Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и осма
за събития, които, както Бененхели казва, читателят ще узнае, след като ги прочете, и то ако ги чете внимателно

quixote_233_don_quixote_i_sancho_bjagat_ot_selskata_armia.jpg

Храбрият бяга, когато е открил някаква военна хитрост или численото превъзходство на врага е станало толкова ясно, че благоразумната тактика изисква да си запази силите за по-добри времена. Тази истина се доказа и от дон Кихот, който остави селяните да вилнеят на свобода и разгневената тълпа да изпълни злите си замисли и хукна да бяга, като не се сети за Санчо и за заплашващата го опасност, а се отдалечи колкото му се видя потребно, за да се намери в сигурност. След него идеше Санчо, проснат, както вече казахме, напряко през седлото. Той настигна най-сетне господаря си и дошъл вече на себе си, едва дишащ, смазан, пребит, се търкулна на земята в краката на Росинант. Дон Кихот слезе от коня, за да прегледа раните му, но като го намери здрав и читав от главата до петите, каза доста разгневен:

— Ей че в лош час се сети да заревеш, Санчо! Как ти хрумна да говориш за въже в къщата на обесения? А как хубаво пригласяха на магарешката ти музика ударите на сопата! Но благодари се на Бога, Санчо, че те прекръстиха с тояга, а не ти направиха per signum crisis[1] с меч.

— Не съм в състояние да дам никакъв отговор — рече Санчо, — защото струва ми се, че гласът ми излиза откъм гърба. Аз няма да рева вече като магаре, но и няма да спра да казвам, че странстващите рицари бягат и изоставят в ръцете на врага своите оръженосци, бити като чукано зърно.

— Не бяга този, който отстъпва — отговори дон Кихот. — Трябва да знаеш, Санчо, че храбростта, която не почива на благоразумие, наричат самонадеяна дързост, а подвизите на самонадеяния се дължат повече на щастлива звезда, отколкото на смелост. И тъй, признавам, че отстъпих, но не избягах. С тази си постъпка последвах примера на много храбри мъже, които са запазвали силите си за по-добри времена. Романите са пълни с подобни случаи, но няма да ги изброявам сега, защото нито на тебе ще принесат полза, нито на мене — удоволствие.

Санчо възседна магарето си с помощта на дон Кихот, който също яхна Росинант, и двамата потеглиха бавно към една горичка, която се виждаше на около четвърт левга оттам. От време на време Санчо изпускаше дълбоки стонове и охкаше болезнено. Дон Кихот го запита защо охка тъй жално, а той отговори, че усеща такива болки от края на гръбнака до тила си, че просто му прилошава.

— Болките ти са причинени без съмнение от това — каза дон Кихот, — че сопата, с която са те удряли, е била дебела и дълга, та е обхванала всички части на гърба ти, които сега те болят. Ако беше засегнала още по-голяма част от тялото ти, много повече места щяха да те болят сега.

— Слава Тебе Господи — възкликна Санчо, — че ваша милост ми го обяснихте така хубавичко и ме освободихте по този начин от едно голямо съмнение! Толкова ли скрита беше причината на болките ми, та имаше нужда да ми казвате, че ме боли всичко, което е обхванала сопата? Ако ме боляха глезените, все още имаше смисъл да се гадае защо ме болят, но да се отгатне защо ме болят битите места, не е кой знае каква майстория. Наистина, сеньор господарю, на чужд гръб и сто тояги са малко и всеки ден все по-ясно ми става колко малко мога да очаквам от това, че съм тръгнал с ваша милост. Защото, ако този път ме оставихте да ме набият, друг път — не един, а сто пъти — може да ми се случи някои нехранимайковци да ме мятат с одеяло или да измислят някои други дяволии. Защото, ако днес пострада само гърбът ми, утре мога да си загубя и очите. Няма ли да бъде по-добре — но нали съм си говедо и не мога нищо свястно да направя в живота, — няма ли да бъде по-добре за мене, повтарям, да се прибера вкъщи при жената и децата си и да ги храня с каквото дал Господ, отколкото да се мъкна след ваша милост по разбитите друмища и неотъпкани пътеки, и то като се храня оскъдно и като имам съвсем рядко възможност да си попийна. Ами спането! Отмери си, братко оръженосецо, седем педи земя, а ако искаш повече — вземи още седем, вземи колкото ти душа иска и се разположи както ти е най-удобно. Дано видя изгорен на клада и превърнат на пепел този, който пръв се е съгласил да стане оръженосец на такива глупци, каквито са били сигурно всички странстващи рицари на миналите векове! За сегашните нищо не казвам. Понеже ваша милост сте един от тях, аз ги уважавам и зная, че по ум и приказки вие стоите една педя по-високо от дявола.

— Готов съм да се обзаложа с тебе, Санчо — рече дон Кихот, — че докато говореше сега, без никой да те прекъсва, не те е боляла нито частица от твоето тяло. Говори, сине мой, кажи си всичко, което ти дойде на ума и на езика, щом като това може да облекчи болката ти! Аз ще понеса търпеливо досадата, която ми причиняват твоите дързости. А ако толкова ти се иска да се върнеш у дома си при жената и децата, опазил ме Бог да ти попреча — у тебе има мои пари, пресметни колко време е изтекло, откакто излязохме от село за трети път[2], изчисли какво ти се полага на месец и сам си плати.

— Когато служих — отговори Санчо — у Томе Караско[3], баща на бакалавъра Самсон Караско, когото ваша милост добре познавате, печелех два дуката месечно, без да се смята храната. Не зная колко да поискам от ваша милост, но знам само, че е по-тежко да бъдеш оръженосец при някой странстващ рицар, отколкото ратай при някой селянин. Защото, ако служиш при селянин, колкото и да работиш, колкото и да се трепеш през деня, вечер поне ядеш чорба и спиш на постеля. А на легло не съм спал, откакто служа при ваша милост. Ако не смятаме тези няколко дни, които прекарахме в дома на дон Диего де Миранда, сладките гозби, които обрах от гърнетата на Камачо, и времето, през което ядох, пих и спах в къщата на Басилио, цялото останало време спах на твърдата земя, под открито небе, изложен, както се казва, на дъжд и вятър, а се хранех с трохи от сирене и корички хляб и пиех вода ту от изворите, ту от ручеите, които срещахме из тези пущинаци, из които непрекъснато бродим.

— Признавам — каза дон Кихот, — че всичко, което казваш, Санчо, е истина. Колко мислиш, че трябва да ти платя в повече от това, което ти е плащал Томе Караско?

— Аз мисля — рече Санчо, — че ако ваша милост добавите по два реала на месец, ще бъда напълно задоволен. То е, за да възнаградите труда ми, а тъй като ваша милост дадохте дума и обещание да ми подарите управлението на някой остров, справедливо ще бъде да придадете още шест реала, за да станат всичко тридесет.

— Много добре! — съгласи се дон Кихот. — Изминаха двадесет и пет дни, откакто излязохме от село, изчисли сега по направената от тебе сметка какво ти дължа и си плати сам, както вече ти казах.

— Боже Господи! — възкликна Санчо. — Колко погрешна е сметката ви, ваша милост. Обещанието ви да ми дадете остров е влязло в сила от деня, когато ваша милост ми дадохте думата си, и не е отменено до ден-днешен.

— Е добре, Санчо, колко време мина, откак ти го обещах? — запита дон Кихот.

— Ако не ме лъже паметта — отговори Санчо, — оттогава трябва да са изминали около двадесет години, може да има няколко дни в повече или в по-малко.

Дон Кихот се плесна силно по челото, разсмя се от все сърце и каза:

— Ами че моите скитания из Сиера Морена и всички наши походи изобщо не са траяли повече от два месеца, а ти казваш, Санчо, че са изтекли двадесет години, откак съм ти обещал острова? Виждам аз, че искаш да задържиш срещу заплатата си всичките ми пари, които са у тебе. Ако е тъй и ако такова е твоето желание, вземи ги още сега и дано видиш добро от тях. За да се освободя от такъв лош оръженосец, аз съм готов на драго сърце да обеднея и да остана без стотинка. Но кажи ми ти, нарушителю на всички правила, които важат за оръженосците на странстващото рицарство, къде си виждал или чел оръженосец на странстващ рицар да каже на господаря си: „Колко ще ми давате на месец за службата ми при вас?“ Влез, разбойнико, нехранимайко, чудовище, влез и вникни в mare magnum[4] на рицарските истории и ако намериш някой оръженосец да е казал или помислил това, което ти преди малко ми каза, разрешавам ти да изпишеш думите му на челото ми и освен това да ме плеснеш четири пъти по лицето. Хайде, свий повода или оглавника на Сивчо и си върви у дома, защото нито стъпка повече няма да направиш с мене. Ето каква е признателността за хляба, който си ял! Ето на какъв човек съм давал обещания! О, човешка твар, приличаща повече на животно, отколкото на човек! Тъкмо сега ли намери да ме напуснеш, когато смятах да ти създам такова положение, че да се обръщат към тебе с „господарю мой“, напук на твоята жена? Сега ли си отиваш, когато бях твърдо решил да те направя господар на най-хубавия остров на света? Имал си право, когато си казвал, че медът не е за магарешки уста. Магаре си, магаре ще си останеш и като магаре ще завършиш своя живот, защото съм уверен, че ще умреш, преди да си разбрал и да си си дал сметка, че си говедо.

Докато дон Кихот го обсипваше с укори, Санчо го гледаше втренчено и най-сетне почувства такова угризение на съвестта, че очите му се насълзиха и той каза със слаб и жален глас:

— Сеньор, признавам, че за да стана истинско магаре, ми липсва само опашката. Ако ваша милост желаете да ми я поставите, ще смятам, че е съвсем намясто и ще ви служа като магаре през дните, които ми остава да живея. Простете ми, ваша милост, смилете се над глупостта ми! Не забравяйте, че малко зная и че ако говоря много, то не е от злоба, а от слабост. Но който сгреши и се поправи, него и Бог допуска при себе си.

— Щях да се учудя, Санчо, ако не вмъкнеше в приказките си някоя поговорчица. Добре, аз ще ти простя, ако обещаеш да се поправиш и не държиш занапред толкова много на личните си облаги. Отпусни си сърцето, вдъхни му смелост и бодрост и вярвай, че моите обещания ще се изпълнят. И това изпълнение може да се забави, но няма да се осуети.

Санчо обеща да изпълни всички препоръки и да почерпи сили от собствените си слабости.

След това те навлязоха в горичката и дон Кихот се настани в подножието на един бряст, а Санчо — в подножието на един бук, защото известно е, че тези дървета, както и други подобни на тях, имат само нозе, но не и ръце. Санчо прекара тежка нощ, защото нощният хлад изостри болките му, а дон Кихот се унесе в обичайните си мечти, но скоро сънят затвори очите им и когато сипна зората, те се запътиха към бреговете на прочутата река Ебро, където им се случи това, което ще бъде разказано в следната глава.

quixote_234_don_quixote_i_sancho_na_pyt.jpg
Бележки

[1] Кръстно знамение (лат.). Дон Кихот иска с това да каже, че селяните биха могли да нанесат на Санчо рана с меч в лицето, във формата на кръст, наказание, често прилагано в онази епоха.

[2] Трети за дон Кихот, а втори за Санчо.

[3] В глава II на втората част се казва, че баща на бакалавъра е бил Бартоломе Караско, а не Томе Караско.

[4] Mare magnum (лат.) — голямо море, велико море.