Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава четиридесет и четвърта
в която продължава разказът за нечуваните произшествия в хана

quixote_131_don_quixote_i_trite_zheni.png

Виковете на дон Кихот бяха действително толкова силни, че ханджията, уплашен, отвори бързо вратата, за да види кой крещи така страшно, а и всички, които бяха навън, се притекоха да видят какво става. Мариторнес, вече пробудена от този шум, като се сети откъде може да идва, се качи на плевника и отвърза, без никой да я види, оглавника, на който висеше дон Кихот, и той веднага се строполи на земята пред очите на ханджията и на пътниците, които се бяха притекли да го питат защо тъй силно крещи. Без дума да продума, той отвърза въжето от китката си и се изправи на крака, качи се на Росинант, пое щита си, прикрепи копието на седлото, поотдалечи се малко и после се завърна с лек галоп и каза:

— Аз ще разоблича като лъжец всеки, който се одързости да каже, че съм бил омагьосан съвсем заслужено, и ако моята принцеса Микомикона ми разреши, аз ще го предизвикам и призова на двубой.

Думите на дон Кихот слисаха новодошлите, но ханджията разсея учудването им, като им обясни кой е дон Кихот и че не трябва да му се обръща внимание, защото не е с целия си ум.

Те запитаха ханджията дали случайно не се е мярнало в хана момче на около петнадесет години, облечено като мулетар, по външност и с отличителни белези, които напълно отговаряха на чертите на любимия на доня Клара. Ханджията отговори, че в хана гостуват много хора и че не е забелязал такъв момък. Но един от конниците съзря колесницата, с която беше пристигнал съдията, и каза:

— Тук ще да е по всяка вероятност, защото ни казаха, че пътува по дирите на тази кола. Нека един от нас да остане на вратата, а другите да влязат да го потърсят. А още по-добре ще е един от нас да обикаля хана, за да не би да избяга през оградата на двора.

— Това е най-умно — потвърди друг от тях.

Двамата влязоха вътре, третият застана край вратата, а четвъртият тръгна да обикаля. Ханджията наблюдаваше всичко и не можеше да разбере какво означават тези действия, макар и да предполагаше, че те търсят момъка с посочените отличителни белези.

Междувременно се развидели напълно. Поради това и поради големия шум и виковете на дон Кихот всички бяха вече разбудени и станаха от леглата си, а доня Клара и Доротея — първата, силно развълнувана от близостта на възлюбления си, а втората, горяща от желание да го види — бяха прекарали почти безсънна нощ. Побеснял от гняв и яд, че нито един от четиримата пътници не му обръща никакво внимание, дон Кихот бе готов да се нахвърли срещу всички и може би жестоко щеше да се разправи с тях, ако не го възпираха правилата на рицарството, които забраняват на странстващия рицар да се впусне в ново приключение, докато не е изпълнил докрай поетото задължение и даденото обещание. И тъй като му се стори, че не е уместно и не подобава да се впусне в ново начинание, докато не възстанови принцеса Микомикона на престола й, наложи се да мълчи и запази спокойствие в очакване да види какво целяха тези пътници със своите действия. В това време един от тях намери момъка, който безгрижно спеше до един мулетар, без да подозира, че го търсят, а още по-малко, че ще го намерят. Мъжът хвана момъка за ръка и му каза:

— Няма какво да се каже, сеньор дон Луис, много прилича на благородник като вас облеклото, което носите. А и леглото, в което ви намираме да лежите, отговаря напълно на грижите, които майка ви полага за вас!

Момъкът потърка сънените си очи, погледна втренчено човека, който го държеше, и веднага позна един от слугите на баща си. Той така се стресна, че доста време не можа дума да каже. А прислужникът добави:

— Друг изход няма, сеньор дон Луис, ще потърпите и ще се върнете у дома си, освен ако сте решили да изпратите баща си на другия свят, защото мъката му по вас не предвещава нищо добро.

— Но как разбра баща ми — запита дон Луис, — че се движа по този път и в тази носия?

— Издаде ви — отговори прислужникът — един студент, комуто сте разкрили намеренията си. Той, след като видя колко се натъжи и измъчи баща ви, след като изчезнахте, разправи какво сте наумили. И тъй, баща ви реши да тръгнат по следите ви четирима негови слуги и ето ни сега на ваше разположение, извънредно доволни, че така бързо ви намерихме и че ще можем скоро да ви представим пред очите, които толкова ви обичат.

— Ще стане това, което аз искам или което небето отреди — каза дон Луис.

— Какво можете вие да искате и какво има небето да отрежда, освен че трябва да се съгласите да се завърнете у дома си? Защото друго разрешение няма.

Като чу думите, които си размениха слугата и дон Луис, мулетарят, който лежеше до него, стана от мястото си и отиде да доложи всичко на дон Фернандо, на Карденио и на другите, които се бяха вече облекли. Съобщи им, че новодошлият се обръща към момъка с „дон“, предаде им разговора и каза също, че иска да го върне против волята му в бащиния му дом. Тези сведения и сладкият глас, слязъл сякаш от небето, който бяха чули, разпалиха у тях желанието да узнаят по-подробно кой е младежът и дори да му помогнат, в случай че слугите прибегнат към насилие. Всички се отправиха към дон Луис, който още продължаваше да разговаря и спори с прислужника. Излезе и Доротея от стаята си, последвана от съвсем смутената доня Клара. Доротея повика Карденио настрана и му разказа накратко историята на певеца и доня Клара, той пък й съобщи, че са пристигнали прислужниците, които го търсеха. Карденио каза това на толкова висок глас, че девойката чу тези думи и толкова се разтревожи, че щеше да падне на земята, ако Доротея не бе побързала да я прегърне. Той посъветва Доротея да се прибере с доня Клара в стаята си, като я увери, че ще се погрижи да оправи всичко. Те го послушаха и изпълниха препоръката му. Четиримата прислужници се бяха вече събрали около дон Луис в хана и настояваха веднага, без да се бави, да се върне с тях, за да утеши час по-скоро баща си. Той им отговори, че в никакъв случай не може да стори това, докато не завърши една работа, от която зависят както животът и честта му, така и спасението на душата му. Тогава те го притиснаха и му казаха, че няма да се върнат без него и че ще го отведат на всяка цена, независимо от неговото желание или нежелание.

— Вие няма да направите това — възрази дон Луис, — защото това би значило да ме откарате мъртъв. Както и да действате, вие ще можете да отнесете оттук само трупа ми.

Всички от хана се бяха събрали междувременно около тях и слушаха спора. Там бяха Карденио, дон Фернандо и неговите приятели, съдията, свещеникът, бръснарят и дон Кихот, който беше решил, че не се налага да пази повече замъка. Карденио, който вече знаеше всичко за момъка, запита прислужниците защо упорстват да го отведат насила.

— Упорстваме — отговори един от четиримата, — защото искаме да възвърнем живота на бащата на дон Луис, който е на път да го загуби, ако той не се върне.

На това дон Луис възрази:

— Няма защо да занимавате хората с частните ми дела. Аз съм свободен и ще се върна само ако аз искам. Не пожелая ли, не можете насила да ме заставите.

— Благоразумието ще принуди ваша милост — настоя човекът — и ако то не ви склони, ще накара нас да оправдаем идването си и да изпълним дълга си.

— Какъв е всъщност вашият спор? — запита съдията.

А човекът, който го познаваше като съсед на господаря му, отговори:

— Не познавате ли, ваша милост сеньор оидор, този кабалиеро, син на вашия съсед, избягал от бащиния си дом, преоблечен в тези несъответстващи на неговото положение дрехи, както ваша милост сам виждате?

Съдията разгледа тогава по-внимателно Луис и го позна. Прегърна го и му каза:

— Какви са тези детинщини, сеньор дон Луис, или пък какви важни причини са ви заставили да тръгнете така, в това облекло, което съвсем не подхожда на вашето положение?

Сълзи бликнаха от очите на момъка и той не можа да даде никакъв отговор. Съдията каза на четиримата прислужници да се успокоят и ги увери, че всичко ще се уреди. Хвана след това за ръка дон Луис, отведе го настрана и го запита защо е дошъл тук. Но докато му задаваше този и още други въпроси, се чуха силни викове откъм вратата на хана. Двама от гостите, които бяха нощували в хана, се бяха опитали да използват общата залисия около дон Луис и да се измъкнат, без да платят. Но ханджията, когото занимаваха повече собствените му дела, отколкото чуждите, успя да ги застигне на вратата, поиска си парите и заклейми лошото им намерение с такива ругатни, че ги предизвика да му отговорят с юмруци. Те му стовариха такъв бой, че бедният ханджия започна да крещи и да вика за помощ. Ханджийката и дъщеря й, като видяха, че няма друг незает човек освен дон Кихот, за да се притече на помощ, се спуснаха към него и дъщерята на ханджията му каза:

— За Бога, ваша милост сеньор рицарю, елате на помощ на баща ми, когото двама злосторници бият на провал!

А дон Кихот отговори съвсем бавно и с голямо спокойствие:

— Прекрасна девойко, не мога засега да изпълня вашата молба, защото ми е забранено да се впущам в каквото и да е приключение, докато не завърша друго едно, за което съм дал дума. Все пак мога да ви услужа със следния съвет — побързайте да кажете на баща си да се държи смело в това сражение и в никой случай да не се предава, а в това време аз ще поискам от принцеса Микомикона разрешение да му се притека на помощ в бедата. Даде ли ми тя това разрешение, бъдете сигурна, че ще го измъкна от затруднението.

— Тежко ни! — обади се в тоя миг Мариторнес, дошла и тя при другите. — Докато ваша милост получи това разрешение, моят господар не ще бъде вече на този свят.

— Дайте ми възможност, сеньора, да получа разрешението — отговори дон Кихот. — Получа ли го, без значение е дали той ще бъде на този свят или на другия. Където и да е и каквито и пречки да срещна, аз ще го върна. Ако не успея, така ще отмъстя на тези, които са го изпратили там, че ще останете напълно удовлетворена.

Без да каже нито дума повече, пристъпи към Доротея, падна на колене пред нея и я замоли, със слова, присъщи на странстващите рицари, да му позволи да се притече на помощ на владетеля на този замък, който се намира в неравен бой. Принцесата му даде на драго сърце своето разрешение, а той прикрепи щита си, хвана меча си и се отправи към вратата на хана, където двамата гости продължаваха да бият ханджията. Но едва-що стигнал там, той се спря и застана като закован на мястото си, макар че Мариторнес и ханджийката го молеха да не се бави и по-скоро да се притече на помощ на техния господар и съпруг.

— Спрях се — рече дон Кихот, — защото не ми е позволено да употребя меча си срещу оръженосец. Повикайте по-добре оръженосеца ми Санчо, защото негов дълг е да се намесва в подобни случаи.

Това ставаше пред вратата на хана, където юмруците и ритниците валяха безспирно, и то изцяло във вреда на ханджията, пред очите на Мариторнес, ханджийката и дъщеря й, отчаяни от малодушието на дон Кихот и от жалкото положение, в което беше изпаднал техният господар, съпруг и баща.

Но нека го оставим там, все ще се намери кой да му помогне, ако ли пък не, нека страда и мълчи, щом се впуща в непосилна борба. А ние нека се преместим само на петдесет крачки разстояние, за да видим какъв отговор даде дон Луис на съдията, който го беше запитал с каква цел пътува пеш, и то така скромно облечен. В отговор на този въпрос момъкът стисна силно ръцете на съдията, за да изрази дълбоката скръб, която гнетеше сърцето му, и плачейки безутешно, каза:

— Сеньоре мой, само едно мога да ви кажа. Още в часа, когато по волята на небето и благодарение на съседството ни видях доня Клара, вашата дъщеря и моя сеньора, тя стана повелителка на моето сърце и ако вие, мой истински господар и баща, не се противопоставите, още днес тя ще ми стане съпруга. За нея напуснах бащиния си дом, за нея се облякох в тези дрехи, за да я следвам по всички нейни пътища, както стрелата лети към целта си, както морякът се придържа към своя компас. За моите желания тя може да съди само по това, че ме е виждала отдалече да плача. Известни ви са, сеньор, богатствата и знатното име на моите родители, знаете също, че аз съм единственият им наследник, така че ако прецените, че тези качества могат да ви склонят да ме ощастливите, приемете ме като ваш син. Ако ли пък моят баща, воден от свои съображения, не одобри моя избор, смятам, че времето, което променя или разрушава нещата, е по-силно от човешката воля.

Така завърши изповедта си влюбеният момък и съдията изпадна в недоумение, смутен и учуден от смислените думи, с които дон Луис му бе разкрил мислите си. Но някакво колебание го обзе пред внезапно и неочаквано поставения въпрос. Той се въздържа от какъвто и да е определен отговор, каза му да се успокои и да се опита да склони прислужниците си да не го отвеждат още същия ден, за да се види кое ще бъде най-доброто разрешение за всички. Дон Луис целуна под напора на чувствата си ръцете му и ги обля със сълзи, които можеха да затрогнат и сърце от камък, та камо ли сърцето на съдията, който беше достатъчно умен да прецени колко изгоден би бил този брак за дъщеря му. Доколкото това беше възможно, той предпочиташе бракът да стане със съгласието на бащата на дон Луис, за когото знаеше, че възнамерява да издейства за сина си висока титла.

В това време се приключи и разпрата между ханджията и гостите му, тъй като те му платиха, каквото му дължаха, по-скоро благодарение на убедителните и смислени думи на дон Кихот, отколкото на заплахите му. Прислужниците на дон Луис чакаха той да свърши разговора със съдията и да чуят решението на своя господар. Но нечестивият, който не спи, вкара точно по това време в хана бръснаря, на когото дон Кихот беше отнел шлема на Мамбрино, а Санчо Панса — самара и хамутите на магарето, с които замени такъмите на своето добиче. Като влизаше с магарето си в конюшнята, бръснарят съгледа Санчо Панса, който зашиваше някаква кръпка на самара. Щом видя Санчо, позна го и се хвърли върху него с викове:

— А, ето че най-сетне ми падна в ръцете, сеньор крадецо! Скоро да ми върнеш легена за бръснене и самара с всичките хамути, които ми задигна!

Като се видя тъй неочаквано нападнат и като чу ругатните, които се изсипаха върху му, Санчо сграбчи с една ръка самара, а с другата нанесе на бръснаря такъв удар, че му разкървави устата. Въпреки това бръснарят не изпусна самара, а напротив, нададе такива викове, че колкото хора имаше в хана се спуснаха да видят какъв е този шум. Бръснарят крещеше:

— На помощ, хора на кралската власт и на правосъдието, защото този хайдук и пладнешки разбойник иска да ме убие, след като ме ограби!

— Лъжеш — викна Санчо, — аз не съм пладнешки разбойник! Тези вещи са законна плячка, спечелена в редовно сражение от господаря ми дон Кихот.

В това време дон Кихот беше се приближил и с голямо задоволство наблюдаваше колко умело се брани и напада неговият оръженосец. Санчо израсна в неговите очи и той намисли да го посвети при пръв удобен случай в рицарско звание, защото му се стори, че той достойно ще представлява Ордена на странстващото рицарство. Докато траеше разпрата, бръснарят каза между другото:

— Сеньори, този самар е мой и това е толкова сигурно, колкото, че един ден ще умра. Познавам си го, като да съм го родил. Магарето ми, което е в конюшнята, е свидетел, че не лъжа. Сложете му го и ако не му стане точно по мярка, обявете ме за безчестник. Но това не е всичко, защото в същия ден, когато ми откраднаха самара, задигнаха от мен и един нов-новеничък месингов леген, съвсем неупотребяван, който струва повече от един ескудо.

Сега вече дон Кихот не можа да се стърпи. Разтърва двамата побойници и сложи самара на земята, за да не посегне никой на него, докато не се разреши спорът, а след това каза:

— За да се убедите по ясен и неоспорим начин, ваши милости, че този човек се заблуждава, обърнете внимание, че той нарича леген това, което е било, е и ще бъде шлем на Мамбрино, а този шлем аз му отнех след редовен двубой и го присвоих като моя законна и безспорна собственост! По въпроса за самара аз не вземам страна. За него ще ви кажа само, че моят оръженосец Санчо ми поиска разрешение да снеме амуницията от коня на този сразен страхливец и да я постави на своето добиче. Разреших му и той я взе. А на въпроса как се превърна тая конска сбруя в хамути и самар, мога да ви отговоря само едно — такива промени често се случват в рицарските приключения. В удостоверение на това, тичай, сине мой Санчо, и донеси шлема, който този неук човечец нарича леген за бръснене.

— Кълна се, сеньор — рече Санчо, — че ако нямаме друго доказателство в подкрепа на думите ни освен това, което казвате, легенът е толкова шлем на Малино[1], колкото сбруята на този човек е самар!

— Направи каквото ти заповядвам — възрази дон Кихот, — защото не е възможно всички неща в този замък да са омагьосани.

Санчо отиде, намери легена и го донесе. Щом го видя, дон Кихот го взе и каза:

— Кажете, ваши милости, с какво лице този оръженосец може да твърди, че това нещо е леген, а не шлемът, за който ви говорих! Заклевам се в името на рицарския орден, на който принадлежа, че този шлем е досущ същият, който му отнех, без да съм добавил или променил нещо[2].

— Това е самата истина — обади се Санчо, — защото, откакто господарят ми го владее, той го е носил само в едно сражение, когато освободи нещастните каторжници. Ако не беше този легеношлем, зле щеше да си изпати, защото върху нас се изсипа по време на това премеждие цяла градушка от камъни.

quixote_132_don_quixote_sednal.png
Бележки

[1] Вместо Мамбрино Санчо, който изопачава всяко име, казва „Малино“.

[2] Почти стереотипна формула от испанския съдебен език, с която неизменно са завършвали свидетелските показания.