Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава осма
в която се разказва какво се случи на дон Кихот, когато отиде да види любимата си Дулсинея дел Тобосо

quixote_173_don_quixote_i_sancho_na_pyt_kym_toboso.jpg

Благословен да е всемогъщият аллах! — казва Амете Бененхели в началото на тази осма глава. „Благословен да е аллах!“ — повтаря той три пъти и пояснява, че произнася тези благословии, тъй като дон Кихот и Санчо са вече на открито поле и читателите на тази забавна история могат да бъдат спокойни, че оттук нататък започват подвизите на дон Кихот и остроумните хрумвания на неговия оръженосец. Той ги съветва да забравят миналите рицарски дела на знаменития идалго и да отправят поглед към бъдещите подвизи, които започват тепърва по пътя към Тобосо, както започнаха предишните в полето на Монтиел. Молбата му е скромна в сравнение с това, което обещава. А ето как продължава историята.

Едва-що Самсон бе оставил дон Кихот и Санчо сами, когато Росинант започна да цвили, а Сивчо да реве. И двамата, рицар и оръженосец, взеха това за добър знак и щастлива поличба. Но ако трябва да кажем самата истина, въздишките и ревовете на магарето надминаваха цвиленията на крантата и това накара Санчо да заключи, че щастието му ще надхвърли и надмине щастието на неговия господар. Нашата история не се произнася по това дали в тези си преценки той се основаваше на астрологията, която може би владееше. Чували го бяха само да казва, когато се спъваше или падаше, че по-добре било да не излиза от дома си, тъй като от спъване и падане единствено можеш да си скъсаш обущата или да си счупиш ребрата. Макар и да беше глупав, в този случай не беше много далеч от истината.

Дон Кихот му каза:

— Приятелю Санчо, стъмва се бързо и мракът става все по-непрогледен, та надали ще стигнем на разсъмване в Тобосо, където съм решил да се отбия, преди да се впусна в някое приключение. Там ще получа благословията и позволението на несравнимата Дулсинея, а с това позволение мисля и смятам за сигурно, че ще мога да доведа до щастлив край всяко опасно приключение, защото нищо в този живот не окриля странстващите рицари толкова много, както благосклонността на техните дами.

quixote_174_don_quixote_i_sancho_na_pyt_kym_toboso.jpg

— И аз мисля така — отговори Санчо, — но смятам, че ще е трудно ваша милост да говорите или да се видите с нея, за да получите благословията й, освен ако не ви я прехвърли през зида на задния двор, където я видях първи път, когато й занесох писмото с новините за глупостите и лудостите, които ваша милост останахте да вършите сред Сиера Морена.

— Нима, Санчо — рече дон Кихот, — ти си взел за зид на заден двор мястото, където си видял това изящество, тази красота, която надхвърля всички възможни похвали? Не, това трябва да са били галерии, коридори или балкони — може би греша в наименованията — на богати, кралски дворци.

— Може и тъй да е — отговори Санчо, — но на мене ми се видя зид на заден двор, ако не ме лъже, разбира се, паметта.

— Да отидем все пак там, Санчо — възрази дон Кихот, — и нека да я видя, пък ако ще през зид, през прозорец, през градинска решетка или през каквато и да е пролука. Достатъчно е един само лъч от слънцето на красотата й да стигне до очите ми, и той ще озари ума ми и така ще укрепи сърцето ми, че никой не ще може да се сравнява с мене по дух и юначност.

— Да си кажа правото, сеньор — каза Санчо, — когато видях сеньора Дулсинея дел Тобосо, това нейно слънце не блестеше така ярко и не пръскаше никакви лъчи. Навярно било е така, защото нейна милост пресяваше жито, както ви бях казал, та гъстият прах я обвиваше като облак и затъмняваше лицето й.

— Ти, Санчо, все още упорстваш да казваш, да мислиш, да вярваш и да уверяваш, че сеньора Дулсинея е пресявала жито, когато такова едно занимание е напълно чуждо на всичко, що вършат и трябва да вършат знатните личности, създадени и предназначени за друг вид дейности и развлечения, които от далечно разстояние определят високото им положение! Не може да се иска от тебе да знаеш, Санчо, стиховете, в които нашият поет[1] ни описва какво са правили в своите кристални палати четирите нимфи, които, след като излязат от любимия си Тахо, сядат на зелената полянка и почват да тъкат скъпи платове, за които поетът ни казва с несравнимо майсторство, че били от злато, свила и бисери! Това трябва да е вършила навярно и господарката на сърцето ми, когато си я видял, ако завистта на някой зъл магьосник, породена по всяка вероятност от моите подвизи, не променяше и преобразяваше лицата, които могат да ми създадат радост. Затова се боя да не би тази история на моите подвизи, която — както казват — е била отпечатана и вече се разпространява, да има за автор някой мъдрец, мой враг, който е заменил едни неща с други, смесил е една истина с хиляди лъжи и се е отклонил да разправя неща, които нямат нищо общо с развитието на една истинска история. О, завист, корен на безкрайни злини, червей, който прояжда добродетелите! Всички пороци, Санчо, имат в себе си нещо приятно, единствена завистта носи само огорчения, озлобления и ядове.

— Така ми се струва и на мене — отговори Санчо — и смятам, че в тази книжка или история, написана за нас, която бакалавърът ни каза, че е виждал, моята чест сигурно се търкаля из калта като свиня или омита прахоляка на улиците. Но аз се кълна, че не съм казвал нищо лошо за никой магьосник, нито пък имам такива богатства, че да ми завиждат. Вярно е, че съм си малко злобничък и че се проявявам от време на време като подлец, но всичко се покрива и скрива от широкото наметало на моето простодушие, което е винаги естествено и никога престорено. Но дори да нямах нищо друго освен вярата си — вяра, винаги искрена и крепка — в Бога и във всичко, към което се придържа и в което вярва Светата католическа църква, и дори да не бях смъртен враг на евреите — какъвто съм — въпреки всичко историците би трябвало да са милостиви и да не пишат лошо за мене в своите книги. Пък в края на краищата да пишат каквото щат. Гол се родих, гол съм си и сега — нито губя, нито печеля. Макар да са ме описали вече в книгите и да съм тръгнал по света от ръка на ръка, пет пари не давам за всичко онова, което им е скимнало да кажат за мене.

— Думите ти ми напомнят, Санчо — рече дон Кихот, — това, което се случи с един поет от наше време. Той написа остра сатира срещу всички придворни дами, но не спомена само една, така че остана съмнение дали тя е придворна, или не. Като видяла, че не е включена в списъка, тя се оплакала на поета, запитала го какво е намерил в нея, та не я е споменал, и го помолила да разшири сатирата и да вмъкне и нея в допълнителната част — иначе зле щял да си изпати. Поетът я послушал, подредил я, както може да те подреди свекърва — и тя останала доволна, виждайки се прославена, макар и опозорена. Сещам се и за това, което разказват за онзи овчар, който запалил прочутия храм на Диана, смятан за едно от седемте чудеса на света, само и само за да пребъде името му в бъдните векове. Макар и да била издадена заповед под страх от наказание никой да не споменава устно или писмено неговото име, за да не се осъществи мечтата му, все пак днес всеки знае, че се казвал Херострат. Ще спомена също и за разговора на великия император Карл V[2] с един благородник от Рим. Императорът пожелал да види знаменития кръгъл храм[3], който в древността се е наричал храм на всички богове, а сега с много повече основание се казва храм на всички светци и е най-запазената сграда, построена през езическо време в Рим, която най-добре свидетелства за величието и великолепието на древните строители. Той има формата на половин портокал и е много просторен и светъл, макар че светлината пада в него през един само прозорец или по-право през един кръгъл отвор на върха. През него гледал сградата и императорът, а до него стоял знатният римлянин, който му обяснявал съвършенството и тънкостите на тази огромна постройка с паметна архитектура. Когато се отдалечили от отвора, благородникът казал на императора: „Ваше свещено величество, хиляди пъти ме обземаше желание да прегърна ваше величество и да се хвърлим двамата през този отвор надолу, за да увековеча името си в света.“ — „Благодаря ви — отговорил императорът, — че не сте изпълнили това си лошо намерение и отсега нататък няма да ви създавам поводи да ми доказвате вашето верноподаничество. Заповядвам ви прочее да не ме заговаряте никога вече и да не се мяркате там, където се появявам!“ Казал му тези думи и го възнаградил богато. Искам да кажа, Санчо, че желанието на човека да спечели слава е непобедимо. Кое, мислиш ти, накара Хораций да се хвърли в пълно бойно снаряжение от моста във водите на Тибър?[4] Защо изгори ръката си Муций?[5] Кое подтикна Курций[6] да се метне в дълбоката огнена пропаст, която се отворила сред Рим? Кое тласна Цезар да премине Рубикон въпреки всички неблагоприятни предзнаменования? Но нека дам по-нови примери. Кое подбуди храбрите испанци, водени от великия Кортес в Новия свят, да потопят корабите си и да останат откъснати на далечния бряг? Всички тези, а и други велики и най-разнообразни подвизи са били, са и ще бъдат вдъхновявани от жаждата за слава, която смъртните търсят като награда и част от безсмъртието, което заслужават техните изключителни дела. Що се отнася до нас, християни, католици и странстващи рицари, по-скоро ни подобава да се стремим към славата на бъдещите векове, слава, която е вечна и небесна, отколкото към суетната слава, която може да се постигне в днешния преходен век. Защото тази слава, колкото и да е трайна, ще изчезне някой ден заедно със самия свят, чийто край е предсказан. Ето защо, Санчо, нашите дела не бива да прекрачват границите, които поставя изповядваната от нас християнска вяра. Трябва да изкореним гордостта, като убиваме великаните, да разгромим завистта чрез великодушие и добросърдечие, да обуздаем гнева, като запазим самообладание и душевно спокойствие, а лакомията и сънливостта да излекуваме с оскъдна храна и безсънни нощи, да се борим срещу сладострастието и похотливостта, като останем верни на тези, които сме направили господарки на мислите ни, и да воюваме срещу леността, като преброждаме всички краища на света, за да намерим приключения, които могат да ни направят не само добри християни, но и славни рицари. Ето Санчо, средствата, чрез които се спечелват високи похвали, свързани с добро име.

— Разбрах много добре всичко, което ваша милост ми казахте досега — рече Санчо, — но все пак бих желал да изсеете едно съмнение, което току-що ми дойде на ум.

— Разсеете, искаш да кажеш, Санчо — каза дон Кихот. — Е, добре, кажи си го и аз ще се помъча да ти отговоря.

— Кажете ми, сеньор — продължи Санчо, — къде се намират сега тези юлиевци, августовци[7] и всички онези храбри рицари, които споменахте и които са вече умрели?

— Езичниците са несъмнено в ада — отговори дон Кихот, — а християните, ако са били добри християни, са или в чистилището, или на небето.

— Добре — каза Санчо. — Но кажете ми сега друго — над гробниците, в които почиват телата на тези големци, има ли сребърни кандила, а стените на техните параклиси украсени ли са с патерици, савани, кичури коса и восъчни нозе и очи[8]? Ако ли не, с какво са украсени те? Дон Кихот отговори:

— Повечето от гробниците на езичниците са били великолепни паметници. Пепелта от изгореното тяло на Юлий Цезар е била поставена върху една грамадна каменна пирамида, която днес наричат в Рим „Иглата на Свети Петър“[9], а за гробница на император Адриан в Рим е послужил един замък с размерите на голямо село. Наричали са го Moles Hadriani, а сега — Замък на Свети Ангел. Кралица Артемиза е погребала съпруга си Мавзол в една гробница, която се е смятала за едно от седемте чудеса на света. Но нито една от тези гробници, нито многото други, в които са били погребвани езичниците, не е била украсявана със савани или други дарове и приношения, които да показват, че погребаните в тях са били светци.

— Това исках да чуя — рече Санчо. — Но кажете ми сега, кое дело е по-велико — да възкресиш мъртвец или да убиеш великан?

— Отговорът е лесен — отговори дон Кихот. — Повече е да възкресиш мъртвец.

— Сега ви пипнах! — каза Санчо. — Значи славата на този, който възкресява мъртъвци, който възвръща зрението на слепците, изправя хромите и дава здраве на болните, над чийто гроб горят кандила, а тълпи набожни хора изпълват параклисите му и се молят на колене пред неговите мощи — значи неговата слава ще да е по-голяма, на този и на другия свят, от славата, която са оставили и ще оставят всякакви императори-езичници и странстващи рицари?

— Признавам, че и това е истина — отговори дон Кихот.

— Значи — продължи Санчо — телата и мощите на светците се ползват от славата, милостта и — как се казва? — прерогативата с одобрението и позволението на нашата света майка-църква да бъдат украсявани с кандила, свещи, савани, икони, патерици, къдрици, нозе, очи. А това укрепва набожността и увеличава християнската им слава. Самите крале носят на раменете си телата на светците или техните мощи, целуват парченца от костите им и обогатяват и украсяват с тях своите параклиси и най-ценните си олтари.

— А какви ти са заключенията, Санчо, след всичко, което дотук каза? — запита дон Кихот.

— Искам да кажа — рече Санчо, — че по-добре е да станем светци, защото така ще постигнем по-скоро славата, която търсим. Знайте, сеньор, че вчера или завчера — във всеки случай неотдавна — са канонизирали и прогласили за светци двама калугери-босяци, а днес вече се смята за голямо щастие да целунеш и да пипнеш железните вериги, с които те са опасвали и мъчили плътта си. Тези вериги са почитани сега повече, както казват, от меча на Роланд, пазен в оръжейната[10] на нашия господар — краля, Господ да го закриля. Така че, сеньор, по-изгодно е да си скромен монах от какъвто и да е орден, отколкото храбър странстващ рицар. Бог повече цени двете дузини удари с камшик, с които се самобичува калугерът, отколкото хиляда удара с копие, нанесени било на великани, било на вампири или други змейове.

— Всичко това е вярно — каза дон Кихот, — но не можем всички да станем калугери и много са пътищата, по които Господ води избраниците си към небето. Рицарството е също религиозен орден, а има и рицари-светци, осенени с небесна слава.

— Да — възрази Санчо. — Но аз съм чувал да казват, че на небето има повече калугери, отколкото странстващи рицари.

— Това е — отговори дон Кихот, — защото на света има повече духовници, отколкото рицари.

— Много са и странстващите рицари — каза Санчо.

— Много са — отговори дон Кихот, — но малцина от тях заслужават да се наричат рицари.

Увлечени в такива и други подобни разговори, те прекараха нощта и следващия ден, без да се случи нещо, заслужаващо да бъде разказано, и това огорчи доста дон Кихот. Най-сетне, на втория ден привечер, те съгледаха пред себе си големия град Тобосо[11], от чийто вид дон Кихот се възрадва, а Санчо се натъжи, защото той нито знаеше къде е къщата на Дулсинея, нито дори я беше виждал, както впрочем не беше я виждал и господарят му. Така че и двамата бяха развълнувани — единият поради желанието си да я види, а другият поради това, че никога не беше я виждал. Санчо се чудеше какво ще прави, ако господарят му го прати в селото. Най-сетне нашият рицар реши да не влизат в Тобосо, преди да се мръкне, а докато настъпи този час, спряха в една дъбова горичка, недалеч от селото. Когато настъпи определеното време, те влязоха в Тобосо, където им се случи това, което скоро ще узнаете.

quixote_175_don_quixote_i_sancho_pochivat.jpg
Бележки

[1] Гарсиласо де ла Вега в своята трета еклога описва четирите нимфи.

[2] Първи испански крал (под името Карл I) от династията на Хабсбургите и същевременно германски император (под името Карл V) — 1500–1558.

[3] Пантеонът — построен по времето на Август.

[4] Хораций Коклес отбранявал моста Сублиций срещу настъпващите етруски, докато римляните успели да го разрушат. Тогава той се хвърлил в Тибър и го преплувал.

[5] Муций, заплашен с огън да издаде другарите си, сам поставил десницата си върху жаравата. Той е известен в историята с прозвището Сцевола (Левака).

[6] Боговете поискали, за да изчезне огнената пропаст сред Рим, да се пожертва най-доброто, което градът притежава. Марк Курций казал, че това са храбростта и оръжието и се хвърлил в пропастта, яхнал кон, с бойни доспехи и оръжие.

[7] С Юлиевци намеква за Юлий Цезар, а после прави игра на думи, като преминава към календарните месеци (юли, август).

[8] В католическите страни и до днес има обичай получилите изцеление благодарение на така наречените чудотворни статуи, параклиси и др. да оставят в храма изображения на тези части от тялото, които имат отношение към болестта им.

[9] Става въпрос за египетския обелиск, който се издига срещу храма „Св. Петър“. В него няма никакви останки на Юлий Цезар.

[10] В Кралската оръжейна се съхранява до днес меч, за който се казва, че е на Роланд, но по-правдоподобно е, че той е принадлежал на някой от Алфонсовци или на Фердинанд III.

[11] На няколко места се казва „големият град Тобосо“. Казано е с ирония, защото по времето на Сервантес селото наброявало 900 жители.