Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава четиридесет и девета
в която продължава разумният разговор между Санчо и господаря му дон Кихот

quixote_143_videnieto_na_don_quixote.png

— А — възкликна Санчо. — Хванах ли ви сега! Като слушам тези думи, мед ми капе на сърцето. Сега да ви видя, сеньор, как ще отречете следното. Нали когато човек е неразположен, хората обикновено казват за него: „Какво ли му е на еди-кой си, нито яде, нито пие, нито спи, нито отговаря смислено на въпросите, които му се задават, и прилича досущ на омагьосан?“ Това не значи ли, че омагьосани са само онези, които не ядат, не пият, не спят и дори не ходят по естествени нужди? Ето, те са омагьосаните, а не другите, които чувстват като ваша милост, че им се ходи някъде, които пият, когато им се даде да пият, които ядат, когато имат какво да ядат, и отговарят на всички въпроси.

— Вярно е всичко това, Санчо — отговори дон Кихот, — но аз ти обясних вече, че има много различни способи за омагьосване и е твърде възможно с течение на времето те да са се променили и в наши дни омагьосаните да вършат всичко, което аз върша, макар и преди да не са го вършили. А против обичаите, които времето налага, няма какво да възразяваме и философстваме. Аз зная и съм уверен, че съм жертва на магия и това успокоява напълно моята съвест. Ако аз допуснех само за миг, че не съм омагьосан, не бих се оставил да ме държат бездеен и примирен в тази клетка, когато зная, че лишавам от помощ бедните и нуждаещите се, които сигурно чакат с трепет и нетърпение в този час подкрепата и закрилата ми!

— Въпреки всичко това — възрази Санчо — смятам, че добре ще е за вашето благоденствие и успокоение Ваша милост да се опитате да излезете от този затвор. Аз се задължавам да ви помогна, доколкото мога, и дори да ви освободя. Ще ви помогна да яхнете Росинант, който е толкова мрачен и тъжен, че и той прилича на омагьосан. Направите ли това, ще си опитаме пак щастието в нови приключения и ако не ни провърви, никога няма да е късно да се върнем в клетката. Аз ви давам дума, като добър и верен оръженосец, че ще се затворя заедно с ваша милост, ако вашата зла съдба и моята простотия не ни позволят да изпълним предначертаното.

— Готов съм с радост да направя това, което казваш, брате Санчо — рече дон Кихот, — и щом издебнеш най-благоприятния случай, за да осъществиш освобождението ми, аз във всичко и всякак ще ти се подчиня. Но ти, Санчо, ще се убедиш колко се лъжеш в преценката си за моята злополука.

Така разговаряха великодушният рицар и неговият простодушен оръженосец, докато стигнаха до полянката, където ги чакаха свещеникът, каноникът и бръснарят, които бяха вече слезли от добичетата си. Коларят разпрегна воловете и ги пусна да пасат на воля по зелената и приветлива поляна, чиято свежест приканваше да й се насладят ако не омагьосани хора като дон Кихот, то поне същества, будни и разсъдливи като неговия оръженосец. Санчо използва случая и помоли свещеника да разреши на господаря му да излезе за малко от клетката, като обясни, че в противен случай затворът му няма да запази чистотата, която подхожда на достойнството на рицар като него. Свещеникът го изслуша и отговори, че би пуснал дон Кихот на драго сърце, ако не се боеше, че веднъж, свободен, той пак ще извърши някоя от своите лудости, а след това иди го гони.

— Аз отговарям, че няма да избяга — каза Санчо.

— Също и аз — рече каноникът, — и то особено ако той ми даде рицарската си дума, че не ще се отдалечи от нас без наше разрешение.

— Давам я — отговори дон Кихот, който бе чул разговора, — още повече, че омагьосаните като мене не са свободни да вършат каквото си щат, защото вълшебникът, който ги е омагьосал, може да ги закове на едно място цели три века и ако се опитат да избягат, той ще ги върне по въздушен път.

А щом е тъй[1], те могат да го пуснат и това ще бъде от полза за всички. Ако ли пък не го пуснат, те ще трябва да се поотдалечат, защото в противен случай не ще могат да си спестят известни неприятности на обонянието.

След като дон Кихот даде рицарската си дума, каноникът му стисна ръката (ръцете му все още бяха вързани), а другите му помогнаха да излезе от клетката. Дон Кихот се зарадва много, че е свободен, протегна се с удоволствие и отиде при Росинант, потупа го два пъти по хълбоците и му пошепна:

— Уповавам се на Бога и на Пресветата майка, че наскоро ние двамата с теб, цвете и огледало на конете, ще бъдем отново каквито двамата желаем. Ти пак ще носиш своя господар, а аз ще се нося на гърба ти и ще се отдам на делото, за което Господ ме е пратил на земята.

Като каза това, дон Кихот се усамоти със Санчо и се върна оттам облекчен и още по-твърдо решен да изпълни всичко, което оръженосецът му нареди.

Каноникът го гледаше и се чудеше на странната му и голяма лудост, макар и както вече казахме, дон Кихот да разсъждаваше и отговаряше твърде разумно. Прихващаше го само когато ставаше дума за рицарски дела. Докато чакаха припасите, насядали всички на зелената трева, каноникът, подтикнат от състрадание, заговори дон Кихот.

— Нима наистина е възможно, сеньор идалго, четенето на противни и празни рицарски романи да ви е побъркало ума до степен да вярвате, че сте омагьосан, и да приемете неща, които са толкова далече от действителността, колкото е далеч лъжата от истината? Как е възможно човешки ум да приеме, че са живели по света безбройните амадисовци, феликсмартовци и какви ли не други още рицари и трапезундски императори? Как е възможно да се вярва, че е имало толкова бойни жребци, странстващи девици, змейове, чудовища, великани, толкова нечувани приключения, разновидни магии, толкова сражения, ожесточени двубои, разкошни облекла, влюбени принцеси, оръженосци — станали графове, забавни джуджета, любовни писъмца и изтънчени ухажвания, юначни жени, с една дума, толкова много безсмислици, колкото тези, които пълнят рицарските романи? Лично за себе си ще кажа, че когато ги чета и се старая да не мисля, че всичко в тях е празна приказка и лъжа, намирам известно удоволствие, но достатъчно е да си спомня какво представляват те всъщност, и започвам да замервам с най-добрите от тях стената и дори ги хвърлям в огъня, ако има огън наблизо. Те напълно заслужават такова наказание, защото са лъжливи, измамни и в разрез със законите на природата. Освен това те създават нови секти, разпространяват нови разбирания за живота и съблазняват простите хора, които вярват, че всички писани в тях глупости са истински. Тяхната дързост отива дотам, че размътва умовете на разумни и благородни идалговци, какъвто е случаят с ваша милост, тъй като са ви докарали дотам да ви водят затворен в клетка, качена на волска кола, така както развеждат от едно селище в друго някой лъв или тигър, за да го показват и да печелят пари. Ах, сеньор дон Кихот, смилете се над самия себе си, върнете се в лоното на разума и използвайте ума, с който небето ви е така щедро надарило, за да четете други писания, които ще обогатят душата ви и ще възвеличаят честта ви. Ако въпреки всичко, воден от вашето естествено влечение, пожелаете да четете книги за рицарски дела и подвизи, прочетете в Светото писание Книгата Съдии. В нея ще намерите величави истини и деяния, колкото истински, толкова и юначни. Лузитания се слави със своя Вирнато[2], Рим има своя Цезар, Картаген — своя Анибал, Гърция — своя Александър, Кастилия — своя граф Фернан Гонсалес, Валенсия — своя Сид, Андалусия — Гонсало Фернандес, Естремадура — Диего Гарсия де Паредес, Херес — Гарси Перес де Варгас, Толедо — Гарсиласо, Севиля — дон Мануел де Леон. Историята на юначните им подвизи може да увлече, да поучи, да възхити и да учуди и най-умните хора, които биха я прочели. Ето четиво, достойно за вашия забележителен ум, сеньоре мой дон Кихот. То ще ви направи вещ в историята, ще ви накара да цените добродетелта, ще ви научи да бъдете добър, ще ви възвиси нравствено, ще ви направи юначен, без да сте самонадеян, и смел без следа от малодушие, като всичко това ще послужи за възхвала на Бога, за ваше преуспяване и за прослава на Ла Манча, откъдето, както е известно, произхождате вие.

Дон Кихот изслуша най-внимателно словата на каноника и когато разбра, че той е вече завършил речта си, втренчи в него поглед и каза:

— Изглежда, сеньор идалго, че вашите думи имат за цел да ме убедят, че не е имало странстващи рицари в света, че всички рицарски романи са лъжливи, измамни, безполезни и вредни за държавата и че съм постъпил зле, като съм ги прочел, още по-зле, като съм им повярвал, и най-зле, като реших да им подражавам, посвещавайки се на най-тежкото поприще — странстващото рицарство, което те препоръчват. Освен това вие твърдите, че не е съществувал нито Амадис Галски, нито Амадис Гръцки и че не са се подвизавали по света рицарите, които са описани в тези романи.

— Да, точно това казах — отговори каноникът.

А дон Кихот отговори:

— Ваша милост добавихте, че тези книги са ми нанесли голяма вреда, защото са ми помътили разума и са ме докарали до тази клетка, и също, че добре бих сторил да призная грешката си и да променя четивото си, като се впусна да чета други по-правдиви книги, които не само увличат, но и поучават.

— Правилно сте ме разбрали — каза каноникът.

— Щом е тъй — отсече дон Кихот, — аз мисля, че лишенията от разум и омагьосаният сте вие, щом като изсипвате толкова хули върху неща, възприети и смятани от цял свят за истински. А човек, който ги отрича като вас, заслужава същото наказание, което ваша милост препоръчва за книгите, които ви дразнят. Да искате да ми втълпявате, че не е имало в света нито амадисовци, нито други странстващи рицари, чиито подвизи пълнят страниците на историята, е все едно да се мъчите да ме убедите, че слънцето не грее, че ледът не изстудява и че не стъпваме по земята. Няма на света човек, колкото и умен да е той, който би могъл да ме убеди, че не са били истински историите на инфантката Флорипес и Ги Бургундски[3], на Фиерабрас и подвига му при моста на Мантибле[4], извършен във времето на Карл Велики! Всичко това е истина, както е истина, че сега е бял ден! Ако е лъжа, лъжа е също, че е имало някога хекторовци, ахиловци, Троянска война, дванадесет перове на Франция и крал Артур Английски, превърнат в гарван и очакван всеки час да се завърне в кралството си. Може би някои ще се одързостят да кажат, че е лъжлива и историята на Гуарино Мескино[5] или тази за чашата на Свети Граал[6], или че е апокрифна любовта на Тристан и Изолда и любовта на Хинебра и Ланселот, когато има хора, които почти си спомнят да са виждали дуенята Кинтаньона, която е била най-знаменитата виночерпка на Великобритания. Аз сам помня как баба ми — майка на баща ми, казваше, колчем срещнеше дуеня с дълго було на глава: „Погледни, внуче мое, колко тя прилича на дуеня Кинтаньона.“ От това заключавам, че тя трябва да я е знаела или поне да е видяла нейния портрет. А кой би могъл да отрече, че е истинска историята на Пиер и на красивата Магалона[7], щом и до днес се пази в кралския арсенал клинът за управление на дървения кон, с който смелият Пиер се е носил из въздуха, клин, малко по-голям от процеп на кола? А до самия този клин се намира седлото на Бабиека, а в Ронсесвалиес е рогът на Роланд, голям колкото греда на покрив. Всичко това доказва, че е имало дванадесет перове, че е имало пиеровци, сидовци и други подобни рицари,

знайни със това, че дирят

приключения навред.

Ако това не е истина, нека дойдат също тъй да ми кажат, че не е истина, че е бил странстващ рицар юначният лузитанец Хуан де Мерло, който се е подвизавал в Бургундия и се е сражавал пред град Арас със знаменития сеньор де Шарни, наречен и монсеньор Пиер, а след това и в град Базел с благородника Хайнрих фон Рабенщайн, като и в двете срещи излязъл победител и се окичил с голяма слава. Ами приключението и двубоите на двамата храбри испанци Педро Барба и Гутиере Кихада (от чийто род произлизам по пряка мъжка линия), които сразиха синовете на граф де Сен Пол в Бургундия. Нека отричат също, че дон Фернандо де Гевара не е отишъл да търси приключения в Германия, където се е сражавал с Георг, рицар от двора на австрийския херцог. Нека казват, че са измислили турнира на Суеро де Киньонес, подвизите на благородника Луис де Фалсес срещу кастилския рицар дон Гонсало де Гусман и други още много подвизи,[8] извършени от рицари християни от нашето кралство и от много други страни. Всички тези истински и неопровержими дела и подвизи ме заставят да твърдя, че този, който ги отрича, е лишен от разум и здрав смисъл.

Каноникът с удивление слушаше как дон Кихот смесваше истини с лъжи и колко добре познаваше всичко, което засяга делата на странстващото рицарство. След като изслуша докрай речта му, отговори:

— Не мога да отрека, сеньор дон Кихот, че има частица истина в нещата, които ваша милост каза, особено що се отнася до испанските странстващи рицари. Вярно е, че е имало дванадесет перове на Франция, но не мога да повярвам, че са извършили всички подвизи, които архиепископ Турпин им приписва. Истината за споменатите перове е, че те са били рицари, избирани от кралете на Франция. Наричали ги pares, което ще рече равни, защото всички действително били равни по качества, способности и храброст. Пък и да не са били всъщност такива, самото им положение ги е заставяло да проявяват тези качества. Те са образували нещо като военен религиозен орден, подобен на нашите ордени „Сантяго“ и „Калатрава“, за чиито членове по право се приема, че са или трябва да са благородни, добродетелни и юначни рицари. Както днес казваме „рицар на Ордена на Сан Хуан“ или „рицар от Ордена на Алкантара“, така в онова време се е казвало „рицар на Ордена на дванадесетте перове“, защото дванадесет били тези равни във всяко отношение рицари, които образували споменатия орден. Че е съществувал Сид, няма никакво съмнение, същото ще кажа и за Бернардо дел Карпио. Много се съмнявам обаче, че са извършили всички подвизи, които им се приписват. А колкото за клина на граф Пиер и за седлото на Бабиека, за които ваша милост споменахте, че се пазят в кралския арсенал, нека призная греха си, че поради невежество или късогледство видях само седлото, но не съгледах клина, макар и да бил голям, ако се съди по това, което казахте.

— Няма съмнение, че е там — възрази дон Кихот, — и за по-точно указание казват, че е поставен в калъф от телешка кожа, за да не се поврежда.

— Възможно е да е тъй — каза каноникът, — но аз ви давам думата си на духовник, че не си спомням да съм го виждал. Но и да допусна, че е действително там, това не ме задължава да вярвам в историята на безбройните амадисовци, нито в онзи мравуняк от рицари, за които толкова се говори. От друга страна, това съвсем не може да бъде основание човек като ваша милост, умен и достоен за почит, да си втълпи, че са истински всички странни безсмислици, за които се говори в тези несъстоятелни рицарски романи.

quixote_144_sveshtenikyt.png
Бележки

[1] Сервантес преминава изведнъж от пряка в непряка реч без никакъв преход.

[2] Вириато — вожд на въстаналите срещу римското господство лузитанци, убит по нареждане на римляните в 140 г. пр.н.е.

Фернан Гонсалес — кастилски граф, прочул се със съперничеството си с краля на Навара Санчо I. Герой на много старинни романи.

Родриго Руи Диас де Бивар, наречен Сид (виж бележката към глава XX, част първа).

Гонсало Фернандес де Кордова (1453–1515), известен с прозвището Великия пълководец. Участвал във войните срещу маврите и утвърдил испанското владичество в Неапол.

Диего Гарси-Гарсия де Паредес (1466–1530) — испански пълководец. Виж бележката към глава VIII, част първа.

Диего Перес де Варгас, с прозвището Варгас Мачука. Виж бележката към глава VII, част първа.

Гарсиласо де ла Вега — кастилски пълководец, участник в обсадата на Гранада през края на XV век.

Мануел де Леон, виж бележката към глава XVII, част втора.

[3] Флорипес — сестра на Фиерабрас и дъщеря на мавъра Баланте, влюбена в Ги Бургундски, дала убежище на него и на останалите пленени от маврите перове на Франция, скривайки ги в една кула, докато били освободени от Карл Велики. След смъртта на Баланте Карл ръкоположил за крале на тази страна Флорипес и Ги. Всички тези лица са герои на рицарски романи.

[4] Мостът на Мантибле — допуска се, че се е намирал в Португалия, на юг от река Тахо. Този мраморен мост с 30 свода и две кули е бил пазен според рицарските романи от гиганта Галафре, който събирал от християните много високи такси за преминаване.

[5] Гуарино Мескино — герой на френския средновековен епос.

[6] Свети Граал — според рицарските романи чашата, в която Йосиф Ариматейски събирал кръвта на Христос.

[7] Пиер и Магалона — герои на провансалска повест от XII в.

[8] Своя списък на съвършено фантастични герои дон Кихот завършва с няколко исторически личности. Кастилският рицар Хуан де Мерло, един от реалните прототипове на дон Кихот, предприел през 1433 година поход към Франция на лов за приключения. Предизвикал на двубой много рицари и сразил между другите Пиер де Бофремон, сеньор де Шарни, рицар при двора на Бургундския херцог (за когото се говори тук), и Хайнрих фон Рабенщайн. Педро Барба и Гутиере Кихада, кастилски рицари, предприели през 1435 година подобна експедиция, с цел да водят двубои с чуждестранни рицари в чест на своите дами. Двубоят на Фернандо де Гевара с австрийския рицар Георг се е състоял във Виена през 1436 година. През 1434 година се е състоял на моста на река Орбиго, на три левги от гр. Асторга, знаменит турнир, устроен от леонския рицар Суеро де Киньонес. Суеро с девет свои приятели се е състезавал в продължение на 30 дни успешно с 60 рицари, дошли от Испания, Португалия, Италия, Германия и Франция. Двубоят на наварския рицар Луис де Фалсес с кастилеца Гонсало де Гусман се е състоял във Валядолид през 1423 година.