Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (51)

Глава петдесета
за остроумния спор между дон Кихот и каноника и за други произшествия

— И таз добра! — рече дон Кихот. — Лъжливи били книгите, които са печатани с кралско разрешение и с одобрението на лицата, натоварени да ги преглеждат! Лъжливи били книгите, които се четат с удоволствие и наслада от големи и малки, бедни и богати, образовани и неуки, от знатни и плебеи, с една дума, от всякакъв вид хора от всички обществени среди и слоеве. Как могат да се наричат лъжливи такива правдиви книги, които ни говорят за родителите, отечеството, роднините, възрастта на героя, полесраженията и ни описват подвизите му така, както са следвали ден по ден и час по час? По-добре е ваша милост да мълчите и да не говорите такива светотатствени слова. Съветът ми е да не говорите подобни неща, а да седнете да прочетете няколко рицарски романа и ще видите каква наслада ще ви доставят. Представете си, че пред очите ни се простира голямо езеро от кипящ и клокочещ катран, в което гъмжат и плуват множество змии, смокове, гущери и какви ли не други страшни и свирепи животни, и че изведнъж от средата на езерото се чуе тъжен глас: „Рицарю, който и да си ти, вгледай се сега в това страшно езеро! Ако искаш да завладееш съкровището, което лежи под тези черни води, покажи юначността на сърцето си и се хвърли в черната му горяща течност. Не го ли направиш, не ще бъдеш достоен да видиш големите чудеса, които крият и съдържат седемте замъка със седемте феи, скрити под черните му вълни.“ Рицарят, щом чуе този страшен зов, без да се колебае нито за миг, без да обръща внимание на опасността, на която се излага, и дори без да се освободи от бремето на своите тежки доспехи, се хвърля сред кипящото езеро, след като се е позовал на Бога и е пошепнал името на любимата си, и ето, без да разбере кога и как, се намира сред изпъстрени с цветя поляни, пред които бледнеят самите Елисейски полета.

Там небето му се вижда по-прозрачно и слънцето грее сякаш с по-ярка светлина. Пред очите му се разстила тих лес от кичести свежолисти дървеса, които радват погледа със своята зеленина, а слухът му е омаян от сладката и незаучена песен на безброй малки пъстроцветни птици, които прехвръкват през сплетените клони. Тук той вижда ручей, чиито хладни води, подобни на течни кристали, лъкатушат из ситни пясъци и бели камъчета, които приличат на пресято злато и чисти бисери. По-нататък той съзира живописен водоскок от пъстроцветен яспис и гладък мрамор, а срещу него се откроява фонтан с най-фантастична украса, в която дребните миди и битите бели и жълти черупки на охлюви, поставени най-безразборно и примесени с блестящи кристалчета и с изкуствени изумруди, представляват такова художествено разнообразие, че изкуството, което обикновено подражава на природата, тук сякаш напълно я превъзхожда.

Още по-далеч изведнъж се разкрива силно укрепен замък или разкошен дворец, чиито стени са от най-чисто злато, зъбците по крепостните стени — от диамант, вратите — от хиацинтов камък. Построен е цял от най-скъпи материали като елмази, карбункули^[1], рубини, бисери, злато, изумруди, като самата архитектура на двореца е далеч по-ценна от всички тези скъпоценности. След всичко дотук видяно остават още много неща невидени, тъй като от вратата на двореца излизат многобройни девойки, облечени в такива изящни и бляскави рокли, че ако седна сега да ви ги описвам, както това става в рицарските романи, край няма да има. И ето че тази, която изглежда да е най-благородната между тях, хваща за ръка смелия рицар, който се бе хвърлил в кипящото езеро, и го повежда, без дума да му промълви, из пребогатия дворец или замък, заповядва да го съблекат както го е майка родила, да го окъпят в хладка вода, да го намажат с благоуханни масла и да му облекат риза от най-нежна тъкан, цялата парфюмирана и благовонна. След това друга девойка му слага на раменете наметало, което, според както казват, струва обикновено най-малко колкото цял един град, дори и повече. После — има ли нещо по-хубаво от тези описания! — го завеждат в друга зала, където е сложена трапеза с такова великолепие, че чак свят ти се завива от възхищение. А не ви ли е приятно, като четете как му поливат течност, получена от амбър и сок от благоуханни цветя, за да си измие ръцете? Не е ли хубаво, като го настаняват в кресло от слонова кост? Като му прислужват всички девойки сред най-благочинно мълчание? Като му поднасят толкова различни блюда с тъй вкусно сготвени ястия, че апетитът му не знае накъде по-първо да го насочи? А малка наслада ли е, че докато той се храни, свири музика, без никой да знае кой пее и откъде се разнася мелодията? А какво ще кажете за по-нататъшното развитие на разказа, когато, след като е свършил обедът и е раздигната масата, рицарят се намества още по-удобно на креслото, изчиства си може би зъбите според обичая, а в това време влиза през вратата на залата друга девойка, много по-красива от предишните, сяда до рицаря и започва да му обяснява какъв е този дворец, как тя е омагьосана и още други неща, които изпълват с удивление рицаря и предизвикват възторг у читателя? Не ще се разпростра повече върху тази история, тъй като разказаното дотук е достатъчно, за да се разбере, че читателят ще намери винаги на какво да се възхити и да се наслади, какъвто и откъс от който и да е рицарски роман да прочете.

Моля ваша милост да ми повярвате — прочетете тези книги, както вече ви казах, и ще видите как те ще пропъдят меланхолията, която може да ви обземе, и как ще ви ободрят душевно, ако настроението ви е лошо. За себе си ще кажа, че откакто съм странстващ рицар, чувствам се мъжествен, вежлив, щедър, благовъзпитан, великодушен, любезен, смел, человеколюбив, търпелив и лесно понасям несгоди, пленничество и магии. Макар да ме затвориха като луд в клетка, аз се надявам, че ако съдбата не се покаже враждебна, с Божия помощ и благодарение на силата на мишците си наскоро ще стана крал на някое кралство и ще мога тогава да дам израз на благодарността и щедростта, които изпълват сърцето ми. Повярвайте ми, сеньор, щедростта е добродетел, на която беднякът не е в състояние да даде израз, колкото и щедър по природа да е той. А благодарността, която не надхвърля простото намерение, е толкова мъртва, колкото е мъртва и вярата без дела. Заради това желал бих съдбата да ми представи наскоро случай да стана император, за да мога да проявя великодушието си и да обсипя с добрини приятелите си, особено този клетник Санчо Панса, моя оръженосец, най-добрия човек на света. Нему бих искал да дам графството, което отдавна съм му обещал, макар и да се съмнявам, че е годен да управлява и сам себе си.

Санчо чу последните думи на своя господар и му каза:

— Постарайте се, ваша милост сеньор дон Кихот, да ми дадете обещаното от вас и очаквано от мене графство и аз ви уверявам, че не ще ми липсва способност да го управлявам. Но дори и да ми липсва тя, слушал съм да казват, че има хора на този свят, които вземат под аренда държавите на владетелите и им плащат годишен наем. Арендаторите управляват земите, а господарите се излежават, получават своите доходи и не се грижат за нищо друго. Така смятам и аз да направя — няма много да се пазаря, ще преотстъпя всичките си владения, ще се радвам на доходите си като истински херцог и толкова.

— Това, което казвате, побратиме Санчо — рече каноникът, — е право, що се отнася само до доходите. Владетелят на една държава трябва обаче да раздава правосъдие и в това именно следва да покаже умение и разсъдливост и главно — старание да бъде справедлив. Липсва ли то, средствата и целите ще бъдат винаги погрешни, защото Господ обикновено помага на добрите намерения на простия, а се опълчва срещу лошите намерения на умния.

— От такива философии не отбирам — отговори Санчо Панса, — зная само едно — щом получа аз графството, и ще съумея да се справя с управлението му. Душа нося като всеки друг, а тялото ми е по-голямо от това на повечето хора и ще управлявам държавата си не по-лошо, отколкото всеки крал управлява своята. Стана ли граф, ще върша каквото си искам, а правя ли каквото ми мине през ума, ще бъда доволен. Бъда ли доволен, няма какво повече да желая, а като не ще има какво повече да желая, всичко ще е в ред. Дайте по-скоро графството и сбогом, и довиждане, както рекъл един слепец на друг.

— Не е лоша твоята философия, Санчо, но въпреки всичко това доста неща могат още да се кажат по въпроса за графствата.^[2]

Тук се намеси и дон Кихот.

— Не зная дали има още доста неща за казване. В случая аз се ръководя от примера на великия Амадис Галски, който даде на своя оръженосец титлата граф Де Инсула Фирме^[3]. Мога следователно без всякакво угризение на съвестта да дам графска титла на Санчо Панса, който е един от най-добрите оръженосци, служили някога при странстващ рицар.

Каноникът се учуди на смислените безсмислици, които нареждаше дон Кихот, също и на начина, по който той беше описал приключението на Рицаря на езерото, както и на дълбокото впечатление, което му бяха направили прочетените дълбокомислени глупости. Изненада го и простодушието на Санчо, който тъй силно желаеше да получи обещаното от господаря му графство. Междувременно се завърнаха от хана и слугите на каноника с мулето, на което бяха натоварени припасите. Един килим и зелената трева на поляната послужиха за трапеза. Насядаха под сянката на дърветата и закусиха, за да могат в това време воловете на коларя да се напасат, както вече казахме. Докато се хранеха, чу се изведнъж силен шум и звън на хлопатар, който идеше откъм близкия храсталак. Почиващите пътници видяха в същия миг да излиза от храстите една хубава коза с козина на черни, бели и сиво-кафяви петна. Зад нея се показа козар, който с викове и с гальовни думи се мъчеше да я спре и да я върне към стадото. Бягащата коза, боязлива и наплашена, се спусна право към пътниците и се спря пред тях, сякаш искаше те да й помогнат. Козарят я настигна, улови я за рогата и й каза, сякаш говореше на разумно същество:

— Пъструшке, Пъструшке, дива-подивяла козичке моя, какво си нещо пощуряла! С вълци ли са те наплашили, щерко? Кажи ми, хубавице, какво става с тебе! Зная, женска си и не можеш да се свъртиш на едно място. Такава ти е природата, дявол да те вземе! Върни се, върни, приятелко! Дори и да не си толкова доволна в стадото си, все по-запазена ще бъдеш при своите другарки. Щом ти, която трябва да ги пазиш и водиш, скиташ без водач и без път, какво остава за другите?

Словата на козаря се харесаха на закусващите, особено много на каноника, и той му каза:

— Хайде, братко, успокойте се, за Бога, и не бързайте да приберете козата при стадото. Щом казвате, че е женска, тя трябва да задоволи своите вродени женски нагони напук на всичките ви усилия. Вземете тази хапка и сръбнете си глътка винце, така ще се укроти гневът ви, пък и козата ще си отдъхне.

Като каза това, подаде му на върха на ножа къс студено заешко печено месо. Козарят го взе и благодари, изпи и глътка вино, успокои се и каза:

— Не бих желал ваши милости да ме сметнете за прост човек, понеже ме чухте да говоря така смислено на козата си. Съгласен съм, че думите, които й казах, звучат някак особено. Селянин съм, но не съм толкова глупав, че да не зная как се говори на хора и как на животни.

— Вярвам ви — рече свещеникът. — Аз зная от опит, че планините раждат учени, а овчарските хижи — философи.

— Във всеки случай — добави козарят — в тях живеят хора, които са патили и знаят какво е животът. За да повярвате, че това е самата истина и за да ви стане тя съвсем понятна, макар и да изглежда, че съм се самопоканил, ако не ви досажда моето натрапничество и желаете да ми отделите малко време, ще ви разкажа една истинска случка, която ще потвърди изказаната от този сеньор — посочи свещеника — истина, която поддържам напълно и аз.

Тук се намеси и дон Кихот.

— Струва ми се, че във вашия разказ ще има нещо, което да наподобява рицарските приключения, така че ще ви изслушам, брате, с голямо удоволствие, а също така ще ви изслушат с наслада и тези сеньори, тъй като те са много умни хора и обичат занимателните разкази, които забавляват, държат в напрежение и развличат сетивата. Уверен съм, че такава именно ще бъде и вашата история. И тъй, започнете, приятелю, ние всички ще ви слушаме.

— Аз ще се измъкна — рече Санчо. — Ще си взема точеното и ще отида при ручея да се натъпча, та три дена влага да ми държи. Моят господар дон Кихот ми е казвал, че оръженосецът на странстващ рицар трябва да яде до провала, когато му падне, защото може да се случи рицар и оръженосец да се залутат в някой толкова непроходим лес, че цели шест дена да не могат да се измъкнат оттам. Ако човек не е сит или ако дисагите му не са пълни, може да остане там завинаги — както често се случва — и да се превърне в мумия.

— Прав си Санчо — каза дон Кихот. — Иди където искаш и яж колкото можеш. Аз съм вече сит и сега ми остава само да задоволя и душата си, което смятам да направя, като изслушам разказа на този добър човек.

— И ние също сме разположени да изпитаме душевна наслада — каза каноникът и помоли козаря да започне обещания разказ.

А той потупа по гърба козата, която продължаваше да държи за рогата, и каза:

— Легни тук до мене, Пъструшке! Не бой се, ще се завърнем навреме при стадото.

Изглежда, че козата го разбра, защото, щом господарят й седна, тя спокойно легна до него и го погледна в очите, сякаш и тя се готвеше да слуша. А козарят започна разказа си така: