Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (92)

Глава тридесет и осма
в която дуеня Долорида оплаква злата си участ

Подир печалните музиканти в градината влязоха в две редици дванадесет дуени, облечени в широки монахински одеяния от тънка вълна и с бели покривала от фин памучен плат, които бяха толкова дълги, че покриваха напълно полите им. След тях вървеше графиня Трифалди, водена за ръка от оръженосеца Трифалдин Белобради. Тя носеше рокля от най-тънък червен мъхнат плат с толкова дълги влакна, че ако бяха накъдрени, биха образували възелчета, големи колкото зърно от най-доброкачествен мартоски нахут.^[1] Шлейфът или, ако щете, опашката на роклята имаше три опашки, които държаха в ръце трима пажове, облечени и те в черно. Трите остри ъгъла, образувани от трите опашки, представляваха приятна геометрична фигура и на всички, които обърнаха внимание на този триопашат шлейф, стана ясно откъде идва името на графиня Трифалди, сиреч графинята с трите поли^[2]. Сам Бененхели казва, че това е вярно и че истинското й име било графиня Лобуна^[3] поради многото вълци, навъдили се в графството й, и че ако там вместо вълци се бяха навъдили лисици, щели да я наричат графиня Соруна^[4], тъй като обичаи било в онези краища знатните сеньори да си прикачват име, свързано с нещата, изобилстващи в областта. Въпреки всичко графинята, за да прослави необикновения си шлейф, измени на традицията, изостави прозвището Лобуна и прие Трифалди.

Дванадесетте дуени и сеньората пристъпваха тържествено. Лицата им бяха покрити с черни була, но не прозрачни като булото на Трифалдин, а толкова плътни, че нищо не можеше да се види през тях. Щом се появиха дуените, херцогът, херцогинята и дон Кихот станаха на крака, както и всички други, които наблюдаваха внушителното шествие. Дванадесетте дуени се спряха и образуваха шпалир, посред който мина Долорида, без да пусне ръката на Трифалдин. Като видяха това, херцогът, херцогинята и дон Кихот направиха около десетина крачки, за да я посрещнат. А тя коленичи и с глас по-скоро груб и дрезгав, отколкото тънък и нежен, каза:

— Не си давайте труд, ваши височества, да оказвате толкова почести на вашия покорен слуга — искам да кажа слугиня, — защото голямата ми тъга няма да ми позволи да отговоря както подобава, тъй като моето странно и невиждано досега нещастие ми отнесе разума кой знае къде, но сигурно тъй далече, че колкото повече го търся, толкова по-малко мога да го намеря.

— Наистина, сеньора графиньо — отговори херцогът, — би трябвало да е без ум човек, за да не съзре у вас достойнствата, които заслужават без всякакво съмнение най-изтънчена вежливост и най-възвишена любезност.

Пое я за ръка и я настани на едно кресло до херцогинята, която също я прие много учтиво. Дон Кихот мълчеше, а Санчо умираше от любопитство да види лицето на Трифалди или на някоя от многобройните й дуени, но не успя да стори това, докато те сами доброволно не откриха лицата си.

Всички бяха застинали по местата си, потънали в най-дълбоко мълчание, и чакаха да видят кой пръв ще го наруши. Първа се обади дуеня Долорида и каза:

— Уверена съм, всемогъщи сеньоре, най-прекрасна сеньора и всички вие, премъдри господа, че преголямата ми беда ще намери в препълнените ви с доблест сърца не само благосклонен отзвук, но и великодушие и състрадание, защото тя е толкова голяма, че може да затрогне мрамора, да размекне диаманта и да разтопи стоманата на най-закоравелите сърца в света. Но преди да стигне тя до вашия слух — за да не кажа уши, — желала бих да ми кажете дали се намират тук сред това множество, събрание или компания пречистейшият рицар дон Кихот де ла Манча и известнейшият негов оръженосец Панса.

— Панса е тука — изпревари всички други Санчо, — и дон Кихотейшият също, а вие, прескръбна дуенейша, можете свободно да кажете каквото ви допаднейше, тъй като всички сме приготвени да ви бъдем най-покорнейши слуги.

Тогава дон Кихот стана, обърна се към дуеня Долорида и й каза:

— Ако има все пак някаква надежда, измъчена сеньора, че благодарение на намесата на някой храбър могъщ странстващ рицар ще се намери лек за вашите беди, то аз съм готов да поставя на ваше разположение силите си, колкото и да са слаби и ограничени. Аз съм дон Кихот де ла Манча и мое призвание е да помагам на всички нуждаещи се, а щом е тъй, сеньора, няма защо да се мъчите да спечелите нашето благоволение, нито да се впущате в предисловия — разкажете ни направо и без заобикалки за вашите болки. Ние ще ви изслушаме и ще съумеем ако не да ги излекуваме, то поне да ги споделим.

Дуеня Долорида чу тези думи и даде вид, че иска да се хвърли в нозете на дон Кихот и дори действително се хвърли, помъчи се да ги прегърне и каза:

— Хвърлям се, непобедени рицарю, в нозете ви, защото те са основите и стълбовете на странстващото рицарство. Искам да целуна нозете, от чиито стъпки зависи избавлението ми от всички беди, о, храбри рицарю, чиито истински подвизи остават зад себе си и затъмняват баснословните подвизи на амадисовци, еспландиановци и белианисовци!

Дуенята остави дон Кихот, обърна се към Санчо Панса, хвана ръцете му и каза:

— О, ти, най-верен оръженосецо, служил някога при странстващ рицар в сегашни и минали векове, ти, чиято доброта е по-голяма от брадата на тук присъстващия мой придружител Трифалдин! Ти можеш наистина да се гордееш, защото — служейки на великия дон Кихот — ти служиш всъщност на всички тези рицари, които някога са въртели меч. Заклевам те в името на най-вярната ти вярност, бъди мой застъпник пред твоя господар, за да побърза да вземе под своя закрила смиренейшата и нещастнейшата графиня.

А Санчо отговори:

— Съвсем ми е безразлично, сеньора, това, че добротата ми била толкова голяма и дълга, колкото брадата на вашия оръженосец. За мене единствено е важно душата ми да напусне този свят с брада и мустаци^[5], а земните бради съвсем не ме интересуват. Но и без тези молби и подмазвания аз ще помоля господаря си (защото зная, че ме обича много, особено сега, когато съм му потребен по една работа^[6]) да помогне на ваша милост и да ви закриля доколкото му е възможно. Но изповядайте болката си, ваша милост, кажете какво ви боли, а за другото не се грижете, все някак ще се разберем.

Херцогът и херцогинята, които бяха устроили цялото това приключение, както и другите посветени в тайната, умряха от смях, като чуха тези думи, възхитени от остроумието и преструвките на графиня Трифалди. Дуеня Долорида седна и заговори:

— Владетелка на славното кралство Кандая, разположено между Велика Тапробана и Южното море, на две левги отвъд нос Коморин, беше кралица доня Магунсия, вдовица на крал Арчипиело, неин сеньор и съпруг. От техния брак се роди инфантката Антономасия, наследница на престола^[7]. Инфантката израсна и се възпита под моите грижи и надзор, защото аз бях най-старата и най-знатна дуеня на майка й. Така, нижейки се един след друг дните, малката Антономасия навърши четиринадесет години и стана толкова красива, че надали природата можеше да създаде нещо по-прекрасно. И да не мислите, че умът й беше детски? Не, тя беше толкова умна, колкото и хубава, най-хубавата девойка на света, а сигурно и сега е такава, ако завистницата съдба и жестокосърдечните парки^[8] не са прекъснали нишката на живота й. Но навярно те не са го сторили, защото небето едва ли би позволило да се извърши толкова голямо зло в света, като се откъсне още недозрял гроздът на най-хубавата лоза на земята. В тази хубавица — грубият ми език не е способен да я възхвали както трябва — се влюбиха безброй князе, наши и чужди, а между тях и един обикновен рицар, който се осмели да извиси мислите си до небето на нейната прелест. Той се уповаваше на своята младост, на своята смелост, на многото си дарби и чарове, а също и на сполучливите си и тънки остроумия. Защото нека добавя, ваши височества — дано не съм ви вече отегчила, — че той така свиреше на китара, че я караше просто да говори. Нещо повече — той беше поет, голям танцьор и правеше толкова хубави кафези за птици, че ако изпаднеше в крайна нужда, можеше само с това да си печели хляба. С всички тези качества и дарби той беше в състояние планина да отмести, а колко е нужно, за да се покори сърцето на една нежна девойка. Но всичката му прелест и изящество, всичките му дарби и способности щяха да са недостатъчни или съвсем безсилни, за да превземат крепостта на моята възпитаница, ако този безсрамен разбойник не беше прибягнал към една хитрост, а именно: първо мене да превземе. Този негодник и безчовечен нехранимайко намисли най-напред да покори волята ми и да спечели благоволението ми, за да му предам аз, недостоен управител, ключовете на крепостта, която пазех. С една дума, той смути разсъдъка ми и сломи волята ми с разни там украшения и дрънкулки. Но това, което най-вече ме раздруса и разсипа, бяха няколкото стиха, които го чух да пее една нощ, седнала зад решетката на прозорец, гледащ към уличката, където беше застанал той. Тези стихове — ако си спомням добре — гласяха:

Тежки рани ми нанася

неприятелката мила;

за да страдам пряко сила,

иска да мълча в скръбта си.^[9]

Стиховете ми се сториха бисери, а гласът му — меден и по-късно, когато разбрах какво зло ми нанавлякоха тези и други подобни стихове, съзнах, че е имал право Платон, когато е съветвал добре уредените държави да изгонят поетите или поне сладострастните поети, защото пишат стихове съвсем не като тези за Мантуанския маркиз, които забавляват и разплакват децата и жените, а изпълнени с такива едни остроти, които пробождат душата ви като с невидими бодли и ви изгарят отвътре като мълния, без да са ви докоснали дрехите. А друг път той изпя:

Смърт, с ръцете си студени

тихо погали ме ти!

Само тъй ще запламти жажда за живот у мене.^[10]

А освен това пя и други подобни строфи и стихчета, които пленяват, когато ви се изпеят, а ви вълнуват, когато ви се прочетат. А какво да кажем, когато поетите се унижават да съчиняват един особен род стихове, на мода по онова време в Кандая и известни под името сегидилии^[11]? В тях всичко развеселява, всичко раздвижва тялото, всичко е звънлив смях и изобщо всички чувства подскачат пъргаво като живак. И тъй, сеньори, казвам, че такива стихоплетци би трябвало с пълно основание да се пращат на изгнание в Гущерските острови^[12]. Но вината не е тяхна, а на лековерните, които ги хвалят, и на глупците, които им вярват, и ако аз бях добродетелна дуеня, каквато трябваше да бъда, нямаше да ме затрогнат неговите блудкави приказки и нямаше да повярвам на думи като тези: „Живея, умирайки, горя сред леда, зъзна сред огъня, надявам се без надежда, тръгвам и оставам“ и други подобни безсмислици, с които са пълни стихотворенията им. Нима не ни обещават поетите феникса на Арабия, венеца на Ариадна^[13], конете на Слънцето, бисерите на Юга, златото на Тибар^[14] и балсама на Панкая^[15]? Те дават най-голяма свобода на перото си, защото нищо не им струва да обещават неща, които нито възнамеряват, нито могат да изпълнят. Но накъде отивам аз? Тежко ми и горко? Какво безумие, каква лудост ме кара да разправям за чужди недостатъци, когато имам да говоря толкова много за своите собствени? Още веднъж — тежко ми и горко! Защото не стиховете ме погубиха, а моето простодушие, не песните ме разнежиха, а собственото ми лековерие. Голямата ми неопитност и недостатъчната ми предвидливост откриха и разчистиха пътя за дон Клавихо — така се казва въпросният рицар. Така благодарение на моето посредничество той проникна не един, а много пъти като законен съпруг в стаята на Антономасия, измамена не от него, а от мене. Защото, макар и да съм грешница, не бих позволила никому освен на законния й съпруг да се допре дори и до крайчеца на подметката на обувката й. Не, не, не — бракът трябва да стои на първо място във всяко начинание от този род, в което съм замесена аз. Но лошото в случая беше голямото неравенство, защото дон Клавихо беше обикновен дворцов рицар, а инфантката Антономасия, както вече казах — наследница на кралския престол. Благодарение на моята съобразителност и предпазливост интригата остана известно време скрита и тайна, но скоро разбрах, че ще излезе на бял свят, защото не знам защо коремът на Антономасия започна да се издува. Изплашени, събрахме се тримата и решихме, преди злото да стане явно, дон Клавихо да поиска от кралския наместник ръката на Антономасия, като му покаже едно писмо, с което инфантката обещава да му стане съпруга. Писмото беше съставено от мене с такива силни изрази, че дори и могъщият Самсон нямаше да може да го обезсили. Направиха се необходимите постъпки, кралският наместник прочете писмото, изслуша нейната изповед, тя призна всичко, а той й поръча да се крие в дома на един почтен дворцов алгуасил^[16].

Тук Санчо каза:

— Значи, и в Кандая има дворцови алгуасили, поети и сегидилии? В такъв случай мога да се закълна, струва ми се, че целият свят е еднакъв. Но вие, сеньора Трифалди, побързайте, защото става късно и аз умирам вече от любопитство да узная края на тази тъй дълга история.

— Добре, ще побързам — отговори графинята.