояви особено благородство към брат си, прочутия Хуан Андреа Дориа[20]. Смъртта му била особено печална. Като видял, че крепостта е вече загубена, той се доверил на няколко араби, които му предложили да го отведат, предрешен като мавър, в Табарка, малко пристанище или селище по тези брегове, обитавано от генуезци, които се занимавали с лов на корали. Арабите го съсекли, отрязали му главата и я поднесли на главнокомандващия на турската флота. Той обаче постъпил с тях съгласно нашата кастилска пословица, която гласи: „Измяната се нрави, предателят отвращава.“ Говори се, че главнокомандващият заповядал да бъдат обесени носителите на този дар под предлог, че не били довели пленника жив.

quixote_114_pri_arabite.png

Между пленените в крепостта християни се намираше и един на име дон Педро де Агилар, роден някъде в Андалусия, който е бил знаменосец в крепостта, отличен воин и човек с рядък ум. Отличаваше се с особено дарование в областта на поезията. Казвам това, защото съдбата му отреди да попадне в моята галера, на моята скамейка, като роб на моя господар. Преди да напуснем това пристанище, този благородник написа два сонета в духа на епитафиите — единия в чест на Ла Голета и втория за крепостта. Смятам действително, че е мой дълг да ви ги рецитирам, тъй като ги зная наизуст и съм уверен, че ще ви причинят повече наслада, отколкото скръб.

Когато Пленника назова дон Педро де Агилар, дон Фернандо погледна приятелите си и тримата се усмихнаха. А когато спомена за сонетите, единият каза:

— Преди ваша милост да продължи разказа си, моля ви да ми кажете какво се е случило с този дон Педро де Агилар, когото споменахте.

— Зная само — отговори Пленника, — че след две години престой в Цариград избяга, преоблечен в арнаутски дрехи[21], с един гръцки шпионин, но не ми е известно дали успя да си възвърне свободата, макар и да мисля, че е сполучил. Една година по-късно видях гърка в Цариград, но не можах да го попитам дали бягството е било успешно.

— Бягството му е било успешно — отвърна благородникът, — защото този дон Педро е мой брат и се намира сега в родното ми селище, здрав и богат, женен и баща на три деца.

— Да бъде благословен Господ — каза Пленника — за всичките милости, които му е оказал, защото няма на земята според мене щастие, равно на това да спечелиш загубената си свобода!

— И още нещо — продължи благородникът, — аз също зная сонетите, които брат ми съчини.

— Кажете ги, ваша милост — каза Пленника, — защото вие сигурно по-добре от мене умеете да ги декламирате.

— Добре — каза благородникът. — Сонетът за Ла Голета гласи:

quixote_115_korabokrushenci.png
Бележки

[1] В този разказ има много автобиографични елементи (участие в Лепанто, дългогодишен плен в Алжир и пр.), но много други неща са измислени (родно място, произход, начин на пленяване и цялата любовна история).

[2] Леон — от 910 до 1230 г. независимо кралство на Пиренейския полуостров, чиято територия обхващала сегашните провинции на Испания Леон, Валенсия, Валядолид, Самора и Саламанка.

[3] Черква според коментаторите трябва да се разбира в смисъл на наука, знание.

[4] Александрия де ла Паля — град в Пиемонт, разположен недалече от Торино.

[5] Херцог Алба — пълководец на Карл V и Филип II, военен губернатор на Фландрия и палач на фламандския народ (1508–1582).

[6] Егмонт и Хорн — прославени водачи на Фландрия в борбата за независимост срещу испанския поробител, екзекутирани през 1568 г.

[7] Под командата на същия Диего де Урбина, Сервантес се е бил при Лепанто.

[8] Победата при Лепанто (1571 г.).

[9] 1572 година.

[10] Трите фенера са означавали, че на борда на кораба се намира командващият флотата.

[11] Наварин — градче на йонийския бряг на Пелопонес, станало известно в историята с голямата морска победа на съюзените руси, французи и англичани над турците през 1827 година.

[12] Левенти — така са се наричали турските моряци.

[13] „Ла Преса“ — „Плячка“ (исп.).

[14] Барбароса (Червенобрадия) — прозвище на прочут корсар, съвременник на Сервантес. В действителност капитан на „Ла Преса“ не е бил синът му, а неговият племенник Мохамед бей.

[15] „Ла Лоба“ — „Вълчицата“ (исп.).

[16] Испански адмирал, роден в Гранада през 1526 г., прочут с битките си срещу маврите. Сервантес се е сражавал под негови заповеди.

[17] 1573 година.

[18] Мулей — титла, с която са били удостоявани у маврите лица от кралски произход.

[19] Вара — мярка за дължина, равна на около 835 милиметра; прът със същата дължина.

[20] Паган Дориа, за да постъпи в ордена „Сан Хуан“ се отказал от огромното си богатство в полза на брат си.

[21] В оригинала е писано „арнаутски“ (arnaút).