Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (120)

Глава шестдесет и шеста
в която се разказва за това, което читателят ще прочете, а слушателят ще чуе

На излизане от Барселона дон Кихот се обърна да види мястото, където бе свален от коня, и каза:

— Тук бе Троя!^[1] Тук злата ми орис, а не страхливостта ми отне предишната ми слава, тук, Фортуна прояви към мене своето непостоянство, тук се помрачиха подвизите ми и тук най-сетне пропадна моето щастие, за да не изгрее вече никога!

Като чу тези думи, Санчо каза:

— На мъжествените сърца подобава, сеньор, да бъдат търпеливи в несретите, както и радостни в сполуките. Съдя по себе си — като губернатор бях весел, но и сега, ходейки пешком като оръженосец, не съм тъжен. Чувал съм да казват, че тъй наречената Фортуна е пияна и разглезена жена, а отгоре на това и сляпа — нито вижда какво върши, нито знае кого сваля и кого качва.

— Голям философ си станал, Санчо — отговори дон Кихот, — говориш като умен човек, не знам кой те е научил на това. Едно мога само да ти кажа — на този свят няма никаква Фортуна, а всичко, което става на земята, добро или лошо, не става случайно, а по особено предопределение на провидението, и ето защо се казва, че всеки е ковач на собствената си съдба. Аз бях също ковач на съдбата си, но не проявих нужното благоразумие и скъпо заплатих за моята самонадеяност. Трябваше да си дам сметка, че моят мършав Росинант не ще може да противостои на едрия и силен кон на Рицаря на бялата луна. Въпреки това одързостих се да приема боя. Направих каквото можех, събориха ме от седлото и макар и да загубих честта си, не загубих и не мога да загубя волята да изпълня думата си. Когато бях странстващ рицар, смел и юначен, ясно показах с мишците и подвизите си какви са моите дела, а сега, когато съм вече обикновен идалго, ще покажа какво значи дадената дума, като изпълня поетите от мене задължения. И тъй, приятелю Санчо, карай смело, ще отидем на село да прекараме годината на послушничеството, а по време на това затворничество ще съберем нови сили, за да се върнем към военното поприще, което няма да напусна никога.

— Сеньор — отговори Санчо, — не е кой знае колко приятно да ходи човек пеш, та да имам желание да бия дълъг път. Нека окачим тези доспехи на някое дърво като някой обесен, а възседна ли Сивчо и отделя ли краката си от земята, можем да вървим колкото ваша милост искате и кажете. Но ако си мислите, че мога да се влача пеш и да преодолявам дълги разстояния, ще рече да си представяте невъзможни неща.

— Имаш право, Санчо — каза дон Кихот. — Да ги окачим като трофей и да издълбаем под тях или около тях в дърветата думите, които са били написани под също такъв трофей на Роланд:

Ще ги докосне, който може

във битка над Роланд да се наложи.

— Златни ви уста — отговори Санчо, — а ако не ни беше потребен Росинант за из пътя, добре щеше да е да окачим и него.

— Не! — възрази дон Кихот. — Няма да окачим нито него, нито доспехите, за да не кажат хората — „за добра служба — лоша награда“.

— Ето една права приказка — рече Санчо. — Умните хора казват, че не бива да се бие самарът по вина на магарето и тъй като ваша милост сте си сам виновен за сполетялото ви зло, трябва сам себе си да накажете, а не да изсипвате гнева си върху изпочупените си и вече окървавени доспехи, нито върху кроткия Росинант, нито върху нежните ми крака, от които искате да вървят повече, отколкото им се полага.

В подобни разговори мина целият ден и други още четири, без дон Кихот и Санчо да срещнат някаква пречка по пътя си. На петия ден, като влизаха в едно село, те забелязаха пред вратите на един хан много хора, които се веселяха, тъй като беше празник. Когато дон Кихот се приближи до тях, един от селяните се провикна:

— Нека един от тези двама сеньори, които идват насам и не познават спорещите страни, каже как трябва да се разреши нашият бас.

— На драго сърце — отговори дон Кихот, — и то напълно справедливо, стига да проумея същността на спора.

— Ето каква е работата, сеньор — каза селянинът. — Един наш събрат, толкова дебел, че тежи единадесет ароби, предложи да се надбягва със свой съсед, който не тежи повече от пет ароби. Условието беше да пробягат разстояние от сто крачки, но като изравнят теглото си. Когато запитаха дебелия как ще изравнят теглото си, той предложи противникът му, който тежи пет ароби, да си окачи шест ароби желязо на кръста, така че и двамата да тежат по единадесет ароби.

— Не може така — обади се Санчо, преди още дон Кихот да отговори. — Както е известно на всички, аз бях до неотдавна губернатор и съдия и затова оставете на мене да разсея вашите съмнения и да издам решение по спора.

— Говори, говори, приятелю Санчо — рече дон Кихот, — че както ми е замаяна главата и ми са объркани мислите, не ме бива да разделя и на две магарета слама.

Получил разрешение, Санчо заговори на селяните, които се бяха струпали около него със зяпнали уста и чакаха да чуят присъдата му:

— Приятели, това, което иска шишкото, е безсмислено, пък не е и справедливо, защото, ако е вярно, че на предизвикания принадлежи правото да си избере оръжие, не бива този, който го предизвиква, да го принуждава да избере такова оръжие, което ще му попречи да победи. Ето защо моето решение е — шишкото, който предлага състезанието на мършавия, да се порендоса, поокастри, поизпили, поизтъни и откъсне, както намери за добре, шест ароби оттук-оттам от месата си и така, като остане само с пет ароби тегло, да се изравни с петте ароби на своя противник, та да могат да се надбягват при равни условия.

— Бре да се не види! — рече един селянин, като чу присъдата на Санчо. — Този сеньор говори като светец и присъжда като каноник! Но там е работата, че шишкото няма да иска да смъкне от себе си нито унция месо, а да не говорим за цели шест ароби.

— Най-добре е да зарежат напълно надбягването — каза друг, — щом мършавият не желае да пукне под тежестите, а шишкото не иска и грам да откъсне от себе си. Хайде да изпием половината от баса — да заведем тези сеньори в някоя кръчма с хубаво вино, и толкова.

— Благодаря ви, сеньори — отговори дон Кихот, — но не мога нито минута повече да се бавя тук — печални обстоятелства и тъжни мисли ме карат да изглеждам невежлив и да бързам да си тръгна.

И като пришпори Росинант, той се понесе напред и остави селяните да се чудят на странния му вид, както и на мъдростта на Санчо, когото бяха взели за негов слуга. Един от селяните каза:

— Щом слугата е толкова умен, какъв ли ще да е господарят му! Хващам се на бас, че ако отидат да се учат в Саламанка, докато се обърнеш, ще ги видиш станали алкалди в столицата. Науката и пак науката, и малко връзки и късмет отгоре — всичко друго е от лукаваго. И докато се усетиш, видиш се с жезъл в ръка или с владишка митра на глава.

Господар и слуга прекараха тази нощ сред полето, под открито небе, а на следния ден, като продължиха пътя си, видяха да иде насреща им един пешеходец с дисаги през рамо и с малко копие или пика в ръка, както ходят пешите куриери. Щом наближи дон Кихот, той ускори стъпките си и стигна почти бегом до него, целуна го по дясното бедро — защото не можеше да се надигне по-високо — и каза с израз на голяма радост:

— О, сеньор дон Кихот де ла Манча, колко ще се зарадва господарят ми, херцогът, като узнае, че ваша милост се връщате в замъка — той е там със сеньора херцогинята.

— Не ви познавам, приятелю — отговори дон Кихот, — и не мога да се сетя кой сте, ако сам не ми кажете.

— Аз, сеньор дон Кихот — отговори куриерът, — съм Тосилос, лакеят на херцога, моя господар, същият, който не пожела да се бие с ваша милост по повод на омъжването на дъщерята на доня Родригес.

— Боже мой! — извика дон Кихот. — Възможно ли е да сте вие човекът, когото моите врагове, магьосниците, превърнаха в лакей, за да ми отнемат славата на тая битка?

— Не казвайте такова нещо, сеньор — възрази куриерът, — в случая нямаше нито магия, нито промяна на някакво лице — излязох на арената същият онзи лакей Тосилос, какъвто я и напуснах. Исках просто да се оженя без никаква борба, защото момичето ми хареса, но едно реших, а друго излезе. Щом ваша милост напуснахте замъка, господарят ми, херцогът, нареди да ми ударят сто тояги, задето не изпълних заповедта, която ми даде преди започването на боя. Всичко се свърши с това, че момичето е сега монахиня, доня Родригес се върна в Кастилия, а аз отивам сега в Барселона да занеса на вицекраля един пакет с писма на моя господар. Ако ваша милост искате да пийнете глътка чисто винце, макар и топло, нося тук една кратуна, пълна с отлично вино, па и няколко парчета трончонско сирене, годно да възбуди жаждата, ако случайно е замряла.

— Приемам поканата — извика Санчо, — зарежете церемониите, драги Тосилос, и подайте бързо виното, напук на всички магьосници от цяла Америка.

— Виждам, Санчо — каза дон Кихот, — че си най-лакомият човек на света и най-големият невежа на земята, щом не можеш да разбереш, че този куриер е омагьосан и че този Тосилос не е Тосилос. Остани с него и се натъпчи, аз ще продължа пътя си бавно и ще чакам да ме настигнеш.

Тосилос се засмя, извади кратуната, измъкна от дисагите сирене и хляб и седна със Санчо на зелената тревица и в мир и съгласие така опепеляшкаха и отупаха дисагите, че най-сетне облизаха и плика с книжата само защото миришеше на сирене. Тосилос каза на Санчо:

— Приятелю Санчо, този твой господар сигурно дължи нещо на Михаля.

— Как дължи? — отговори Санчо. — Никому нищо не дължи, всичко си плаща и по лудост никому длъжен не остава. Това ми е ясно и често му го казвам, но каква полза? А особено безполезно е сега, след като го победи Рицарят на бялата луна.

Тосилос го помоли да му разкаже какво се е случило, но Санчо му каза, че ще бъде неучтиво от негова страна да остави господаря си да го чака и че ако се срещнат някой ден пак, ще му разкаже всичко надълго и нашироко. Той стана, изтърси дрехите си, изчисти брадата си от трохите, сбогува се с Тосилос, подкара магарето и настигна господаря си, който го чакаше под сянката на едно дърво.