Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (7)

Глава шеста
за забавното и основно претърсване, което извършиха свещеникът и бръснарят в библиотеката на знаменития идалго

Дон Кихот спеше още.^[1] Свещеникът поиска от племенницата ключовете на стаята, където се намираха злополучните книги, и тя му ги предаде с най-голяма готовност. Влязоха в стаята всички заедно, включително и икономката, и намериха повече от сто големи и добре подвързани тома и други по-малки. Щом ги съгледа, икономката напусна бързо стаята и се завърна след малко със съд светена вода и китка за ръсене.

— Ето, ваша милост сеньор лиценциат — каза тя, — поръсете тази стая, защото тук може би витае някой от многото магьосници, скрили се в тези книги, които могат и да ни омагьосат, за да си отмъстят за намерението ни да ги унищожим.

Свещеникът се разсмя, развеселен от простодушието на икономката, и поръча на бръснаря да му подава една по една книгите, за да прегледа тяхното съдържание, защото между тях може да се случат и произведения, които да не заслужават пламъците на кладата.

— Не — рече племенницата, — не заслужава прошка нито една от тях, защото всички без изключение са еднакво зловредни. По-добре ще е да изхвърлим всички книги през прозореца на двора и там да ги съберем накуп и да ги запалим. Или ако не сте съгласни с това, можем да ги занесем в задния двор и там да ги изгорим, за да не ни безпокои димът.

На същото мнение беше и икономката: голямо беше желанието на двете жени да умъртвят тези невинни страдалци. Но свещеникът не склони да удовлетвори желанието им, без предварително да е прегледал поне заглавията. Първата книга, която му подаде маесе Николас, беше „Четирите книги за Амадис Галски“. Свещеникът каза:

— Знаменателно съвпадение! Защото аз съм слушал да казват, че тази книга е първият рицарски роман, отпечатан в Испания^[2], и че всички останали водят началото си от него и са писани по негов образец. И тъй, аз съм на мнение, че него, като първоучител на такава зла ерес, трябва без всякаква милост да осъдим на изгаряне.

— Не, сеньор — обади се бръснарят, — аз пък съм слушал да казват, че този роман е най-добрият от всички от този вид, и тъй като е най-добър от вида си, трябва да му простим.

— Правилно — каза свещеникът, — и по тия съображения ние му подаряваме засега живота. Нека видим онзи другия до него.

— Заглавието му е — отговори бръснарят — „Подвизите на Еспландиан“, законен син на Амадис Галски.

— Справедливостта изисква — реши свещеникът — заслугите на бащата да не спасяват сина. Вземете го, сеньора икономке, отворете този прозорец, изхвърлете го в двора и нека той бъде начало на кладата, която ще запалим.

Икономката изпълни с голяма радост поръчката и добрият Еспландиан изхвърча през прозореца в двора, за да изчака търпеливо пламъците, на които беше обречен.

— По-нататък — рече свещеникът.

— Романът, който следва — каза бръснарят, — е „Амадис Гръцки“ и изглежда, че всички книги на тази полица са от рода на Амадис^[3].

— Щом е така, всички на двора — отсече свещеникът. — На мене толкова много ми се иска да видя изгорени кралица Пинтикинестра, пастира Даринел^[4] и неговата пасторална поезия и всички объркани и дяволски умувания на техния автор, че не бих се поколебал да хвърля заедно с тях в пламъците и собствения си баща, ако се явеше той под образа на странстващ рицар.

— Така мисля и аз — каза бръснарят.

— Също и аз — добави племенницата.

— Значи, решено — каза икономката, — дайте ги насам и всички на двора.

Предадоха й книгите, които бяха много на брой, и икономката си спести слизането по стълбата, като ги изхвърли през прозореца.

— Какъв е онзи огромен том? — запита свещеникът.

— Казва се „Дон Оливанте де Лаура“^[5] — отговори бръснарят.

— Авторът на този роман — забеляза свещеникът — е същият, който написа „Цветната градина“^[6]. Правичката да си кажа, не знам коя от тези две книги е по-правдоподобна или по-скоро по-малко лъжлива. Знам само едно — тази книга е несъстоятелна и нагла и затова и тя ще изхвърчи през прозореца.

— Този тук е „Флорисмарте Иркански“^[7] — каза бръснарят.

— Значи, това е сеньор Флорисмарте! — възкликна свещеникът. — Кълна се, че скоро ще се намери на двора въпреки странните обстоятелства, при които се е появил, и гръмките му приключения. Не заслужава по-друга съдба тежкият и сух стил на това произведение. Изхвърлете го на двора и заедно с него и тази книга, сеньора икономке.

— С удоволствие, сеньоре мой — отговори тя, като изпълняваше с голяма радост това, което й нареждаха.

— Това е „Рицарят Платир“^[8] — каза бръснарят.

— Старинна книга е тя — каза свещеникът — и не намирам в нея нищо, което да заслужава снизхождение. Нека и тя последва незабавно другите.

Така и сториха. Отвориха друга книга и видяха, че заглавието й е „Рицарят на кръста“^[9].

— Само поради светото име, което носи, би могло да се прости на автора за голямото му невежество. Но ненапразно е казано: „И зад кръста дебне дяволът.“ Затова — в огъня и тя!

Бръснарят взе друга книга и каза:

— Тази се нарича „Огледало на рицарството“^[10].

— Познавам негова милост — забеляза свещеникът. — В този роман се подвизава сеньор Риналд де Монталбан заедно с приятелите и сподвижниците си, по-големи разбойници от Как. Тук се срещат и дванадесетте перове, и достоверният^[11] летописец Турпин. На мнение съм, че трябва да се осъдят, ако не на друго, то поне на вечно изгнание, защото са вдъхновили прочутия Матео Бойардо^[12], от когото извлече доста данни и християнският поет Лудовико Ариосто. А този Ариосто^[13], ако го заварех тук да говори не на своя роден език, бих му видял веднага работата, но ако говори на своя си език, всичките ми почитания към него.

— Книгата е написана на италиански — каза бръснарят — и не разбирам нищо.

— Нищо по-добро от това, че не го разбирате — отвърна духовникът. — Нямаше никак да се сърдим на сеньор капитана^[14], ако не беше довеждал Роланд в Испания и не беше го превърнал в кастилец. Защото той отне много от стойността на оригиналното творение. А същото ще направят всички онези, които се опитват да превеждат стихове на друг език. Защото, колкото и грижи да положат и каквото и майсторство да покажат, никога преводачите не ще успеят да постигнат съвършенството на първообраза. Настоявам тази книга и всички онези, в които се описват подобни неща, станали във Франция, да се изхвърлят и натрупат в някой сух кладенец, за да обмислим по-основно как да постъпим с тях. Не говоря за произведението „Бернардо дел Карпио“^[15], което е някъде тук, и за друго, озаглавено „Ронсесвалиес“^[16], които, щом попаднат в ръцете ми, ще преминат веднага в тези на икономката, а оттам в пламъците без всякаква милост.

Бръснарят се съгласи с всички тези решения и ги намери добри и уместни, защото за него свещеникът бе толкова добър християнин и толкова голям приятел на истината, че за нищо на света не би казал нещо друго освен истината. Отвори друга книга и видя, че е „Палмерин де Олива“^[17], а до нея имаше друга, озаглавена „Палмерин Английски“^[18]. Лиценциатът ги разгледа и отсъди:

— Тази олива^[19] трябва да се смачка и да се изгори, та да не остане и пепел от нея. А колкото за английската палма^[20], тя нека се запази и съхрани като уникална вещ и се направи за нея особено скринче като онова, което Александър намерил сред трофеите, взети от Дарий, и го запазил нарочно за творенията на Омир^[21]. Тази книга, сеньор побратиме, е достойна за уважение по две причини: първо, защото представлява сама по себе си голяма ценност, и, второ, защото се носи мълва, че е съчинена от един мъдър португалски крал. Всички приключения в замъка на принцеса Мирагуарда са прекрасни и разказани с изящество; самата реч, в добър тон и ясен стил, е напълно в духа на знатния автор. И тъй, маесе Николас, нека тази книга и „Амадис Галски“, ако не сте, разбира се, на друго мнение, бъдат пощадени от пламъците, а всички други без по-нататъшни мъдрувания да се обрекат на гибел.

— Не, сеньор побратиме — възрази бръснарят, — защото сега държа в ръцете си прочутия „Дон Белианис“.

— На този — каза свещеникът — следва да му дадем заради втората, третата и четвъртата му част лъжица ревенд^[22], за да го очистим от набралата се жлъч. Трябва също да се махнат измислиците за Замъка на славата и други още по-големи нелепости. Можем следователно да му определим съдебна отсрочка, като за призовки, изпращани отвъд океана^[23], и според това дали се е поправил, или не, да се отнесем към него със снизхождение или строгост. Затова, побратиме, вземете го при вас, във вашия дом, но не го давайте никому за прочит.

— Добре — отговори бръснарят.

И без да си даде повече труд да разглежда рицарските романи, заповяда на икономката да събере всички големи томове и ги изхвърли на двора. Тя не изчака да й повторят заповедта, защото желанието й да бъдат те изгорени беше по-силно дори от това да изтъче парче платно, колкото и голямо и фино да бе то^[24]. Тя сграбчи осем книги наведнъж и ги изхвърли през прозореца. Но понеже беше взела много на един път, една от книгите падна пред краката на бръснаря, който поиска да види каква е тя, и прочете заглавието й — „История на славния рицар Тиранте ел Бланко“.

— За Бога! — провикна се свещеникът. — Това е „Тиранте ел Бланко“! Подайте ми я, побратиме, защото някога в тази книга намерих извор на задоволство и източник на забава. В нея се говори за храбрия рицар дон Кириелейсон де Монталбан и за неговия брат Томас де Монталбан, както и за рицаря Фонсека; за борбата, която храбрият Тиранте води с грамадния дог^[25], за находчивостта на девойката Наслада на моя живот, за любовните мъки и интриги на вдовицата Успокоена, също и за сеньора императрицата, влюбена в своя оръженосец Иполито. Вярвайте ми, сеньор побратиме, че това е най-хубавата от този вид книги на света. В нея рицарите ядат, спят и умират в леглата си, правят завещания в предсмъртния си час, а вършат и много други работи, които не са описани в други подобни книги. Въпреки всичко, ви казвам, че авторът заслужава да бъде наказан с доживотна каторжна работа за това, че умишлено е написал такива глупости. Вземете книгата у вас, прочетете я и ще видите, че всичко, което ви казах, е истина.

— Тъй да бъде — отговори бръснарят. — А какво ще правим с тези по-малки по размер книги, които остават?

— Тези книги — каза свещеникът — не ще да са рицарски. Те съдържат навярно стихове.

Той прелисти една от тях и видя, че носи заглавието „Диана“^[26] от Хорхе де Монтемайор, и като мислеше, че и останалите са от същия род, рече:

— Тези книги не заслужават да бъдат изгорени подобно на другите, защото не са, нито ще бъдат вредни както са рицарските романи. Книгите са смислени и мъдри и не бършат никому зло.

— О, сеньор! — каза племенницата. — По-добре ще бъде да разпоредите и те да бъдат изгорени заедно с другите, защото няма да е чудно моят сеньор чичо, като оздравее от рицарската болест, да започне да чете тези книги и да му хрумне да стане пастир и да заскита из поля и гори, пеейки и свирейки, а може да се случи и нещо по-лошо — да се отдаде на поезия, което, както казват, е болест неизлечима и заразителна.

— Права е девойката — каза свещеникът. — Добре ще бъде да отнемем на нашия приятел тази възможност и повод. И тъй като започнахме с „Диана“ на Монтемайор, смятам, че не трябва да я изгорим, а само да премахнем частта, в която се говори за мъдрата Фелисия и за вълшебната вода, а също и почти всички дълги стихове. Нека с Божа благословия да остане прозата в нея и честта, че е първата от този род книги.^[27]

— Следващата — каза бръснарят — е тъй наречената „Втора Диана“ или „Диана дел Саламантино“^[28], а тази другата със същото име е творение на Хил Поло^[29].

— И тъй, нека книгата на лекаря от Саламанка — каза свещеникът — да се причисли към осъдените на изгаряне, като увеличи техния брой, а другата, на Хил Поло, да се запази като творба, написана сякаш от самия Аполон. Да продължим, сеньор побратиме, и да побързаме, защото става късно.

— Тази книга — каза бръснарят, разтваряйки друга — се нарича „Десетте книги за любовното щастие“, написана от Антонио де Лофрасо, поет от Сардиния.

— Кълна се в духовния си сан — отвърна свещеникът, — че откакто Аполон е Аполон, откакто музите са музи и поетите — поети, не е съчинявана толкова забавна и същевременно толкова глупава книга. Тя е най-добрата и най-прочутата от този вид книги, появили се на бял свят, и който не я е чел, може да сметне, че изобщо не е чел увлекателна книга. Дайте ми я, побратиме. Радвам се, че намерих тази книга повече, отколкото ако ми бяха подарили расо от най-скъп флорентински плат^[30].

Той я сложи настрана много доволен, а бръснарят продължи:

— Следващите са: „Иберийският пастир“^[31], „Нимфи от Енарес“^[32] и „Лек против ревността“^[33].

— Няма какво — рече свещеникът, — ще се предадат на светската власт^[34], представлявана от икономката, и не ме питайте защо, ако искате час по-скоро да свършим.

— Тази тук е „Пастирът от Филида“^[35].

— Той не е пастир — възрази свещеникът, — а много умен дворянин. Да се запази като скъпоценност.

— Тази, голямата книга, се казва „Съкровищница на разни стихове“^[36].

— Ако бяха по-малко на брой — рече свещеникът, — щяха да бъдат по-ценни. Налага се тази книга да се окастри и прочисти от някои пошлости, които са се прокраднали между хубавите неща. Нека се запази, първо, защото авторът й е мой приятел, и второ, затова, че той е написал и други по-героични и по-възвишени творения.

— А ето — продължи бръснарят — и „Сборник от песни“ на Лопес Малдонадо^[37].

— И с автора на тази книга сме приятели — рече свещеникът, — и стиховете му, четени от него самия, изпълват слушателя с възторг. Гласът му е толкова сладък, че омайва всички. Еклогите му са доста удължени, но на красивото човек никога не се насища. Да се запази заедно с тези, които отделихме. А тази книга там до нея коя е?

— „Галатея“^[38] от Мигел де Сервантес — отговори бръснарят.

— От дълги години насам Сервантес ми е голям приятел и зная, че в живота му има повече несполуки, отколкото сполуки в стиховете му. В книгата му има някои щастливи хрумвания, но тя си поставя някаква цел, без да я постигне. Нека почакаме втората част, която ни е обещал^[39]. Може би той ще се поправи и ще заслужи състраданието, което сега му оказваме. Дотогава дръжте книгата заключена във вашия дом.

— Съгласен съм, любезни побратиме — отговори бръснарят. — А сега ето още три книги: „Араукана“ от дон Алонсо де Ерсиля^[40], „Лустриада“ от Хуан Руфо^[41], съдия в Кордова, и „Монсерат“^[42] от Кристобал де Вируес, валенсиански поет.

— Тези книги — забеляза свещеникът — са най-добрите, които са писани в героически стих на кастилски език, и могат да се сравнят с най-знаменитите италиански поеми. Пазете ги като най-ценно съкровище на испанската поезия.

Свещеникът бе се уморил от продължителния преглед и предложи всички останали книги да се изгорят накуп, ала бръснарят беше вече разтворил нова книга, която се казваше „Сълзите на Анхелика“^[43].

— И аз бих пролял сълзи, ако такава книга загине в пламъците — рече свещеникът, щом чу заглавието й, — защото авторът й е бил един от най-великите поети не само на Испания, а и на света. А между другото е превел великолепно и някои творби на Овидий.