Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава четиридесет и първа
в която Пленника продължава разказа си

quixote_119_biagstvo_po_more.png

Преди да изтекат и петнадесет дни, нашият вероотстъпник беше вече закупил много добра гемия, която можеше да побере повече от тридесет души. За да направи действията си по-естествени, той реши да предприеме — и наистина предприе — едно пътуване до селището Сархел[1], на тридесет левги от Алжир, по посока към Оран, където се търгува на едро със сушени смокини. След това пътува още два-три пъти дотам, придружен от споменатия вече тагаринец — тагаринци наричат в Берберия маврите от Арагон, както наричат мудехарци маврите от Гранада, които в кралството Фес носят пък името елчи.[2] Сред тях местният крал вербува най-добрите си войници. Всеки път, като пътувал за Сархел, той спирал гемията си в едно заливче, разположено на два пушечни изстрела от градината, в която ни чакаше Сораида. Там вероотстъпникът започвал съвсем преднамерено да чете със своите гребци — маври, Азала или вършел на шега това, което бе замислил да направи на дело. Отивал до градината на Сораида, искал плодове, а баща й му давал, без да знае кой е. Както сам той ми каза по-късно, искал по този начин да я уведоми, че е натоварен от мене да я отведе на християнска земя, а също и да я успокои и насърчи. Това обаче не му се удало, защото мавърките не се показват пред маври и турци освен по заповед на баща си или на съпруга си. Но с пленници християни те се срещат и пред тях се показват дори повече, отколкото е благоразумно. А на мене щеше да е неприятно, ако се бяха срещнали, защото тя може би щеше да се разтревожи при мисълта, че тайната ни е поверена на един вероотстъпник. Обаче Господ, който бе решил друго, не допусна да се изпълни доброто намерение на вероотстъпника. Като разбра колко безопасно е пътуването до Сархел и обратно, че можеше да пуща котва където, както и когато си пожелае, като се убеди също, че можеше напълно да разчита на другаря си, тагаринеца, че аз бях вече откупен и че оставаше само да се потърсят християнски гребци, каза ми да си помисля кои хора ще искам да взема със себе си освен откупените и да ги предупредя, че е решено да заминем идния петък. По този повод говорих с дванадесет испанци, всички отлични гребци, от тези, които най-свободно можеха да излизат от града. Но не беше лесна работа да се намерят толкова хора, понеже двадесет кораба корсарстваха по това време и всички гребци бяха заети. Нямаше да намеря и аз хората, от които се нуждаех, ако техният господар не бе се отказал това лято от корсарстване, тъй като чакаше да бъде построена в корабостроителницата нова галера. Казах им само да излязат идния петък един по един скришом от града и да обикалят около хаджи Мурадовата градина и там да чакат, докато пристигна. Дадох им поотделно тези указания и ги предупредих, че ако видят там други християни, да им кажат само, че аз съм им заповядал да ме чакат в тази местност. Като направих това, оставаше ми да свърша и работата, която ми беше най-много по сърце — да поставя Сораида в течение на приготовленията, за да бъде предупредена и нащрек и да не се изплаши, ако се явим внезапно преди срока, в който тя е предполагала, че гемията на християните ще може да се върне. Поради това реших да отида до градината и да се опитам да й говоря. И тъй, един ден преди заминаването се озовах там под предлог, че търся някакви треви. Първият човек, когото срещнах, беше баща й. Той ми заговори на езика, който по цялото африканско крайбрежие, дори и в Цариград, се говори между пленници и маври и който не е нито арабски, нито кастилски, нито друг някакъв, а някаква смесица от всички езици, която помага на всички да се разбират. На този именно език той ме запита чий роб съм и какво търся в неговата градина. Казах му, че съм роб на Арнаут Мами[3] (за когото знаех, че е негов много голям приятел) и че събирам треви за салата. Запита ме след това дали съм предвиден за откуп и колко иска господарят ми за мене. По време на този разговор излезе от дома си красивата Сораида, която ме беше забелязала от доста време насам, и понеже мавърките съвсем не се стесняват да се показват пред християни и не отбягват техните погледи — както споменах преди малко, — тя се приближи без колебание до мястото, където разговаряхме с баща й. Нещо повече — баща й, щом я видя още отдалеч, я повика и й заповяда да дойде при нас.

Как да намеря думи, за да ви опиша сега голямата красота и чар на моята възлюблена Сораида и нейното богато и изящно облекло, с което се яви пред очите ми? Ще кажа само, че носеше на прекрасната си шия, на ушите и по косите си бисери, по-многобройни от космите на главата си. На глезените си, разголени по източен обичай, носеше две каркаджи (така се наричат на мавърски език гривните, които жените носят на нозете си) от най-чисто злато, обсипани с множество диаманти, които баща й оценяваше, както тя самата по-късно ми каза, на десет хиляди двойни ескудос, а гривните, които носеше на китките си, струваха още толкова. Бисерите бяха многобройни и най-доброкачествени, защото най-големият разкош на мавърките е да се кичат с едри и дребни бисери и затова маврите притежават тези скъпоценности в по-голямо количество, отколкото всички други народи. За бащата на Сораида се знаеше, че притежава най-хубавите бисери в Алжир и повече от двеста хиляди испански ескудос, а господарка на цялото това богатство беше тази, която сега е господарка на сърцето ми. Дали тогава всички тези накити са я красели, или не, може да се съди сега, когато я виждате само с малкото неща, оцелели след толкова премеждия, защото, знае се, че красотата на някои жени се променя с дни и при някои обстоятелства се увеличава или намалява. Естествено е душевните терзания и вълнения да я възвисяват или принизяват, а нерядко и напълно да я съсипят. С една дума, тогава тя се яви в пълния разцвет на красотата си и с най-богатите си накити или поне такова беше впечатлението, което ми направи, защото дотогава не бях виждал по-хубава жена. Като чувствах при това и колко съм й задължен, стори ми се, че виждам пред себе си божество, слязло от небето на земята, за да ме ощастливи и спаси.

Когато тя се доближи, баща й каза на техния език, че съм роб на приятеля му Арнаут Мами и че съм дошъл да набера треви за салата. Тя заговори на споменатата вече езикова смесица и ме запита дали съм благородник и защо не съм още откупен. Отговорих й, че съм вече откупен и че по размера на моя откуп — хиляда и петстотин султаниета — тя може да съди колко високо ме е оценил господарят ми. А тя каза:

— Ако беше роб на моя баща, аз бих наредила той да поиска за твоя откуп два пъти повече. Защото вие, християните, всякога лъжете и се преструвате на бедни, за да заблуждавате маврите.

— Може да сте права, сеньора — казах аз, — но мога да ви уверя, че не излъгах господаря си при уреждане на въпроса и че не си служа с лъжа в отношенията си с хората.

— Кога заминаваш? — запита Сораида.

— Надявам се, утре — отговорих, — защото утре ще отпътува един френски кораб и смятам да замина с него.

— Не е ли по-добре — възрази Сораида — да изчакаш някой испански кораб, за да отпътуваш с него, а не с кораб на французите, които не са ви приятели?

— Не — отговорих аз. — Ако можех да разчитам, че, както се носи слух, наскоро ще пристигне испански кораб, бих почакал, но по-сигурно е да замина утре, защото желанието ми да видя час по-скоро родната земя и близките си, които много обичам, е толкова силно, че не искам да чакам друг случай, макар и той да е по-изгоден.

— Навярно си женен в твоята земя — рече Сораида — и затова желаеш да заминеш, за да се видиш с жена си.

— Не съм женен — отговорих аз, — но съм дал дума да се оженя, щом стигна там.

— Красива ли е дамата, на която си дал думата си? — запита Сораида.

— Толкова е красива — казах аз, — че за да отдам дължимото на нейната красота, ще кажа, че много ти прилича.

Баща й се изсмя силно и каза:

— Много красива трябва да е твоята жена, християнино, щом прилича на дъщеря ми, която е най-хубавата жена в цялото ни кралство. Ако не вярваш, разгледай я внимателно и ще се убедиш, че казвам самата истина.

За преводач в този разговор ни служеше най-често бащата на Сораида, като по-вещ в испанския. Тя наистина говореше на местния смесен език, но изразяваше мислите си повече със знаци, отколкото с думи. По време на разговора ни към нас дотича един мавър и съобщи с викове, че четирима турци са прескочили оградата на градината и берат неузрелите още плодове. Старецът и Сораида се уплашиха много, защото повсеместен и напълно понятен е страхът на маврите от турците, които ги държат под свое владичество. Особено се страхуват те от турските войници, които са извънредно нагли и злоупотребяват с властта си над маврите, като се държат с тях по-зле, отколкото с роби. Старецът каза на Сораида:

— Прибери се, дъще, вкъщи и се заключи. Аз отивам да се разправя с тези кучета. А ти, християнино, набери си тревите и на добър ти час. Нека аллах ти помогне да се върнеш с добро в земята си.

Поклоних му се и той тръгна да търси турците, като ни остави насаме със Сораида, която се престори, че тръгва да изпълни заповедта на баща си. Едва се беше скрил той зад дърветата в градината, тя се върна при мене и с просълзени очи ми каза:

— Тамеши, християнино, тамеши? — (което значи: заминаваш ли, християнино, заминаваш ли? Аз й отговорих:

— Да, сеньора, но в никой случай без тебе. Чакай ме в първата джума и не се плаши, като ни видиш, защото непременно ще отплуваме за християнска земя.

Казах й тези думи така, че да ме разбере напълно. Тя обгърна с ръка врата ми и така се запътихме с нерешителни стъпки към дома й. Съдбата пожела — а тя можеше да се покаже много неблагосклонна, ако небето не беше решило друго — баща й, който беше прогонил турците и се връщаше, да ни види така, както ви казах вече, че се движехме прегърнати. Ние също забелязахме, че ни е видял. Сораида, умна и досетлива, не изтегли ръката си от врата ми. Напротив, тя се приближи още повече до мене, облегна глава на гърдите ми, и като едва свиваше коленете си, съвсем явно и определено показваше, че й е прилошало. А от своя страна дадох да се разбере, че я крепя не по своя воля. Баща й се затече към нас и като видя дъщеря си в това състояние, запита я какво й е, но не получи отговор. Тогава той каза:

— Сигурно е припаднала от уплаха, като чу за нахлуването на тези кучета.

Той я отдели от мене и я притисна до гърдите си. А тя, въздишайки и с просълзени очи, рече:

— Амеши, християнино, амеши! (Иди си, християнино, иди си!)

Баща й се намеси:

— Защо да си отиде християнинът, дъще? Никакво зло не ти е сторил, а турците си отидоха вече. Не се тревожи, няма вече от какво да се плашиш! Повтарям, помолих ги и турците си отидоха там, откъдето бяха дошли.

quixote_120_plennika_zoraida_i_bashta_j.png

— Прав си, господарю, те я изплашиха — казах аз на баща й, — но щом тя иска да си отида, не желая повече да я безпокоя. Остани с Бога, с твое разрешение ще дойда пак, ако се наложи да бера треви от твоята градина. Защото, както господарят ми твърди, няма никъде другаде по-добри треви за салата.

— Може да дойдеш, когато поискаш — рече хаджи Мурад. — Думите на дъщеря ми не значат, че ти или друг някой християнин й досаждате. Вместо да каже да си отидат турците, тя каза да си отидеш ти или може би мисли, че е време да набереш тревите.

Така се разделих и с двамата. Сораида с натъжено сърце се отдалечи с баща си, а пък аз, под предлог, че търся да набера треви, обиколих спокойно цялата градина, проучих входовете и изходите, здравината на къщата и всички обстоятелства, които можеха да улеснят намеренията ни. След като извърших това, отидох да осведомя за всичко видяно вероотстъпника и останалите си другари, като горях от нетърпение да доживея часа, в който щях спокойно да се насладя на благото, което съдбата ми поднасяше в лицето на красивата и прелестна Сораида. Най-сетне настъпи многоочакваният ден. Всички спазихме реда и плана, които си бяхме изработили след разумно разглеждане и дълги обсъждания, и затова постигнахме очаквания успех. В първия петък, който следваше деня на разговора ни със Сораида в градината, корабът на нашия вероотстъпник пусна котва на мръкване почти пред нейния дом.

quixote_121_plennika_zoraida_i_bashta_j.png

Християните, които трябваше да станат наши гребци, се бяха скрили на различни места около дома. Те всички ме чакаха със затаен дъх и нескрита радост, готови да нападнат вече кораба, който беше пуснал котва пред тях. Те не знаеха за съучастничеството на вероотстъпника и мислеха, че за да спечелят и извоюват свободата си, ще трябва да употребят сила и да избият маврите, които бяха в кораба. Стана така, че щом се появих с другарите си, всички останали, които се бяха скрили, като ни видяха, наизскачаха и се присъединиха към нас. Всичко това се разигра по време, когато градът беше вече затворил вратите си и жива душа не се мяркаше из полето. След като всички се събрахме, размислихме дали ще е по-добре първо да отидем и да потърсим Сораида, или пък да нападнем маврите, които работеха като наети свободни гребци на кораба. Докато се двоумяхме, пристигна вероотстъпникът и ни запита защо се бавим. „Часът настъпи — каза ни той. — Маврите гребци не подозират нищо и повечето от тях спят.“ Обяснихме му защо се бавим, а той настоя, че най-важното е да завладеем гемията, което щеше да стане съвсем лесно и без да се излагаме на някаква опасност, а след това можехме вече да потърсим Сораида. Съветът му се видя на всички ни добър и тъй, без да се бавим повече, се отправихме под негово водачество към кораба. Той скочи пръв в него, улови ятагана си и каза на арабски:

— Ако ви е скъп животът, никой да не мърда от мястото си!

В тоя миг почти всички християни бяха вече нахлули в гемията. Малодушните маври, като чуха капитана си да говори така, се уплашиха и не употребиха оръжие, каквото почти нямаха, и се оставиха да им вържат ръцете, без дума да продумат. Християните направиха това с голяма бързина, като заплашваха маврите, че ако нададат вик, ще ги изколят. След това половината от нашите останаха на стража в гемията, а ние, останалите, водени пак от вероотстъпника, се отправихме към градината на хаджи Мурад. За щастие, отворихме портата с голяма леснина поради това, че изобщо не бе заключена, и тъй, спокойно и незабелязани от никого, стигнахме до самия дом.

Прекрасната Сораида ни чакаше на един от прозорците и щом видя да се доближават хора, запита тихо дали сме „назаряни“ (искаше да каже — християни). Отговорих й утвърдително и я поканих да слезе. Като ме позна, не се поколеба нито за миг. Без дума да каже, слезе веднага, отвори вратата и се показа пред всички тъй хубава и богато облечена, че нямам думи да я опиша. Щом я видях, взех ръката й и започнах да я целувам. Същото сториха вероотстъпникът и двамата ми другари, а след тях и всички други, които не знаеха точно какво става, но правеха това, което виждаха, че ние правим, като им се струваше, че ние й благодарим и я признаваме за господарка на нашата свобода. Вероотстъпникът я запита на арабски дали баща й е у дома. Тя му каза, че е там и че спи.

— Трябва да го събудим — каза вероотстъпникът — и да го вземем с нас, като приберем и всичко ценно в този хубав дом.

— Не — възрази тя. — В никой случай няма да посягате на баща ми, а и от този дом няма какво да се прибира извън това, което аз нося със себе си и което е толкова много, че всички ще бъдете богати и доволни. Почакайте само, и ще видите.

Тя произнесе тези думи и влезе в дома си, като каза, че ще се върне много скоро и ни помоли да я почакаме спокойно, без да вдигаме шум. Запитах вероотстъпника какво е говорил със Сораида и той ми предаде разговора си с нея. Казах му тогава, че не трябва нищо да прави против волята на Сораида. А тя се завърна с едно сандъче, така препълнено със златни ескудос, че едва го носеше. За нещастие баща й се бе събудил в това време и бе доловил шума в градината. Той се показа на прозореца, разбра веднага, че хората в градината са християни и започна да вика силно, продължително и отчаяно на арабски: „Християни, християни! Крадци, крадци!“ Тези викове хвърлиха всички ни в смут и уплаха. Вероотстъпникът схвана обаче бързо опасността, която ни грозеше, както и необходимостта да излезем от това положение, преди да бъдем открити. Той се спусна бързо към мястото, където стоеше хаджи Мурад, последван от някои от нашите хора. Аз не посмях да се отделя от Сораида, която се беше отпуснала почти прималяла в ръцете ми. Тези, които бяха влезли в къщата, тъй старателно изпълниха задачата си, че след миг се завърнаха, носейки хаджи Мурад с вързани ръце и с кърпа в устата, която не му позволяваше дума да пророни. Заплашваха го, че ако извика, ще бъде убит. Като го видя в това състояние, дъщеря му си закри очите да не го гледа, а старият се уплаши, тъй като не знаеше, че тя доброволно се бе предала в ръцете ни. Сега вече разчитахме главно на краката си и затова с голяма бързина се добрахме до гемията, където останалите ни другари ни чакаха разтревожени, тъй като мислеха, че ни е сполетяло някакво нещастие.

Не бяха изтекли още двата първи часа на нощта, когато всички се бяхме вече събрали в гемията. Отвързаха ръцете на бащата на Сораида, махнаха и кърпата от устата му, но вероотстъпникът повтори заплахата си, че ще му отнеме живота, ако нададе и най-слабия вик. Когато хаджи Мурад забеляза, че и дъщеря му е на борда, започна най-жалостно да въздиша, но въздишките му се засилиха още повече, когато видя, че аз съм я здраво прегърнал и че тя, вместо да се дърпа, да се брани и да се оплаква, стои спокойно в обятията ми. При все това той мълчеше, за да не се приложат на дело заканите, които вероотстъпникът беше отправил към него. Когато Сораида се видя в гемията, чиито гребла се спущаха вече в морето, и погледна баща си и другите маври, които стояха навързани на борда, каза на вероотстъпника да ми предаде, че ме моли да развържа маврите и да освободя баща й, защото тя по-скоро би се хвърлила в морето, отколкото да гледа с очите си как по нейна вина отвличат в плен баща й, който толкова я обича. Вероотстъпникът ми предаде желанието й и аз отговорих, че съм съгласен, но той възрази, че не бива да правим това, защото, ако ние ги освободим сега, те ще почнат да викат за помощ и ще вдигнат на крак целия град. Навярно ще пуснат по следите ни някои леки кораби и ще ни преследват по море и по брега така, че да не можем да се спасим. Ще им върнем свободата, добави той, щом стъпим на християнска земя. Всички възприехме това мнение, възприе го и самата Сораида, на която обяснихме защо не можем да изпълним веднага желанието й. И тъй, юначните ни гребци, изпълнени с мълчаливо задоволство и жизнерадостно усърдие, поеха веслата и след като призовахме от все сърце Бога на помощ, отплавахме по посока на Балеарските острови, които са най-близката християнска земя. Задуха обаче северният вятър. Той развълнува морето и ни застави да изоставим пътя за Майорка и да плаваме успоредно с брега, по посока към Оран. Това ни създаваше доста грижи, защото се страхувахме да не бъдем съзрени от пристанището Сархел, разположено на шестдесет мили от Алжир. Бояхме се също да не срещнем в тези води някоя от онези галери, които обикновено носят стоки от Тетуан. Но всеки един от нас поотделно и всички заедно мислехме, че нямаше да е зле да срещнем някой търговски кораб, от тези, които не са съоръжени за корсарска дейност, тъй като можехме да го завладеем и така да завършим по-безопасно нашето пътуване. През цялото време Сораида криеше лицето си в ръцете ми, за да не гледа баща си, и аз слушах как тя се молеше на Лела Мариен да ни помогне.

quixote_122_biagstvo_po_more.png

Така преплавахме тридесетина мили и зората ни свари на разстояние три пушечни изстрела от брега, който беше пуст, без жива душа, която би могла да ни съгледа. Все пак успяхме да насочим гемията към открито море, което се беше поуспокоило. Като се отдалечихме на около две мили, решихме гребците да работят на смени, докато хапнем нещо (гемията ни беше добре запасена), тъй като всички бяха на мнение, че такова благоприятно време не е за почивка. Гребците предложиха тези, които не гребат, да им помогнат да се нахранят, защото в никой случай не желаеха да оставят веслата. Така и стана, а в това време почна да духа вятър, който ни принуди да изоставим веслата, да вдигнем платната и да насочим гемията към Оран, тъй като плаването в друга посока беше невъзможно. Всичко това се извърши с голяма бързина, а с платната започнахме да развиваме скорост осем мили в час при единствен риск да се натъкнем на някоя корсарска галера. Дадохме на мавърските гребци да закусят и вероотстъпникът ги успокои, като им каза, че не ги отвеждаме в робство и че при първа възможност ще бъдат пуснати на свобода. Същото каза и на бащата на Сораида, който отговори:

— Готов съм във всичко да вярвам и всичко да очаквам от добротата и великодушието ви, о християни, но не мога да се надявам, че ще ме освободите. Не ме смятайте толкова наивен, за да ви повярвам! Защото вие никога не бихте се изложили на опасността да отнемете свободата ми, за да ми я възвърнете тъй щедро, още повече, като знаете кой съм и с какви облаги може да бъде свързано освобождението ми. Вие дори не желаете да назовете тези облаги с истинското им име. Още отсега ви предлагам всичко, каквото ми поискате, за мене и за нещастната ми дъщеря или поне само за нея, тъй като тя е най-скъпото и най-милото, което имам.

Като каза тези думи, той започна тъй горко да плаче, че събуди у всички ни състрадание и накара Сораида да го погледне. Като го видя да плаче, тя тъй се разнежи, че стана от мястото, където седеше, до краката ми, и отиде да прегърне баща си. Прилепили лице до лице, те двамата заридаха тъй сърцераздирателно, че мнозина от нас, присъстващите, се просълзихме заедно с тях. Но когато баща й я видя тъй празнично облечена и накитена с толкова скъпоценности, каза й на техния език:

— Как да си обясня, дъще моя, че снощи, преди да ни сполети тази страшна беда, те видях в обикновено домашно облекло, а сега, без да си имала време да се премениш и без да съм ти съобщил някаква приятна новина, която да ти послужи за повод да се разкрасиш и накитиш, аз те виждам да носиш най-хубавото облекло, което съумях и можах да ти дам във времена, когато съдбата бе по-благосклонна към нас? Отговори ми на въпроса, който ме учудва и смущава повече, отколкото самата беда, в която изпаднах.

Вероотстъпникът ми превеждаше всичко, което мавърът говореше на дъщеря си, а тя нищо не отговаряше. Но когато съгледа в един кът на гемията сандъчето със скъпоценностите, което си спомни, че беше оставил в Алжир и не бе го пренесъл в извънградската къща, той още повече се слиса и я запита как е могло сандъчето да попадне в наши ръце и какво има в него. На този въпрос отвърна вероотстъпникът, без да изчака отговора на Сораида:

— Не си давай труда, господарю, да задаваш на дъщеря си Сораида толкова много въпроси, тъй като с няколко думи само ще задоволя твоето любопитство. Знай, че тя е християнка и че тя е пилата, която престърга веригите ни и ни освободи от пленничество. Тя се намира между нас по своя собствена воля, доволна, струва ми се, че е тук, както е доволен този, който напуща мрака и навлиза в светлината, този, който преминава от смърт към живот и от мъки към блаженство.

— Истина ли е, дъще, това, което този човек казва? — запита мавърът.

— Истина е — отговори Сораида.

— Истина ли е — продължи старецът, — че си християнка и че си предала баща си в ръцете на враговете му?

А Сораида отговори:

— Вярно е, че съм християнка, но не е истина, че аз те докарах до това положение, защото желаех само да сторя на себе си добро, но не и зло на тебе.

— А какво добро си направила на себе си, дъще?

— Задай този въпрос — отговори тя — на Лела Мариен! Тя ще ти отговори по-добре от мене.

Щом чу това, мавърът се хвърли с невероятна бързина в морето с главата надолу и несъмнено щеше да се удави, ако широките му и дълги дрехи не го бяха задържали известно време на повърхността. Сораида започна да пищи, като се молеше да го спасим, и ние всички се спуснахме, уловихме го за алмалафата[4] и го извлякохме полумъртъв и безчувствен. Такава мъка обзе Сораида, че тя почна нежно и жалостно да го оплаква, като че ли се намираше пред мъртвец. Обърнахме го с главата надолу. Той повърна много вода и се свести едва след два часа, през което време вятърът промени посоката си и ни понесе към сушата. Стана нужда хората да хванат веслата, за да не се разбием в брега. Щастливата съдба отреди да навлезем в малко заливче, наречено от маврите Кава Румия, което значи на наш език „блудница християнка“. Според мавърското предание в тази местност е била погребана Кава[5], по чиято вина загина Испания, защото „кава“ значи блудница, а „румия“ — християнка. Маврите смятат, че е лошо предзнаменование, когато са заставени да пуснат котва в това заливче, и доброволно никога не идват тук. Но за нас то не бе убежище на блудница, а спасително пристанище, защото морето ставаше все по-бурно. Поставихме стража на брега и не изпускахме веслата от ръцете си. Хапнахме от запасите, които вероотстъпникът беше взел, и се помолихме от все сърце на Бога и Света Богородица да ни помогнат и бъдат благосклонни към нас, за да можем успешно да завършим тъй щастливо започнатото дело. По настояване на Сораида дадохме заповед да бъдат свалени на брега баща й и всички маври, защото нежното й сърце не можеше да понася повече гледката на вързания й баща и пленените й сънародници. Обещахме да изпълним молбата й, щом вдигнем котва, защото местността беше пуста и свалянето им там не представляваше опасност. Молитвите ни до Бога не останаха напразни. Задуха попътен вятър и ни подкани да продължим започнатото пътешествие. Ние развързахме маврите и ги свалихме един по един на брега, нещо, което крайно ги учуди. Когато дойде ред да освободим и бащата на Сораида, който междувременно беше дошъл напълно на себе си, той каза:

— Защо според вас, християни, тази лоша жена се радва, че ме пущате на свобода? Вярвате ли, че тя го прави от чувство на милост към мене? Съвсем не. Тя се радва, защото присъствието ми й пречи да изпълни лошите си намерения. Не мислете също, че е отстъпила от вярата си, защото се е убедила, че вашата вяра е по-добра от нашата. Направила го е, защото е разбрала, че безчестието се шири по-свободно във вашата земя, отколкото в нашата.

Докато аз и още един другар му държахме ръцете, за да не извърши някоя безумна постъпка, той се обърна към Сораида и каза:

— О, безчестна и неразумна девойко! Накъде си тръгнала, заслепена и безумна, с тези кучета, които са заклети наши врагове? Проклет да е часът, в който бе зачената, и проклети да са ласките и нежностите, сред които те отгледах!

Като видях, че възнамерява да говори още дълго аз побързах да го сваля на брега, откъдето той продължи на висок глас да се вайка и проклина, молейки Мохамед да изпроси от аллаха да ни погуби, унищожи и довърши. Когато вдигнахме платната, престанахме да чуваме какво говори, но все още виждахме как с движения изразява отчаянието си. Той скубеше брадата и косата си и се търкаляше по земята, но по едно време извиси така гласа си, че до нас долетяха следните думи:

— Върни се, възлюблено чедо, върни се при мене, аз всичко ти прощавам! Предай на тези хора златото, което и без това е в техни ръце, и ела да утешиш опечаления си баща, който ще остави костите си из тези безлюдни пясъци, ако ти го изоставиш!

Сораида изслуша дълбоко развълнувана и просълзена тези думи и с голяма мъка успя да промълви:

— Нека аллах пожелае, татко, Лела Мариен да те утеши в дълбоката ти тъга. На нея дължа аз, че съм сега християнка! Аллах добре знае, че не можех да постъпя иначе и че моето решение не ми е наложено от тези християни. Дори и да не исках да тръгна с тях и да желаех да остана вкъщи, това щеше да бъде невъзможно, тъй като някаква голяма сила в душата ми ме караше да извърша това добро дело, което ти, любими татко, преценяваш като лошо.

quixote_123_bashtata_na_zoraida.png

Докато Сораида говореше така, нито баща й я виждаше вече, нито ние можехме да го видим. Мъчех се да я утеша, докато другите вършеха своята работа. Вятърът улесняваше нашето плаване, и то така, че всички се надявахме на следния ден призори да се намерим на испанския бряг. Но тъй като много рядко (или почти никога) доброто не идва само, без да бъде придружено или последвано от някое зло, което го смущава и помрачава, съдбата ни реши — или може би ни постигнаха проклятията, с които мавърът беше обсипал дъщеря си, винаги тежки, щом идват от баща, — и тъй, повтарям, съдбата реши, докато плавахме в открито море, с опънати платна и с вдигнати високо гребла, защото попътният вятър правеше излишна употребата им — да съзрем изведнъж, преди да са изтекли и три часа от нощта, при светлика на блесналата луна един кораб с четвъртити опънати платна, който се движеше срещу вятъра и ни пресичаше пътя. Корабът се намираше толкова близо пред нас, че стана нужда да забавим хода си, за да избегнем сблъскването, а и неговите моряци натиснаха с всички сили кормилото, за да ни открият път. Излязоха на палубата и запитаха кои сме, накъде пътуваме и откъде идваме. Като чу, че тези въпроси ни бяха зададени на френски, нашият вероотстъпник каза:

— Никой да не отговаря! Това са сигурно френски корсари, които никого не щадят.

quixote_124_sreshta_s_frenskite_corsari.png

След това предупреждение никой от нас не се обади. Като отминахме на известно разстояние, така че срещнатият кораб остана в безветрено пространство под заслона на нашия, чуха се внезапно два оръдейни изстрела. Гюллетата бяха по всяка вероятност от тези, свързани с вериги[6], защото първото пресече наполовина голямата ни мачта и я свали в морето заедно с платната, а второто попадна в средата на нашия кораб и го проби напълно, без да нанесе обаче друга щета. Като видяхме, че корабът ни потъва, започнахме да викаме за помощ и да молим хората от другия кораб да ни приберат, за да не се удавим. Те забавиха хода си, спуснаха в морето лодка и в нея се настаниха дванадесетина французи, въоръжени с аркебузи и със запалени фитили. Те се приближиха до нас и като видяха, че сме малко на брой и че гемията ни потъва, приеха ни в лодката и ни заявиха, че бедата ни била сполетяла, защото сме били невежливи и не сме отговорили на техните въпроси. Нашият вероотстъпник взе сандъчето с богатствата на Сораида и незабелязан от никого, го хвърли в морето. С една дума, всички попаднахме в ръцете на французите, които, след като събраха от нас всички сведения, които ги интересуваха, ни отнеха, сякаш бяха най-върли наши врагове, всичко, което притежавахме, а на Сораида отнеха дори и гривните, които носеше на глезените си. Но мене не ме измъчваше толкова мисълта, че са посегнали на всички скъпоценности, които Сораида притежаваше, колкото страхът да не посегнат и на съкровището, по-драгоценно от всички други, на което и тя самата най държеше. Но тези хора ламтят само за пари и в това отношение алчността им не знае граници. В случая тя беше толкова голяма, че бяха готови да смъкнат от гърба ни и каторжническите дрехи, ако те можеха да им послужат за нещо. Някои от тях предложиха да ни увият всички в корабното платно и да ни изхвърлят в морето, защото имаха намерение да търгуват в някои испански пристанища, като се представят за бретонци. Бояха се, че ако ни задържат живи на борда, могат да бъдат наказани, след като се открие грабежът им. Ко капитанът, който лично бе обрал любимата ми Сораида, каза, че се задоволява с взетата плячка и че не възнамерява да спира в испанско пристанище, а смята да мине нощем през Гибралтарския проток и да се върне в Ла Рошел, откъдето бе тръгнал на път. В края на краищата решиха да ни дадат лодката на кораба си и всичко нужно за краткото пътуване, което ни оставаше, и на другия ден, когато вече се виждаше испанският бряг, те изпълниха обещанието си. Като съзряхме брега, радостта ни беше толкова голяма, че забравихме всички несгоди и беди, сякаш нищо лошо не беше ни се случило, защото голямо е щастието да спечелиш наново загубената си свобода!

Трябва да е било към обед, когато ни свалиха в лодката. Дадоха ни две бъчонки с вода и няколко сухара, а когато дойде ред да спуснат и Сораида в лодката, капитанът, обзет от някакво непонятно състрадание, й връчи четиридесет златни ескудос и не позволи на моряците да й снемат роклята, която и днес носи. Седнахме в лодката, благодарихме за показаната от тях милост и изразихме признателността си, без да се оплачем от каквото и да било. Те отплаваха към открито море, по посока към протока, а ние, с поглед, прикован в брега като в пътеводна звезда, започнахме тъй усърдно да гребем, че по залез-слънце вече се бяхме доста доближили към сушата и се надявахме да стигнем, преди да се е стъмнило съвсем. Но тази нощ луната не светеше, небето беше черно и ние не знаехме къде точно се намираме. Ето защо не ни се видя благоразумно да се отправим направо към сушата, макар и някои от нас да предлагаха да слезем на брега, дори той и да е пуст и скалист, за да не попаднем на корсарски кораби от Тетуан, които, след като нощуват в берберски води, често осъмват до бреговете на Испания, събират своята плячка и се връщат да спят по домовете си. След спор надделя мнението да се доближим постепенно до брега и ако морето е спокойно, да слезем на суша, там, където бъде възможно. Това и направихме. Малко преди полунощ стигнахме до подножието на една странна по очертания висока планина, която не се спущаше до самия бряг и предлагаше достатъчно място, за да можем да слезем удобно. Лодката заседна в пясъка, скочихме на брега, целунахме земята и със сълзи на очи, предизвикани от най-голяма радост, всички благодарихме на Господа-Бога за несравнимата милост, която ни беше оказал. Извадихме от лодката останалите там припаси, изтеглихме я на брега и се изкачихме доста високо в планината. Но и там не можахме лесно да успокоим нашите сърца, защото все още не ни се вярваше, че краката ни вече стъпват по християнска земя.

Стори ми се, че се съмна по-късно, отколкото ни се искаше. Изкачихме се до върха на планината, за да видим дали оттам няма да се открие някое селище или поне овчарски колиби. Колкото и да напрягахме зрението си, не можахме да съзрем нито селище, нито жива душа, нито път, нито пътека. Измъчваше ме най-много да гледам как Сораида върви пеш из тази камениста местност. Носех я от време на време на гръб, но умората, която изпитвах аз, не й позволяваше да си отдъхне и да изпита сладостта на почивката, докато я носех. Затова не пожела вече да я нося. Държах я за ръка и тя продължи да върви пеш, търпеливо и весело. Като извървяхме около четвърт левга, до слуха ни достигна звук на звънче, явен знак, че наблизо пасат овце. Огледахме се наоколо най-внимателно, за да видим дали няма да ги съзрем, и открихме едно овчарче, седнало под един дъб, което твърде спокойно и безгрижно дялкаше с нож една пръчка. Развикахме се, то повдигна глава, изправи се ловко и понеже, както по-късно узнахме, съгледало най-напред вероотстъпника и Сораида, които бяха в мавърска носия, помислило, че срещу него настъпва цяла Берберия. Затова то хукна да бяга с невероятна бързина през гората, като викаше, колкото му глас държи:

— Нахлуват маври! Маври! Маври! На оръжие, на оръжие!

Тези викове ни смутиха много и ние не знаехме какво да направим. Но тъй като преценихме, че виковете на овчарчето щяха да вдигнат на крак цялото население и че бреговата конна стража нямаше да се забави да се появи, за да провери какво става, решихме вероотстъпникът да захвърли турските си дрехи и да облече пленническата рубашка, която един от нашите му даде, макар и той самият да остана по риза. Отправихме молитва към Бога и тръгнахме по следите на овчарчето, очаквайки всеки миг отгоре ни да връхлети бреговата конна стража. Не се излъгахме в предвижданията си. След около два часа път през гъсталака, когато бяхме излезли вече на равнинно място, видяхме пред нас петдесетина конници, които бързо, в лек галоп, препускаха към нас. Щом ги съзряхме, спряхме и ги зачакахме спокойно. Те се приближиха и като видяха вместо маврите, срещу които бяха тръгнали, бедни християни, се смутиха и един от тях ни запита дали ние сме дали повод на овчарчето да вдигне тревога. „Да“ — отговорих аз и се готвех да му разкажа за нашите странствания и да му обясня кои сме и откъде идваме, когато един от нашите другари позна конника, който ни бе задал въпроса, прекъсна ме и каза:

— Нека благодарим на Бога, сеньори, за това, че ни е извел така щастливо на този бряг. Ако не се лъжа, ние сме близо до Велес-Малага[7]. Ако годините на пленничество не са отслабили паметта ми, струва ми се, че вие, сеньор, който ни запитахте кои сме, сте Педро де Бустаманте, мой вуйчо.

Конникът, щом чу тези думи на пленника-християнин, скочи от коня, прегърна момъка и му каза:

— Мили и скъпи племеннико, сега те познах. Аз те бях вече оплакал като мъртъв, а същото стори и моята сестра, твоя майка, както и всички твои домашни, които са живи и на които Бог е дарил живот, за да доживеят тази радостна среща. Знаехме, че си бил в Алжир и по вида на облеклото ти, и по другарите, които идват с тебе, разбирам, че сте се спасили по чудо.

— Прав си — отговори момъкът, — но сега ще имаме достатъчно време, за да ви разкажа всичко.

Когато конниците разбраха, че сме пленени християни, те всички се спешиха и ни предложиха да възседнем конете им, за да ни отведат в град Велес-Малага, който беше само на левга и половина разстояние. Някои от тях отидоха да откарат лодката в града, след като им обяснихме къде точно бяхме я оставили. Останалите ни настаниха на конете си, а Сораида яхна коня на вуйчото на нашия другар. Цялото население на града излезе да ни посрещне, предупредено, че пристигаме, от някои конници, които ни изпревариха. Като жители на крайбрежието, те не се чудеха на зрелището, защото често бяха виждали както освободени пленници-християни, така и новозаробени маври, но се удивляваха на красотата на Сораида, която в този миг беше достигнала до връхната си точка поради умората от дългия път и радостта, че се намира вече на християнска земя и в пълна безопасност. Лицето й беше добило такива цветове, че ако не се боях силната ми любов към нея да не ме е заслепила, щях да се осмеля да кажа, че няма на света по-красива жена от Сораида, поне сред тези, които аз бях виждал.

Отидохме първо на черква да благодарим на Бога за неговите милости. Щом влезе в храма, Сораида каза, че там има изображения, които приличат на Лела Мариен. Обяснихме й, че това са нейни свещени образи и вероотстъпникът разтълкува на Сораида криво-ляво значението им, за да разбере, че трябва да ги почита така, сякаш всяко едно от тях е самата Богородица, която й се беше явила. Със своята съобразителност и с ясния си и бистър ум тя веднага схвана всичко, което й се каза за свещените образи. След това ни отведоха и настаниха в разни къщи на градеца, а нас — вероотстъпника, Сораида и мене — ни прибра нашият другар в своя дом, при родителите си, хора не особено заможни, които ни приеха не по-малко сърдечно от собствения си син.

Във Велес престояхме шест дена, а на седмия вероотстъпникът, след като уреди редица формалности[8], замина за Гранада, където бе решил да потърси съдействието на Светата инквизиция, за да се върне в лоното на Светата църква. Всички други освободени християни се пръснаха кой накъдето намери за добре. Останахме само двамата със Сораида и аз купих с парите, които й беше дал любезният французин, добичето, което тя сега язди. Сега съм й баща и оръженосец, но още не съпруг. Тръгнали сме на път с намерение да узнаем дали баща ми е още жив и дали някой от братята не е имал повече щастие от мене в живота. Понеже небето беше ми отредило Сораида за спътница в моя живот, не смятам, че то може да ми даде друг по-ценен дар, пък какъвто ще да е и той. Търпението, с което Сораида понася лишенията и неудобствата, които бедността носи със себе си, и желанието, което има час по-скоро да стане християнка, са толкова големи, че ме учудват и ме подтикват да й служа, докато съм жив. Но радостта, която изпитвам при мисълта, че съм неин и че тя е моя, е помътена и помрачена, защото не зная дали ще намеря в моя край стряха, за да я подслоня, и дали времето и смъртта не са извършили такива поражения в живота и имота на баща ми и братята ми, че да няма кой да ми протегне ръка, ако тях ги няма. Това е, което мога да ви разкажа, просветени сеньори, за моя живот. Съдете сами дали разказът ми е занимателен и особен. Мога само да прибавя, че се помъчих да ви го предам по възможност най-кратко, защото страхът, че ще ви отегча, ме накара да ви спестя не една подробност.

quixote_125_ispanskiat_brjag.png
Бележки

[1] Сархел — понастоящем Черчел или Серсели, е селище, разположено на запад от град Алжир. Било е основано от картагенците.

[2] Елче — арабска дума, която съответства на турската „алудж“ — изменчив, беглец, вероотстъпник.

[3] Арнаут Мами — жесток корсар, който пленил испанската галера „Ел Сол“ и взел в плен Мигел де Сервантес и брат му Родриго, когато се връщали от Неапол за Испания.

[4] Алмалафа — наметало, което покрива цялото тяло и се придържа на гърдите със скъпоценни брошки.

[5] Кава — арабите дали името Кава на Флоринда, дъщеря на граф дон Хулиан, който, за да си отмъсти на последния готски крал дон Родриго, улеснил проникването на маврите в Полуострова. Смъртта на Родриго (713 година) е начало на арабското владичество в Испания. Легендата за предателството на графа не намира историческо потвърждение.

[6] Гюлле, разцепено на две части, свързани с верига, за да причинява по-големи щети.

[7] Велес-Малага — градец на 18 мили източно от Малага.

[8] С други думи, е заверил свидетелските показания на спътниците си християни за услугите, които им е направил, и за сериозното му намерение да се върне към християнството.