Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (21)

Глава двадесета
за невиждания и нечуван подвиг, който никой друг рицар на света не е извършил с толкова малко опасност за себе си, както храбрият дон Кихот де ла Манча

— Тази хубава трева, господарю мой, е безспорно доказателство, че някъде наблизо трябва да има извор или ручейче. Добре ще сторим да продължим още малко да вървим, защото непременно ще намерим с какво да утолим страшната жажда, която ни гнети и ни мъчи повече от глада.

Съветът на оръженосеца се стори разумен на дон Кихот. Той хвана Росинант за юздата, а Санчо пое поводите на магарето си, след като го бяха натоварили с остатъците от вечерята, и тръгнаха нагоре по полянката без определена посока, защото нощният мрак им пречеше да различат каквото и да било. Не бяха извървели и двеста крачки, когато дочуха силен шум от вода, която пада от високи скали. Този шум ги зарадва много. Спряха се и се ослушаха, за да разберат откъде идва той, и изведнъж доловиха други шумове, които пресушиха жаждата им за вода, особено у Санчо, който по природа си беше страхлив и малодушен. Новите шумове напомняха силни, равномерни удари, като чаткане на оръжия и дрънкане на вериги, които, съпроводени от яростния вой на водата, бяха от естество да всеят ужас във всяка друга душа освен в тази на дон Кихот. Нощта беше, както вече се каза, извънредно тъмна, а те се движеха в една горичка, под високи дървета, чиито листа, раздвижвани от лекия вятър, вдъхваха страх със странното си шумолене. Пустото място, самотата, мракът, бученето на водата и шепотът на листата предизвикваха ужас, още повече, че ударите не преставаха, вятърът не спираше и зората не наближаваше, а двамината на всичко отгоре не знаеха къде се намират. Но дон Кихот, подтикнат от безстрашното си сърце, се метна на Росинант, прикрепи щита си, насочи копието си и рече:

— Приятелю Санчо, ти трябва да знаеш, че небето в безкрайната си милост ми е отредило да се родя в нашата желязна епоха, за да възкреся в нея някогашния златен век. Аз съм човек, създаден да живея сред опасности и да върша велики дела и юначни подвизи. Аз съм, повтарям ти, човекът, който е призван да възкреси Ордена на рицарите на Кръглата маса^[1], дванадесетте перове на Франция, деветимата мъже на славата. Освен това пред тебе е този, който ще хвърли булото на забравата върху платировци, таблантовци, оливантовци и тирантовци, фебовци и белианисовци и върху целия легион прочути странстващи рицари на миналите времена. С величавите си дела, с изключителните си подвизи и бойни чудеса, които ще извърша в наше време, ще затъмня и най-славните техни дела. Ти добре виждаш, предани и верни оръженосецо, тъмата на тази нощ, странния й покой, глухото и смътно шумолене на тия дървета, страшното бучене на търсената от нас вода, която сякаш се спуска и пада от високите Лунни планини^[2], и ония непрестанни удари, които уязвяват и смущават слуха ни. Всички тези неща, събрани заедно и всяко поотделно, са достатъчни да изпълнят със страх, уплаха и ужас сърцето на самия бог Марс, та какво остава да се каже за душите на хора, непривикнали с подобни случки и приключения. Всичко, което ти описах, ме възпламенява и ми дава криле в начинанието, което ми предстои, колкото и трудно да изглежда то. Тъй щото подтегни подпругата на Росинант, остани си със здраве и чакай ме тук не повече от три дена. Ако аз дотогава не се върна, можеш да си отидеш на село, а оттам, за да ми направиш услуга и извършиш едно добро дело, прескочи до Тобосо и кажи на безподобната господарка на сърцето ми Дулсинея, че плененият от нея рицар загина в подвиг, който го прави достоен да се нарича неин.

Когато Санчо чу словата на господаря си, заплака сърцераздирателно и му каза:

— Сеньор, аз не схващам защо ваша милост искате да се впуснете в едно толкова опасно приключение. Среднощ е и тук никой не ни вижда. Лесно е да кривнем по някой страничен път и да се отдалечим от опасността, макар и да ходим още три дни жадни. Щом никой не ни вижда, никой не ще може да ни нарече страхливци. Слушал съм селския свещеник, когото ваша милост добре познава, да казва, че който търси опасности, от опасностите ще загине. Тъй че да се впусне човек в такова безнадеждно начинание, от което може само по чудо да се избави, е все едно да предизвика самия Бог. Небето бе милостиво към вас: спаси ви от мятаниците в одеялото, което аз трябваше да изтърпя, награди ви с победа срещу всички онези врагове, които придружаваха мъртвеца. И ако всичко това не е в състояние да смекчи вашето каменно сърце, нека ви умилостиви поне мисълта, че щом ваша милост се поотдалечи оттук, ще прималея от страх и ще предам душата си на първия, който я поиска. Аз напуснах селото си и изоставих жена и деца, за да служа на ваша милост, като вярвах, че от това ще спечеля и няма да загубя. Но както алчността продънва торбата, така и мене ме измамиха моите надежди. Защото, тъкмо когато най-силно вярвах, че ще придобия онзи проклет и злополучен остров, който толкова пъти сте ми обещавали, виждам сега, че вместо него вие искате като награда да ме изоставите в място, съвсем откъснато от света. За Бога, господарю, не вършете такава неправда към мене!^[3] Ако ваша милост не искате да се откажете от това, което сега сте замислили, отложете го поне за утре заран. Зная от овчарските си години, че до зазоряване остават още по-малко от три часа, тъй като муцуната на Малката мечка е над главите ни, а линията на лявата й лапа показва, че е полунощ.

— Как можеш ти, Санчо — запита дон Кихот, — да различиш в тази тъмна нощ, когато по цялото небе не блещука нито една звезда, къде е тази или онази линия, къде е муцуната или лапата, за които говориш?

— Тъй е — рече Санчо, — но страхът има много очи и вижда нещата дори вдън земята, та какво остава за тези на небето. Накъсо казано, малко остава още, докато се развидели.

— Не е важно дали остава малко или много — отвърна дон Кихот. — Аз не ще допусна да се каже за мене, сега или когато и да било, че сълзи и молби са ме отклонили от рицарския ми дълг. Ето защо аз те моля, Санчо, да млъкнеш. Господ, който ми е дал сили да предприема сега това невиждано и страшно приключение, ще се погрижи за моето здраве и ще утеши твоята тъга. От тебе искам сега да подтегнеш здраво подпругата на Росинант и да стоиш тук. Защото, жив или мъртъв, аз ще се върна скоро.

Санчо, като видя, че господарят му е непреклонен в решението си и че никакви сълзи, съвети и молби не са в състояние да му подействат, намисли да прибегне до хитрост, за да го задържи, ако може, до съмване. Докато стягаше подпругата на коня, ловко и незабелязано завърза с поводите на магарето си двата задни крака на Росинант така, че когато дон Кихот поиска да тръгне, не успя, защото конят му можеше да се движи само с къси скокове. Убеден в успеха на лукавата си игра, Санчо подхвърли:

— Ето на, сеньор, че небето се смили над моите сълзи и молитви и не позволява на Росинант да се помръдне от мястото си. Ако решите въпреки всичко да упорствате, да пришпорвате и биете коня, това би значило да предизвикате съдбата и да ритате, както се казва, срещу ръжен.

Отчаяние обзе дон Кихот, но колкото повече забиваше шпори в хълбоците на коня, толкова опитите му да тръгне бяха по-безуспешни. Без да подозира каквото и да било, нашият рицар се успокои постепенно и реши да чака било да се развидели, било да тръгне Росинант. Разбира се, той не можеше дори да предположи, че източник на тази негова беда могат да бъдат хитростите на Санчо. Затова и произнесе следните слова:

— Понеже Росинант и бездруго не може да се помръдне, аз съм съгласен, Санчо, да чакам, докато се пукне зората, макар и да ми се плаче за това, че тя се толкова бави.

— Няма защо да плачете — каза Санчо, — аз ще забавлявам ваша милост, като ви разказвам приказки, докато се съмне, освен ако речете да слезете от коня и легнете да поспите върху зелената тревица според обичая на странстващите рицари, за да си починете и бъдете, когато настъпи утрото, много по-годен да извършите безподобния подвиг, който ви очаква.

— Защо ми предлагаш да сляза от коня, защо ми споменаваш за спане? — попита дон Кихот. — Да не би да съм аз от онези рицари, които си почиват сред опасностите? Спи ти, защото си роден да спиш, или пък прави каквото искаш. Аз ще направя това, което смятам, че най-добре отговаря на намеренията ми.

— Не се сърдете, ваша милост господарю мой! — каза Санчо. — Аз съвсем не исках да ви обидя.

Той се приближи до господаря си, сложи едната си ръка на предната дъга на седлото, а другата на задната и се прилепи към лявото бедро на дон Кихот, без да смее да се откъсне нито на педя от него, защото голям беше страхът му от ударите, които продължаваха отмерено да бумтят. Тогава дон Кихот го подкани да му разкаже някоя забавна приказка, както сам беше предложил. А Санчо отговори, че е готов да го направи, стига да му мине страхът от бумтенето.

— Все пак — каза Санчо, — аз ще се постарая да ви разкажа една история, която, ако успея да я предам както трябва и ако ми се удаде да я довърша, без да ме прекъснат, е най-хубавата история на света, а вие наострете слух, ваша милост, че почвам вече. Било, каквото било, нека доброто поживи всички ни, а злото сполети само този, който си го дири. Забележете, ваша милост господарю мой, че древните не почваха своите разкази току-тъй, а най-често с някоя мъдрост на оня, римлянина, Катон Сонсорино^[4], който казваше — „а злото нека сполети този, който си го дири“, думи, съвсем подходящи за нашия случай, защото те означават, че е добре ваша милост да си мирува и да не гони злото, а да тръгне по живо, по здраво, щом никой не ни заставя да вървим по пътя, по който ни дебнат толкова опасности.

— Продължавай да разказваш, Санчо — рече дон Кихот, — а остави на мене грижата за пътя, който ще следваме.

— Добре — каза Санчо. — И тъй, в едно село в Естремадура живял един козар, искам да кажа, пастир на кози, който козар или пастир се наричал, според както се разказва в моята история, Лопе Руис. Този Лопе Руис бил влюбен в една овчарка на име Торалба, която овчарка, наречена Торалба, била дъщеря на един богат скотовъдец, а този богат скотовъдец…

— Ако така разказваш приказката си, Санчо — рече дон Кихот, — като повтаряш всяка дума, не ще я свършиш и за два дни. Говори свързано и свястно като разумен човек. Не можеш ли, то по-добре зарежи приказката.

— Точно така, както аз разказвам — отвърна Санчо, — се разказват всички приказки в наше село. Не мога да разказвам по друг начин, а ваша милост не постъпвате добре, като искате от мене работи, които са ми чужди.

— Разказвай както искаш — каза дон Кихот. — Продължавай, щом като съдбата ме принуждава да те слушам.

— И тъй, обични ми сеньоре — продължи Санчо, — както вече казах, този пастир бил влюбен в овчарката Торалба, която беше мома възпълна и опърничава, и при това малко мъжкарана, защото имаше мустачки — сякаш и сега я виждам пред себе си.^[5]

— Познаваш ли я? — запита дон Кихот.

— Аз лично не я познавам — отговори Санчо, — но този, който ми разказа историята, ме увери, че тя отговаря на самата истина, тъй че, колчем я разказвам, мога спокойно да твърдя и се заклевам, че съм видял всичко със собствените си очи. И тъй, след време дяволът, който не спи и който във всичко се бърка, така уплел работата, че любовта на козаря по овчарката се превърнала в ненавист и злоба. А според злите езици работата се състояла в това, че тя често го карала да я ревнува, като надхвърляла всякаква граница на приличие и престъпвала пределите на позволеното. Козарят така я намразил, че за да не я гледа повече пред очите си, решил да напусне селото си и да се запилее някъде далече от нея. Торалба, изоставена от Лопе, почнала силно да тъгува по него и го обикнала изведнъж повече от всякога преди.

— Свойствено е за жените — рече дон Кихот — да презират този, който ги люби, и да обичат онзи, който ги мрази. Карай нататък, Санчо!

— Станало така — продължи Санчо, — че козарят изпълнил своето решение, подкарал козите си и се запътил през полетата на Естремадура към земите на Португалското кралство. Узнала това, Торалба тръгнала по петите му, като го следвала отдалече пеша и боса, с овчарска гега в ръка и дисаги през рамо, в които турила, според както казват, парченце огледало, част от гребен и някаква кутийка с белило за лице. Впрочем какво е турила в торбата, нейна работа, и аз съвсем нямам намерение да влизам сега в подробности. Ще кажа само, че според хорските приказки козарят вървял, вървял с козите си и стигнал до река Гуадиана с намерение да премине на другия бряг. По това време реката била придошла и се била разляла извън коритото си, а на брега нямало нито лодка, нито сал, с който да пренесе стадото и себе си. Притеснил се много, защото виждал, че Торалба се приближава и че навярно ще му създаде доста неприятности със сълзите и молбите си. Огледал се по-внимателно и забелязал на брега един рибар с лодка. Но тя била толкова мъничка, че можела да побере само един човек и една коза. Но нямало какво да се прави и козарят го заприказвал и уговорил с него да прекара на отсрещния бряг и него, и стадото му от триста кози. Влязъл рибарят в лодката и прекарал една коза; върнал се и прекарал втора, пак се върнал и прекарал трета. Дръжте, ваша милост, точна сметка за броя на прекараните кози, защото достатъчно е да пропуснете само една от тях, и разказът ще свърши и няма да мога нито дума да прибавя към него. А сега ще продължа и ще кажа, че отсрещният бряг бил тинест и плъзгав и рибарят губел доста време при всяко отиване и връщане. Въпреки това той се връщал и пренасял коза след коза.

— Допусни най-сетне, че ги е прекарал всичките — настоя дон Кихот, — и стига си сновал така от бряг на бряг, защото и за цяла година няма да смогнеш да пренесеш стадото.

— Колко са преминали досега? — попита Санчо.

— Откъде, по дяволите, искаш да зная? — отговори дон Кихот.

— Ами нали ви казах да държите точна сметка. Ето на, сега приказката се свърши и няма какво повече да прибавя.

— Как така? — забеляза дон Кихот. — Толкова ли е съществено за разказа да се знае точният брой на козите, които са били пренесени, та като се пропусне само една коза, няма какво повече да се каже?

— Не, сеньор, нито дума повече не мога да прибавя — отговори Санчо. — В момента, когато запитах ваша милост да ми кажете колко кози са били пренесени и вие ми отговорихте, че не знаете, в същия този миг съвсем ми щукна от ума какво оставаше още да кажа, а вярвайте ми, то беше много занимателно и поучително.

— Да не би да искаш да кажеш — рече дон Кихот, — че приказката ти свърши?

— Свърши, напълно свърши, както е свършила и покойната ми майка — каза Санчо.

— Право да ти кажа — продължи дон Кихот, — твоят разказ е един от най-необикновените, които са били измисляни на този свят, а начинът, по който го подкачи и заряза, е невиждан и нечуван, макар и да не очаквах нещо по-друго от пресветлия ти ум. Но няма защо да се чудя толкова, тъй като това непрекъснато бумтене сигурно ти е съвсем забъркало ума.

— Всичко е възможно — отговори Санчо. — Аз зная само, че няма какво повече да прибавя към приказката. Тя свърши там, където стана грешката в броенето на козите.

— Нека свършва, където си ще! — рече дон Кихот. — А сега да видим дали не може да тръгне Росинант.

Дон Кихот пришпори коня и той заподскача пак, без да се помръдне от мястото си, защото Санчо здраво бе вързал краката му.

В това време, било поради настъпилия утринен хлад или защото беше ял нещо разхлабително, или пък по съвсем естествени причини (което е впрочем най-вероятно), у Санчо се появи желание и нужда да направи нещо, което никой не би могъл да направи вместо него. Но толкова силен беше ужасът, който се беше вселил в сърцето му, че не смееше да се отдалечи нито на една педя от своя господар. Но не беше възможно и да си представи дори, че не ще задоволи нуждите си. Най-сетне, за да излезе от затруднение, вдигна дясната си ръка от задната дъга на седлото и с нея внимателно и тихичко развърза връвта, която крепеше гащите му, и те веднага се свлякоха и заплетоха около краката му. След това повдигна, колкото можа, ризата си и откри двете си седалищни полукълба, които съвсем не бяха малки. Като стори това (а той сметна, че с това е направил най-важното, за да излезе от тази беда и затруднение), се натъкна на друго усложнение, защото се сети, че не ще може да се облекчи без шум и трясък и затова стисна зъби, вдигна рамене и доколкото можеше, спря да диша. Но въпреки всички тези усилия, за своя беда, той произведе известен шум, който нямаше нищо общо с бумтенето, което го беше толкова уплашило. Дон Кихот чу шума и рече:

— Това пък какво е, Санчо?

— Не зная, сеньор — отговори той. — Изглежда да е нещо ново, защото приключенията и бедите нямат край.

Той рече пак да си опита късмета и този път сполучи напълно, тъй като успя без шум и трясък да се освободи от целия товар, който му беше създал толкова грижи. Но понеже обонянието на дон Кихот беше не по-малко развито от слуха му, а Санчо на всичко отгоре се намираше съвсем наблизо, почти долепен до него, и тъй като изпаренията, които идваха отдолу, се движеха по права линия нагоре, невъзможно беше част от тях да не засегнат ноздрите му. Щом това стана, дон Кихот стисна носа си с два пръста и като гъгнеше леко, рече:

— Струва ми се, Санчо, че велик ще да е страхът ти.

— Не е лъжа — отговори Санчо, — но защо чак сега ваша милост си давате сметка за това?

— Защото — каза дон Кихот — сега миришеш повече от всякога, и то не на амбра.

— Нищо чудно в това — призна Санчо, — но вината не е моя, а ваша, че ме влачите по най-необичайни часове из тези диви места.

— Отдалечи се, приятелю, на три или четири крачки — каза дон Кихот (без да свали пръсти от ноздрите си) — и отсега нататък имай повече уважение към себе си, пък и към мене. Започвам да мисля, че дългите разговори, които водя с тебе, са породили в душата ти това незачитане.

— Обзалагам се — възрази Санчо, — че ваша милост мислите, че съм направил нещо, което не бива да се прави.

— По-добре е да не се ровим повече в това, което си направил — отсече дон Кихот.

В такива и други подобни разговори господар и слуга прекараха нощта. Когато Санчо усети, че се зазорява, развърза внимателно краката на Росинант и си върза гащите. Колкото и по природа да не беше буен, Росинант, щом се почувства свободен, раздвижи радостно предните си крака, защото (нека той ни прости) не знаеше да се вдига и ходи на задните си крака. Дон Кихот забеляза, че конят му се движи свободно и реши, че това е добро предзнаменование, което показва, че е време да се впусне в опасното приключение. Междувременно се развидели напълно и околните неща взеха по-друг облик. Дон Кихот видя, че се намира сред високи кестенови дървета, които хвърлят дебела сянка. Бумтенето не преставаше, но той не можа да открие на какво се дължеше то. Без да се бави нито минута повече, пришпори Росинант, взе си повторно сбогом от Санчо и му поръча да го чака най-много до три дена, както му беше вече казал, и че ако дотогава не се върне, то ще значи, че Бог е решил той да загине в това опасно приключение. Повтори му посланието, което трябваше да занесе от негово име на Дулсинея, господарка на неговото сърце. А колкото за възнаграждението, което му дължеше, каза на Санчо, че няма защо да се грижи за нищо, защото още преди да напусне селото си, бил направил завещание, в което предвидил да му се изплати сума, отговаряща на цялото време на неговата служба. Ако ли пък Господ реши да го изведе здрав и читав от тази опасност, нека Санчо бъде повече от сигурен, че ще получи обещания остров. Като чу отново жалостивите размишления на своя господар, Санчо заплака и реши да не го напуща до самия край на това приключение.

Тези сълзи и това тъй честно решение на Санчо Панса карат автора на тази история да мисли, че той ще да е бил от благороден произход или поне стар християнин^[6]. Господарят му се трогна от чувствата, които Санчо му засвидетелства, но недотам, че да издаде някаква слабост. Напротив, като прикриваше колкото може своето вълнение, той потегли към мястото, откъдето се носеха шумът на водата и бумтенето. Санчо вървеше след него пеш и водеше за поводите по стар обичай магарето си, негов вечен другар в щастие и нещастие. Вървяха доста дълго под кестените и други сенчести дървета и се озоваха на малка полянка в подножието на високи скали, от които се спущаше голям водопад. До самите скали бяха разположени порутени къщурки, които повече приличаха на развалини, отколкото на същински къщи, и тогава стана ясно, че оттам се носеха непрестанните бумтежи. Росинант се подплаши от шума на водопада и от грохота, но дон Кихот успя да го успокои и го поведе бавно към къщурките, без да пропусне, разбира се, да призове с цялата всеотдайност на сърцето си своята възлюблена, молейки я да бъде благосклонна към него в този страшен поход. След това се обърна и към Бога с молитва да не го изоставя. Санчо не се отделяше от господаря си, протягаше шия, устремяваше взор и се мъчеше през краката на Росинант да види какво с онова, което го беше толкова изплашило. Не бяха направили и стотина крачки, когато след един завой пред тях се разкри съвсем ясна причината на страшните и зловещи удари, които бяха ги държали нащрек и тревожили цяла нощ. Това бяха чисто и просто (извини ни, читателю, за разочарованието и досадата!) шест тепавични чука, които с последователните си удари причиняваха този грохот.

Поразен от това откритие, дон Кихот онемя и замря. Санчо го погледна и видя, че е оборил глава на гърди, дълбоко засрамен. Дон Кихот погледна също Санчо и забеляза, че бузите му са издути и че едва се сдържа да не избухне в смях. Макар и да беше изпаднал в униние, видът на Санчо го накара да превъзмогне това си състояние и да се засмее. А Санчо, щом като видя, че господарят му се смее, избухна в такъв неудържим кикот, че трябваше здраво да се хване за хълбоците, за да не се пръсне от смях. Четири пъти се успокояваше и още толкова пъти избухваше отново в смях, не по-малко бурен от първия. На дон Кихот започна да му кипи. Той се ядоса особено, като чу Санчо да повтаря с подигравателен тон снощните му слова: „Приятелю, ти трябва да знаеш, че небето в безкрайната си милост ми е отредило да се родя в нашата желязна епоха, за да възкреся в нея някогашния златен век. Аз съм човек, създаден да живея сред опасности и да върша велики дела и юначни подвизи…“ В този дух оръженосецът възпроизведе всичките или повечето мисли, които дон Кихот беше изказал, след като чуха за първи път страшните бумтежи.

Дон Кихот, като разбра, че Санчо му се подиграва, побесня от яд, вдигна дървеното копие и му нанесе такива два удара, че ако те бяха улучили главата, а не гърба на оръженосеца, щеше да брои заплатата му не лично нему, а на неговите наследници. Санчо схвана, че господарят му съвсем не е склонен към подобни шеги и страхувайки се да не би да продължи тупаницата, каза съвсем смирено:

— Успокойте се, ваша милост, аз само се пошегувах.

— Шегуваш се ти, но на мен не ми е до шеги — рече дон Кихот. — Чуй, веселяко! Мислиш ли ти, че ако тези тепавици бяха нещо друго, ако те бяха например някакво опасно приключение, аз нямаше да намеря в себе си сили, за да се впусна в него и да победя? Нима съм длъжен аз, посветен рицар, какъвто имам щастието да бъда, да познавам и различавам шумовете и да зная кой от тях е от тепавица, още повече, че може — а точно такъв е случаят с мене — да не съм виждал в живота си тепавици, както ти си ги виждал, прости селяко, роден и расъл сред тях. В случай, че не вярваш, превърни тези шест тепавици в шест великана, пусни ги срещу мене един по един или всички наведнъж и тогава, ако не ги видиш всичките повалени на земята, направи си удоволствието да ми се подиграеш до насита.

— Забравете всичко това, сеньоре мой — каза Санчо, — признавам, че попрекалих с шегите. Но кажете ми, ваша милост, сега, след като вече се поуспокоихме — и дай Боже във всички следващи приключения да се отървавате все така здрав и читав, както днес, — как човек да не се смее и как да не разказва за великия страх, който брахме? Или по-добре казано, за страха, който аз изпитах, защото зная, че за ваша милост няма нито страх, нито уплаха.

— Не отричам — отговори дон Кихот, — че в нашето приключение имаше доста смешни моменти; но за тях не бива да се разказва, защото не всички хора са достатъчно умни, за да разберат по правилен начин нещата.

— Така или иначе — отвърна Санчо, — вие разбирате правилно нещата, що се отнася до това да боравите с копието си, и се бяхте при това прицелили право в главата ми. Вярно е, че ме ударихте по гърба, но това се дължи на Бога и на съобразителността ми да се дръпна навреме. Но както и да е, важното е, че всичко мина благополучно. Слушал съм да казват: „Бог наказва този, когото обича.“ А казва се също, че благородните господари, след като наругаят здраво слугите си, им подаряват чифт гащи. Не зная точно с какво ги даряват, след като им поотупат праха, но надеждата ми е, че странстващите рицари раздават след ударите острови или кралства на самия континент.

— Съдбата може да се покаже благосклонна — каза дон Кихот. — Всичко това, за което говориш, може и да се осъществи. Ти ще простиш за станалото, защото си умен и знаеш, че човек не е господар на първите си пориви. Сега вече си предупреден и знаеш, че трябва да се въздържаш и да не се впущаш в дълги разговори с мене. Защото в рицарските романи, които съм чел, а те са безкрайно много, никъде не съм срещал оръженосец да говори с господаря си толкова много, колкото ти говориш с мене. Смятам, че това става както по твоя, така и по моя вина. Твоя, защото не ме уважаваш; моя — защото не съм успял да ти внуша да изпитваш по-голяма почит към мене. Ето например за Гандалин, оръженосец на Амадис Галски, се казва, че дори и след като станал граф на остров Суша, продължавал да говори на своя господар с шапка в ръка, навел глава и превил кръст по турски обичай. А какво да кажем за Гасабал, оръженосеца на дон Галаор, който е бил толкова мълчалив, че за да си представим превъзходната му и прекрасна мълчаливост, е достатъчно да знаем, че неговото име се споменава само един път в цялата онази дълга и достоверна история. От всичко това, което ти казвам, Санчо, трябва да разбереш, че е нужно да се прави разлика между господар и слуга, между благородник и прислужник, между рицар и оръженосец. Тъй че отсега нататък ще трябва да се отнасяме един към друг с повече уважение и да оставим настрана шегите. Защото, така или иначе, ако се случи да ти се разсърдя, все ще е лошо за стомната^[7]. Каквото съм ти обещал за даренията и наградите, ще се изпълни някой ден. Ако ли пък това не стане, поне заплатата ти — както ти казах — в никой случай не ще се загуби.

— Това, което ваша милост казвате, е много хубаво — рече Санчо, — но все пак искам да зная, в случай че часът на даренията не настъпи и стане необходимо да допрем до заплатата, колко е получавал в онези времена един оръженосец на служба при странстващ рицар. На месец ли са се уславяли те или на ден, както зидарски чираци?

— Доколкото зная — отговори дон Кихот, — някогашните оръженосци не са били на заплата, а са разчитали само на даренията. Ако аз те вписах в завещанието, което оставих запечатано у дома, направих го, защото човек не знае какво очаква един рицар в нашите злополучни времена и не бих желал за толкова дребни неща да се мъча на онзи свят. А трябва да знаеш, Санчо, че на този свят няма по-опасен път от оня, по който вървят странстващите рицари.

— Имате право — каза Санчо, — ето че например трясъкът на тепавичните чукове можа да смути и разтревожи сърцето на един толкова храбър странстващ рицар като ваша милост. Но бъдете уверен, че отсега нататък не ще отворя уста, за да се шегувам с ваша милост, а ако продумам някоя дума, то ще е, за да изразя почитта си към вас като мой господар и сеньор.

— Само така за теб ще настъпи спокоен живот — добави дон Кихот. — Защото след родителите си човек трябва най-много да почита господарите си, които са му почти втори родители.