Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (88)

Глава тридесет и четвърта
в която се разказва как бе намерен начин да се вдигне магията от несравнимата Дулсинея дел Тобосо, едно от най-прочутите приключения, описани в тази книга

Разговорите с дон Кихот и Санчо Панса доставяха голямо удоволствие на херцога и на херцогинята, които, твърдо решени да му устроят няколко шеги, наподобяващи приключения, и да се посмеят, взеха повод от това, което дон Кихот им бе разказал за пещерата Монтесинос.^[1] Нищо не учудваше херцогинята повече от простодушието на Санчо, който, макар и сам да беше магьосникът и изобретателят, бе приел като несъмнена истина, че Дулсинея дел Тобосо е омагьосана. Те дадоха наставления на прислужниците си кой какво ще върши и шест дни след пристигането им поканиха дон Кихот на голям лов, в който участваха толкова ловци и гонци, че и самият крал не би повел повече. Те дадоха на дон Кихот ловджийски костюм, а на Санчо Панса зелени дрехи от най-тънко зелено сукно, но дон Кихот отказа да го облече под предлог, че щял наскоро да се върне към суровия си военен живот и не може да носи със себе си дрехи и багаж. Санчо взе дрехите с намерение да ги продаде при първа възможност.

Настъпи най-сетне очакваният ден — дон Кихот се въоръжи, Санчо се облече, яхна магарето си, което не искаше да изостави, макар и да му предлагаха кон, и се нареди между ловците. Херцогинята се яви в разкошно облекло, а дон Кихот, внимателен и вежлив както винаги, пое юздите на жребеца й, при все че херцогът се противопоставяше от учтивост. Стигнаха най-сетне до една гора, разположена между две много високи планини. След като хората се разпределиха и заеха всички постове, пътеки и засади, ловът започна с такъв шум, викове, кучешки лай и сигнали от рог, че ловците дори един с друг не можеха да се разберат и чуят.

Херцогинята слезе от коня си и с остро копие в ръка застана при една засада, където се знаеше, че минават глигани. Спешиха се също и херцогът и дон Кихот и заеха места до нея, а Санчо застана зад всички, без да слезе от магарето, тъй като се страхуваше да не му се случи някое нещастие, ако го остави само. Едва бяха слезли от конете си и се бяха строили наред с много свои слуги, когато изведнъж срещу тях налетя грамаден глиган, подгонен от кучетата и преследван от гонците. Той скърцаше със зъби и от устата му изскачаше пяна. Щом го видя, дон Кихот повдигна щита, улови меча си и пристъпи насреща му. Същото направи и херцогът. Само Санчо, като съгледа огромния звяр, остави магарето си и побягна колкото му крака държат. Опита се да се покатери на един висок дъб, но не можа. Когато стигна до средата на дървото, той се хвана за един клон и се помъчи да се изкачи на върха, но за негова беда и нещастие клонът се счупи, той полетя надолу, дрехата му се закачи на един прекършен клон и той увисна във въздуха. Попаднал в това положение и забелязал, че зелената му дреха почва да се раздира, той се уплаши, че свирепото животно може да продължи към него и да го стигне, и почна да надава такива викове и така страшно да моли за помощ, че всички, които го чуха, без да го виждат къде е, си помислиха, че е попаднал в лапите на някой див звяр. Зъбатият глиган падна пронизан от остриетата на много копия, с които го бяха замерили ловците. Тогава дон Кихот, разбрал по виковете, че е Санчо, се обърна и го видя увиснал на дъба надолу с главата и до него Сивчо, който не беше го изоставил в нещастието му. И Сиде Амете прибавя, че рядко е виждал Санчо Панса без Сивчо или Сивчо без Санчо — толкова голямо беше тяхното приятелство и толкова здрава взаимната им вярност.

Дон Кихот отиде и смъкна Санчо от дървото, а той — като разбра, че е спасен и стъпил на земята — огледа съдраната си ловджийска дреха и сърцето му се сви от мъка, защото си помисли, че този костюм струва колкото цял майорат^[2]. В това време натовариха грамадния глиган върху едно муле, покриха го с клончета от розмарин и мирта и го понесоха като трофей към големите палатки, опънати сред гората, където бяха сложени трапези с толкова обилни и разкошни гозби, че по тях само можеше да се съди за величието и щедростта на домакините. Санчо показа на херцогинята скъсаната си дреха и каза:

— Ако бяхме на лов за зайци или за птици, нямаше да бъде дрехата ми в такова окаяно състояние. Не мога да разбера що за удоволствие е да чакаш звяра, който докопа ли те само със зъбите си, свършено е с тебе. Спомням си какво казва един стар романс:

Нека мечки те ядат,

както славния Фавила!^[3]

— Това е било — каза дон Кихот — един готски крал, който излязъл на лов и го изяла мечката.

— Същото казвам и аз — отвърна Санчо. — Каква нужда има да се излагат на подобни опасности разни князе и крале за някакво си удоволствие, пък удоволствие ли е да убиеш животното, което никакво зло не ти е сторило?

— Лъжете се, Санчо — възрази херцогът, — няма занимание, по-подходящо и по-нужно за крале и князе от лова на едър дивеч. Ловът е нещо като войната — в него, за да победиш врага си, без да се излагаш на опасност, трябва да прилагаш хитрости, клопки, засади. Когато сме на лов, трябва да търпим и силен мраз, и непоносими горещини, забравяме за безделието и съня, укрепваме силите си, раздвижваме всички части на тялото си и ги правим по-гъвкави — с една дума, ловът на едър дивеч е занимание, което никому не вреди, а на мнозина доставя удоволствие. А най-хубавото в него е, че не е достъпен за всички, какъвто е случаят с другите родове лов, с изключение на лова със соколи, който е също предопределен само за крале и големци. Тъй че, Санчо, променете мнението си и когато станете губернатор, ходете на лов и ще видите от каква голяма полза ще бъде за вас.

— Само това не — отговори Санчо. — Добрият губернатор си стои вкъщи, все едно, че му е счупен кракът. На какво ще прилича да се морят хората да идват при него по някоя бърза работа, а той в това време да се забавлява нейде из горите! Къде, по дяволите, ще се отиде с такова управление? Честна дума, сеньор, ловът и развлеченията прилягат повече на безделниците, отколкото на губернаторите. Виж, на Великден и Коледа ще си поигравам на карти, а в неделя и празник — на кегли, но тези ловове-мовове съвсем не ми прилягат и съвсем не ги разбирам.

— Дай Боже, Санчо, така да бъде, защото едно е да говориш, а друго е да вършиш!

— Да става каквото ще — рече Санчо, — добрият платец не се бои да даде залог и повече успява този, комуто Бог помага, отколкото този, който става рано и не краката носят търбуха, а търбухът — краката. Искам да кажа, помага ли ми Бог и върша ли си честно работата, няма съмнение, че ще управлявам по-добре от орел, а ако не вярвате, турете ми пръста си в устата и ще видите дали ще го захапя, или не^[4].

— Да те прокълне Бог и всичките му светии, проклети Санчо! — извика дон Кихот. — Кога ще дойде денят, когато ще те чуя да приказваш без поговорки, свързано и смислено, както толкова пъти съм те съветвал? Ваши височества, оставете го този дръвник, той ще ви отрови душата със своите пословици, а те не са две, а две хиляди, и то казани толкова намясто и навреме, че Господ да накаже и него, и мене, ако се съглася да го слушам.

— Пословиците на Санчо Панса — каза херцогинята, — макар и да са по-многобройни от тези на гръцкия комендадор^[5], заслужават поради сбитата мъдрост, която съдържат, не по-малко похвали. За себе си ще кажа, че ми харесват повече от другите, макар и последните да са по-добре и по-уместно употребявани.

Увлечени в тези забавни разговори, те излязоха от палатката и навлязоха в гората, за да разгледат някои засади и постове, и така мина денят и настъпи нощта, не тъй ясна и спокойна, както е редно през лятото, а доста мрачна, което съвпадаше напълно с кроежите на херцога и херцогинята. И тъй, когато почна да се стъмва и мракът се сгъсти, изведнъж всички видяха как от четирите края на гората лумнаха огньове и веднага се чуха от различни места и от всички страни продължителни сигнали на рогове и на други военни инструменти, сякаш през гората минаваше многобройна конница. Блясъкът на огньовете и бойните звуци на тръбите почти заслепиха и оглушиха присъстващите, както и всички, които се намираха в гората. Чуха се след това безбройни „ле илах иле аллах“^[6], както викат маврите, когато встъпват в бой. Писнаха тръби и кларинети, заудряха барабани, засвириха флейти, всички наведнъж, и то тъй продължително и силно, че от тази врява човек можеше да загуби ума си. Херцогът побледня, херцогинята примря, дон Кихот се учуди, Санчо Панса се разтрепери, та дори и посветените в играта се изплашиха. От страх всички замлъкнаха и в този миг покрай тях мина вестител, облечен като дявол, който надуваше вместо тръба грамаден рог, откъдето излизаха дрезгави и страхотни звуци.

— Ей, приятелю вестител — извика херцогът, — кой сте вие, накъде отивате и каква е тази войска, която минава през гората?

А вестителят отговори с груб и страшен глас:

— Аз съм дяволът, отивам да търся дон Кихот де ла Манча, а хората, които минават през гората, са шест дружини магьосници, които возят на триумфална колесница несравнимата Дулсинея дел Тобосо. Знатната сеньора иде омагьосана и придружена от храбрия французин Монтесинос, за да съобщи на дон Кихот как може да бъде освободена от магията.

— Ако бяхте дяволът, както казвате и както показва външността ви, щяхте досега да познаете рицаря дон Кихот де ла Манча, защото той стои пред вас.

— Кълна се в Бога и в съвестта си — отговори дяволът, — че не ви забелязах. Умът ми е зает с толкова много мисли, че забравих главната цел, която ме води тук.

— Няма съмнение — забеляза Санчо, — че този дявол е сигурно почтен човек и добър християнин, защото, ако не беше такъв, нямаше да се закълне в Бога и в своята съвест. Почвам да вярвам вече, че и в самия ад могат да се намерят добри хора.

А дяволът, без да слезе от коня си, се обърна към дон Кихот и му каза:

— Праща ме при тебе, Рицарю на лъвовете (дано те видя в ноктите им!), злочестият, но юначен рицар Монтесинос с поръчка да ти кажа от негово име да го чакаш точно там, където те срещна, защото той води със себе си тази, която наричат Дулсинея дел Тобосо, и желае да те научи как можеш да я освободиш от магия. Изпълних мисията си и няма защо повече да се бавя — остани си с дяволите като мене, а при тези сеньори нека останат добрите ангели.

Като каза това, той наду грамадния рог, обърна гръб и си отиде, без да чака отговор.

Всички се учудиха отново, особено Санчо и дон Кихот. Санчо — защото виждаше, че противно на истината Дулсинея си е все пак омагьосана, а дон Кихот — защото не можеше още да се убеди дали е истина, или лъжа всичко това, което му се беше случило в пещерата на Монтесинос. Херцогът прекъсна унеса му:

— Смятате ли, ваша милост сеньор дон Кихоте, да чакате Монтесинос?

— Защо не? — отговори той. — Ще чакам тук храбро и безстрашно, ако ще и целият ад да се опълчи срещу мене.

— Що се отнася до мене — рече Санчо, — ако видя друг дявол като този и чуя друг рог, ще ме търсите не тук, а във Фландрия.

В това време се бе вече съвсем стъмнило и из гората заблещукаха тук-таме много светлинки, подобни на сухите изпарения на земята, които се издигат на небето и приличат на падащи звезди. Чу се в същото време ужасен шум, сякаш скрибуцаха тежки колелета на волска кола, шум остър и продължителен, който кара — така казват — да се плашат и бягат вълците и мечките, ако такива коли се мярнат по пътя им. А към тази буря от звуци се прибави и друга, която още повече я увеличи — като че ли наистина в четирите края на гората се водеха едновременно четири битки или сражения, тъй като от една страна се разнасяше страшен артилерийски тътнеж, а от друга, пукот на безброй ловджийски пушки. Съвсем наблизо се чуваха виковете на сражаващите се, а по-надалеч ехтяха агарянските „ле илах иле аллах“. С една дума, малките и големите рогове, зурните, тръбите, кларинетите, барабаните, топовете, пушките и над всичко друго страшното скриптене на колите се сливаха в такава тревожна и ужасяваща врява, че дори дон Кихот трябваше да напрегне всичките си сили, за да издържи. Но Санчо не издържа и падна в несвяст в полите на херцогинята, а тя поръча да му напръскат бързо лицето с вода. След като го напръскаха, Санчо дойде на себе си тъкмо когато една от скрибуцащите колесници стигна при тях.

Теглеха я четири лениви вола, покрити с черни чулове. На всеки рог бе прикачена запалена голяма восъчна факла, а в колесницата бе издигнат висок престол, на който седеше достопочтен старец с брада, по-бяла от снега и толкова дълга, че стигаше до пояса му. Той носеше широка дреха от черно зебло. Колесницата беше осветена от безброй факли и поради това лесно можеше да се види и различи всичко, което имаше в нея. Караха я двама грозни дяволи, облечени в дрехи от същия плат и с толкова отвратителни лица, че щом ги видя, Санчо затвори очи, за да не ги гледа повече. Когато колесницата се изравни с ловците, достопочтеният старец стана от високото си място, изправи се и извика с висок глас:

— Аз съм мъдрецът Лиргандео!

Колесницата отмина, без той да каже нещо повече. След нея се появи друга подобна кола, с друг старец, седнал на престол. Той даде знак да спре колесницата и не по-малко тържествено от първия каза:

— Аз съм мъдрецът Алкифе, големият приятел на Урганда неуловимата.

И отмина.

След това по същия ред се яви друга колесница, но на престола седеше не старец, както в първите две, а снажен мъж със зло лице. Като доближи, той се вдигна както първите двама и изкрещя с още по-дрезгав и дяволски глас:

— Аз съм магьосникът Аркалаус, смъртен враг на Амадис Галски и на целия му род!

И отмина нататък. Като се отбиха малко встрани, трите колесници спряха, ужасното скрибуцане на колелетата им престана и веднага се разнесе нежна и звучна музика. Санчо се зарадва и като я взе за добър знак, каза на херцогинята, от която не се отделяше нито миг и нито крачка:

— Сеньора, където има музика, не може да има нищо лошо.

— Същото е и там, където има светлини и осветление.

А Санчо възрази:

— Светлината иде от огъня, а осветлението от кладите, които виждаме около нас и които могат здравата да ни опърлят, докато музиката е винаги знак за празненства и веселби.

— Тепърва ще видим — каза дон Кихот, който бе чул разговора им.

Той беше прав, както ще се види от следната глава.