Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава петдесет и девета
в която се разказва за необикновеното събитие, което се случи на дон Кихот и което може да се сметне за приключение

quixote_314_don_quixote_sancho_i_drugite.jpg

Покрити с прах и съсипани от умора след срещата с неучтивите бикове, дон Кихот и Санчо намериха за щастие един бистър и чист извор на прохладно място в една горичка. Седнаха край него изтощени — господар и слуга — и пуснаха Сивчо и Росинант да пасат на свобода без юзда и оглавник. Санчо пристъпи към припасите в дисагите си и извади от тях това, което имаше навик да нарича сухоежбина. Той си изплакна устата, дон Кихот си изми лицето и така освежени, подкрепиха отпадналия си дух. На дон Кихот не му се ядеше от мъка, а Санчо от скромност не смееше да посегне на храната, която стоеше пред него и чакаше да започне господарят му. Като видя обаче, че той, унесен в мислите си, не се и сеща да хапне, Санчо, без да каже дума и напук на всички правила, взе да тъпче стомаха си с хляба и сиренето, които му бяха подръка.

quixote_315_don_quixote_i_sancho_pod_dyrvoto.jpg

— Яж, приятелю Санчо — рече дон Кихот, — угаждай си, поддържай си животеца, на който ти повече държиш, отколкото аз, и ме остави да умра под тежестта на мислите си и под ударите на нещастията си! Аз, Санчо, се родих, за да живея, умирайки, а ти — за да умреш, хранейки се. За да се увериш, че ти казвам истината, спомни си какво пише в отпечатаната за мене история — прославен с оръжието си, умерен в действията си, уважаван от князе, ухажван от девойки. И ето че най-сетне, когато очаквах палмови клонки, триумфи и венци, заслужено спечелени с цената на толкова смели подвизи, намерих се тази заран изпотъпкан, изпоритан и пребит от копитата на мръсни и гнусни животни. От тази мисъл зъбите ми са изтръпнали, кътниците ми са се схванали, ръцете ми са отмалели и така ми се е отщяло да ям, че ми се иска да се обрека на глад и да загина от тази най-жестока смърт.

— Значи — рече Санчо, без да спре да дъвче бързо — ваша милост не одобрявате пословицата, която казва: „Ако мреш, умри поне нахранен“. Мене пък съвсем не ми се ще да се убивам, по-скоро ще постъпя като обущаря, който опъва със зъби кожата, докато тя отговори на мярката му. Така, ядейки, аз ще тегля живота си, докато той стигне до определения му от небето край. Знайте, сеньор, че няма по-голяма лудост от тази да стигнеш по своя воля до отчаяние, както правите вие, ваша милост. Послушайте ме — наяжте се хубаво, теглете му един сън върху зелените дюшеци на тази поляна и като се събудите, ще видите как ще ви олекне!

Дон Кихот го послуша, защото му се стори, че в думите на Санчо имаше по-скоро мъдрост, отколкото глупост.

— Ако ти, Санчо, искаш да направиш за мене това, което ще ти кажа сега, сигурно ще ми олекне, а и мъката ми ще намалее. Докато аз си поспя, както ме посъветва, поотдалечи се малко оттук и си нанеси с юздите на Росинант на голо триста или четиристотин удара за сметка на онези три хиляди и толкова, които се задължи да си нанесеш, за да освободиш Дулсинея от магията. Грехота е наистина да стои тази бедна сеньора омагьосана заради твоята немарливост и нехайство.

— По този въпрос може много да се говори — отговори Санчо. — Да си поспим първо двамата, а после — добър е Господ! Вижте какво, ваша милост, не е лека работата да се набие току-тъй човек, особено ако ударите се сипят върху гладно и изтощено тяло. Нека потърпи сеньора Дулсинея и някой хубав ден тя ще ме види превърнат на решето от бой. Докато не дойде смъртта, човек все още живее, искам да кажа, жив ли съм още, живо е и желанието ми да изпълня това, което обещах.

Дон Кихот му благодари и хапна малко, а Санчо се наяде здравата. Легнаха после да спят и двамата, като оставиха верните и неразделни другари, Росинант и Сивчо, да пасат волно и безгрижно тучната трева на ливадата. Събудиха се доста късно, възседнаха отново добичетата си и продължиха пътя си, като побързаха да стигнат до един хан, който се виждаше на една левга разстояние оттам. Казвам хан, защото така именно го нарече дон Кихот, противно на обичая си да нарича всички ханове замъци.

Когато стигнаха в хана, запитаха ханджията има ли място за пренощуване. Отговориха им, че има, и то с всички удобства, каквито могат да се намерят в Сарагоса. Те слязоха от добичетата си и Санчо прибра припасите си в една стая, ключа от която му даде ханджията. Дон Кихот остана да седи на една каменна пейка в двора. Оръженосецът настани коня и магарето в конюшнята, даде им зоб и като благодари горещо на небето, че този път господарят му не бе взел хана за замък, върна се при него, за да види дали няма да му поръча нещо. Дошло бе време за вечеря и те се прибраха в стаята си. Санчо запита ханджията какво ще им даде да хапнат. Ханджията му отговори, че могат да получат всичко, каквото пожелаят, тъй като ханът бил снабден с пернат дивеч, домашни птици и морска риба.

— Не ни трябват толкова много неща — каза Санчо, — достатъчно е да ни опечете две пилета — господарят ми е с нежно здраве и яде малко, пък и аз не съм прекалено лаком.

Ханджията каза, че няма пилета, защото ги били унищожили ястребите.

— Тогава — рече Санчо — нека ни опекат една кокошка, но да бъде крехка.

— Кокошка ли? Боже мой! — отговори ханджията. — Тъкмо вчера изпратих за продан в града повече от петдесет кокошки. Поръчайте каквото искате, само не кокошка.

— Щом е тъй — каза Санчо, — навярно ще се намери у вас телешко или ярешко месо.

— Нямаме засега — отговори ханджията, — защото се свърши, но идната седмица ще имаме колкото искате.

— Добре се подредихме! — отговори Санчо. — Но готов съм на бас да се хвана, че в замяна на всичко това имате в изобилие сланина и яйца.

— За Бога — отвърна ханджията, — изглежда, че не можем да се разберем. Нали ви казах преди малко, че нямаме ни кокошки, ни пилета — откъде да взема яйцата? Изберете си, ако искате, някой друг деликатес и стига с тези кокошки!

— Да свършваме вече, дявол го взел! — викна Санчо. — Кажете ми какво имате и стига толкова приказки, сеньор ханджия!

Ханджията отговори:

— Право да си кажа — имам два говежди крака, които приличат на телешки или, ако щете, два телешки крака, приличащи на говежди. Варят се тъкмо сега с нахут, лук и сланина и сякаш викат: „Изяж ни, изяж ни!“

— Веднага ги запазете за мене и никой да ги не пипа! — поръча Санчо. — Ще заплатя за тях по-добре от всеки друг, защото това е любимото ми ястие и все ми е едно дали са телешки или говежди.

— Никой няма да ги пипне — каза ханджията, — защото другите ми гости са важни особи и водят със себе си готвач и прислужници, а си носят и храна.

— Колкото и да са важни — рече Санчо, — никой не е по-важен от моя господар, но службата, която върши, не му позволява да мъкне със себе си багаж и храна, ето защо понякога ни се случва, седнали на някоя поляна, да се храним само с жълъди или с мушмули.

Такъв беше разговорът между ханджията и оръженосеца, разговор, който Санчо не пожела да продължи, за да избегне да отговаря на въпроса какво работи и с какво се занимава господарят му. Дошло бе време за вечеря и дон Кихот се прибра в стаята си. Ханджията му донесе тенджерата, така както я бе вдигнал от огъня, и Санчо се настани с намерение здраво да си похапне. Но точно в тази минута дон Кихот чу следните думи от съседната стая, разделена от неговата с тънка преграда:

— Много ви моля, ваша милост сеньор дон Херонимо, нека прочетем още една глава от втората част на дон Кихот де ла Манча, докато ни донесат вечерята.

Щом чу името си, дон Кихот стана веднага на крака и се ослуша внимателно, за да разбере какво се говори за него. Той чу как дон Херонимо отговори:

— Защо ви е, ваша милост сеньор дон Хуан, да четем такива безсмислици? Който е чел първата част на историята на дон Кихот де ла Манча, не може да почувства никакво удоволствие от втората част.[1]

— Все пак — каза дон Хуан — добре ще е да я прочетем, защото няма книга, колкото и лоша да е тя, която да не съдържа нещо хубаво. Но това, което най не ми харесва в нея, е, че рисува дон Кихот, разлюбил вече Дулсинея дел Тобосо.

Като чу тези думи, дон Кихот кипна от гняв и негодувание и извика:

— Приканвам на двубой с еднакви оръжия всеки, който каже, че дон Кихот де ла Манча е забравил или може да забрави Дулсинея дел Тобосо, и ще го накарам да разбере, че е много далече от истината. Нито несравнимата Дулсинея дел Тобосо може да бъда забравена, нито у дон Кихот може да намери място забравата, защото неговият девиз е постоянството, а негово призвание — да съблюдава това постоянство с кротост и без всякакво насилие над себе си.

— Кой се обажда? — запитаха от другата стая.

— Кой може да бъде — отговори Санчо. — Самият дон Кихот де ла Манча, който непременно ще изпълни казаното и това, което има още да каже. Нима добрият платец се плаши да даде залог?

Едва изрече Санчо тези думи, вратата на стаята се отвори и в нея влязоха двама благородници — такъв беше поне видът им. Единият от тях прегърна дон Кихот и му каза:

— Нито външността ви може да опровергае името ви, нито името ви — вашата външност. Няма съмнение, сеньор, че вие сте истинският дон Кихот де ла Манча, пътеводна звезда и светилник на странстващото рицарство, напук на този, който се е опитал да заграби вашето име и да унищожи подвизите ви, както е сторил авторът на книгата, която ви поднасям тук.

Той подаде книгата, която носеше другарят му, а дон Кихот я взе и без да каже нищо, почна да я прелиства. След малко той я върна и каза:

— От малкото, което видях, забелязах три неща, за които авторът заслужава порицание. Първо — няколко думи, които прочетох в пролога; второ — книгата е написана на арагонско наречие, защото на места липсват членовете; и трето — а това още повече подчертава невежеството на автора — той се бърка и отклонява от истината в най-съществената част на историята. Той казва, че жената на Санчо Панса, моя оръженосец, се нарича Мари Гутиерес, а нейното име е Тереса Панса. Съществува сериозно опасение, че който греши в толкова съществени неща, ще греши и във всички останали части на историята.

Тук Санчо извика:

— И това ми било историк! Хубаво се е запознал той с работите ни, щом нарича жена ми Тереса Панса — Мари Гутиерес! Я вземете пак книгата, сеньор, и вижте дали ме има и мене там някъде и дали не ми е променено името.

— Ако се съди от това, което казахте, приятелю — каза дон Херонимо, — вие трябва да сте сигурно Санчо Панса, оръженосецът на сеньор дон Кихот.

— Да, аз съм — отговори Санчо, — и се гордея с това.

— Трябва да кажа, ако е така — продължи благородникът, — че този съвременен автор не ви изобразява така благоприличен, както изглеждате в действителност. Той ви рисува като човек лаком, прост и съвсем не шеговит, с една дума, съвършено различен от онзи Санчо, който е описан в първата част на историята на вашия господар.

— Нека Бог да ми прости — каза Санчо, — по-добре щеше да е да ме бе оставил на мира и да не си спомня за мене, защото не всеки знае да бие дайрето и добре си е жабата в гьола.

Двамата благородници поканиха дон Кихот да мине в стаята им и да вечеря с тях, тъй като знаеха със сигурност, че в хана няма ядене, подходящо за личност като него. Дон Кихот прие с обичайната си учтивост поканата и седна да вечеря с тях, тъй че Санчо премина в пълно владение на тенджерата. Той седна на почетното място, а до него се настани ханджията, не по-малък любител от Санчо на говежди крака.

През време на вечерята дон Хуан запита дон Кихот какви новини има от Дулсинея дел Тобосо — не се ли е омъжила още, не е ли родила или забременяла и ако е запазила целомъдреността си и непорочните си нрави, спомня ли си още за любовните чувства на дон Кихот. Той отговори:

— Дулсинея е девствена и моите чувства към нея са по-постоянни от всякога. Нашите отношения се отличават с неизменната си сдържаност. От хубостта й няма и следа, защото тя е превърната в груба селянка.

След това дон Кихот им разказа най-подробно как Дулсинея е била омагьосана и какво му се бе случило в пещерата на Монтесинос, като спомена и за средството, препоръчано от мъдреца Мерлин, за освобождаването й от магия, сиреч самобичуването на Санчо.

Двамата благородници изслушаха с огромно удоволствие разказа на дон Кихот за необикновените му приключения, чудейки се както на безсмислиците му, така и на изящния начин, по който ги излагаше. Ту го вземаха за човек разумен, ту им се виждаше луд, без да могат да решат какво преобладава в него — умът или лудостта.

Санчо се навечеря, остави сръбналия ханджия и мина в стаята, където беше господарят му. Влизайки, той каза:

— Ей тук да умра, сеньори, ако авторът на книгата, която ваши милости притежавате, не търси да се скара с мене. Щом ме е нарекъл веднъж лаком, както ваши милости казвате, страхувам се да не ме е изкарал и пияница.

— Тъкмо такъв ви изкарва — рече дон Херонимо, — но не си спомням точно как се изразява. Помня само, че ви назовава с лоши думи, при това лъжливи, доколкото мога да съдя, като гледам лицето на добрия Санчо, който е тук пред мене.

— Повярвайте ми, ваши милости — каза Санчо, — че сигурно Санчо и дон Кихот в тази история се различават от тези, които е описал в книгата си Сиде Амете Бененхели, където сме описани такива, каквито сме си в действителност: господарят ми — храбър, умен и влюбен; аз — простодушен и шеговит, а не лаком и пияница.

— Така мисля и аз — рече дон Хуан — и ако е възможно, би трябвало да се издаде заповед никой да не пише за великия дон Кихот освен Сиде Амете, първия автор, както Александър Македонски бе заповядал да не го рисува никой друг освен Апелес.

quixote_316_don_quixote_i_dvamata_blagorodnici.jpg

— Нека ме изобразява, който си иска — каза дон Кихот, — стига да не ме обезобразява, защото често пъти търпението на човек се изчерпва, когато го обсипват с оскърбления.

— Няма оскърбление — рече дон Хуан, — което може да се нанесе на дон Кихот и за което той не ще може да си отмъсти, освен ако не го отблъсне с щита на търпението си, който, както се вижда, е як и голям.

В такива и други подобни разговори протече голяма част от нощта и макар че дон Хуан настояваше дон Кихот да прочете още нещо от книгата, за да поговорят по нея, не можаха да го склонят, тъй като той заяви, че прочетеното е достатъчно, за да си състави мнение за нея и да разбере, че е съвършено глупава, и че не желае, ако авторът случайно узнае, че книгата е попаднала в ръцете му, да се зарадва при мисълта, че я е прочел. Изобщо от неприличните и низки неща трябва да отвръщаме мислите си, а още повече очите си. Запитаха го накъде пътува. Дон Кихот отговори, че отива в Сарагоса, за да участва в турнира, който се устройва по традиция всяка година в този град. Дон Хуан забеляза, че в новата книга се разказва как дон Кихот или лицето под това име участвало в същия град в едно състезание с пръстени[2] и този разказ бил лишен от въображение, отличавал се с беден език, бил твърде оскъден по описание на костюмите, но затова пък богат откъм глупости.

— Щом е тъй — каза дон Кихот, — аз няма да стъпя в Сарагоса и така ще изоблича в лъжа пред целия свят този съвременен историк, та всички да видят, че не съм аз изобразеният от него дон Кихот.

— Добре ще направите — забеляза дон Херонимо, — още повече, че има и друг турнир в Барселона, където сеньор дон Кихот ще може да прояви своята юначност.

— Тъй и смятам да постъпя — каза дон Кихот, — а сега моля ваши милости да ми позволите да се оттегля, защото е вече време за сън. Моля ви да ме запишете в числото на най-добрите си приятели и най-верни слуги.

— Също и мене — каза Санчо. — Може би и аз ще мога някой ден да ви бъда с нещо полезен.

Така и се разделиха. Дон Кихот и Санчо се прибраха в стаята си, като оставиха дон Хуан и дон Херонимо да се чудят на тази смесица от разум и лудост, напълно уверени, че това са истинските дон Кихот и Санчо, а не тези, които арагонският автор бе описал.

Дон Кихот стана рано, почука на преградата на другата стая и се сбогува с двамата благородници, които го бяха нагостили. Санчо плати щедро на ханджията, но му даде съвет или по-малко да хвали яденето на хана си, или по-добре да се грижи за неговото снабдяване.

quixote_317_don_quixote_v_polugryb.jpg
Бележки

[1] Сервантес тук отново напада втората част, написана от Алонсо Фернандо де Авелянеда.

[2] Тогавашна военна игра, при която конниците, яздейки, са подхващали и надявали на копията си пръстени.