Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (66)

Глава дванадесета
за странното приключение на юначния дон Кихот с храбрия Рицар на огледалата

Дон Кихот и оръженосецът му прекараха нощта след срещата със Смъртта под едни високи и кичести дървета, след като — по съвета на Санчо — дон Кихот си похапна от това, което носеше Сивчо в дисагите. По време на вечерята Санчо каза на господаря си:

— Сеньор, колко глупав щях да бъда, ако бях избрал за награда вместо жребчетата на трите кобили плячката от първото приключение на ваша милост. Колко е вярна поговорката, която казва: „По-добре врабче в ръка, отколкото сокол в гора“.

— При все това — отговори дон Кихот, — ако ти, Санчо, ме беше оставил да ги нападна, както аз исках, щяха да ти паднат в ръцете като плячка най-малко златната корона на Императрицата и изрисуваните криле на Купидон. Със сила щях да ги изтръгна от тях и да ги дам на тебе.

— Скиптрите и короните на императорите-комедианти — отговори Санчо Панса — никога не са от чисто злато, а от мед или тенеке.

— Така е — възрази дон Кихот. — Но то е, защото не подхожда украшенията на комедиантите да бъдат от скъпа материя. Те трябва да не са истински и да създават само такова впечатление. Такива всъщност трябва да бъдат и самите комедии. Аз държа, Санчо, да обичаш театралните пиеси и да имаш добро чувство както към тези, които ги играят, така и към тези, които ги съчиняват, защото и едните, и другите вършат голяма услуга на обществото, като ни предлагат на всяка стъпка едно огледало, в което се отразяват живо делата на човешкия живот. Никакво съпоставяне не може да ни представи по-нагледно от комедията и комедиантите какви сме и какви трябва да бъдем. Ако не си съгласен с мене, кажи ми — не си ли виждал да играят някоя комедия, в която се изкарват на показ крале, императори и папи, рицари, дами и разни други личности? Един играе развратника, друг — негодника, трети — търговеца, четвърти — войника, пети — глупака (изпълнение, което изисква много ум), шести — наивния любовник, а като се свърши комедията и актьорите съблекат костюмите си, всички стават равни помежду си.

— Да, виждал съм — отговори Санчо.

— Е добре, не става ли същото и в комедията на този свят — каза дон Кихот, — където едни играят роли на императори, други — на папи и на всички други лица, които могат да се срещнат в една комедия? Не смъква ли смъртта, когато настъпи краят, сиреч когато се свърши животът, всички дрънкулки, които отличават едните от другите, и не стават ли те равни пред гроба?

— Прекрасно сравнение! — възкликна Санчо. — Но то не е толкова ново, защото съм го слушал да се употребява по много и най-различни поводи, както и при играта на шах — докато трае играта, всяка фигура има своето особено значение, но свърши ли се партията, всички тях ги събират, смесват, разбъркват и хвърлят в една торбичка, все едно, че ги хвърлят от живота в гроба.

— Ден по ден, Санчо — каза дон Кихот, — ставаш все по-малко простодушен и все по-умен.

— Все нещо ще съм попил от мъдростта на ваша милост — отговори Санчо. — Земите, които поначало са сухи и не раждат, почват да дават добър плод, когато ги обработваш и ториш. Искам да кажа, че разговорите с ваша милост са били торът, който падна върху безплодната почва на сухия ми ум, а времето, откакто ви служа и общувам с вас, е било обработката. Така че аз се надявам да се родят от мене благословени плодове, които ще отговарят напълно на доброто възпитание, чиито пътеки ваша милост прокарва в изсъхналия мой разум.

Дон Кихот се разсмя на надутите изрази на Санчо, но все пак намери, че е вярно това, което бе казал за промените, настъпили у него, защото понякога той разсъждаваше така, че просто го хвърляше в учудване, макар че почти всеки път, когато Санчо се опитваше да говори като на научен диспут или по дворянски, завършваше с това, че падаше от върха на простодушието си в бездната на своето невежество. Но особено изящество и памет проявяваше той, когато използваше — безразлично дали са намясто, или не — поговорки, както читателят е видял и забелязал вече в течение на тази история.

В такива и други още разговори прекараха те по-голямата част от нощта и най-сетне на Санчо му се дощя да спусне кепенците на очите си, както казваше той, когато му се доспиваше. Той свали самара и пусна магарето си да пасе обилната трева. Не разседла Росинант, защото господарят му беше изрично заповядал да не го разседлава, когато са на поход или не спят под стряха — стар обичай, установен и спазван от странстващите рицари, според който можеше да се снеме юздата от коня и да се прикачи на дъгата на седлото, но да се снеме самото седло — никога! Така постъпи и Санчо и пусна и Росинант на свобода. Приятелството между двете животни беше толкова голямо и рядко, че — според мълвата, предавана от бащи и синове — авторът на тази, истинска история написал за това приятелство цели отделни глави, но за да спази благоприличието и уважението, което се дължи на такава героична история, не ги поместил в книгата си. По някой път обаче той се отклонява от това си решение и така например ни разказва, че щом като двете животни се съберели, почвали да се чешат едно друго, а след като се начесвали до насита и се уморели, Росинант слагал върху врата на Сивчо шията си, която стърчала от другата страна повече от лакът. Загледани и двете внимателно в земята, те можели да стоят така по три дни, ако, разбира се, не ги потърсели преди това за работа или ако гладът не ги карал да търсят храна. Казват дори, че авторът е оставил съчинение, в което е сравнил приятелството им с това на Низус и Евриал и на Пилад и Орест^[1]. Ако това е вярно, той в него сигурно е щял да ни покаже колко силно е било приятелството между тези две кротки животни — както за общо възхищение, така и за срам на хората, които така зле знаят да пазят взаимните си приятелски чувства. Ето защо е казано:

Никой няма тук приятел,

от папур се прави копие.^[2]

И още:

От приятел на приятел

дървеницата е… и т.н.^[3]

Нека никой не смята, че авторът се е отклонил малко от целта си, като е сравнил приятелството на тези животни с приятелството между хората, защото хората са почерпали много поуки от животните и са научили от тях много важни неща: щъркелите ни научиха да употребяваме иригатора, кучетата ни дадоха примера на повръщането и благодарността, жеравите ни внушиха бдителността, мравките — предвидливостта, слоновете — честността, и конете — верността.^[4]

Най-сетне Санчо заспа до дънера на едно корково дърво, а дон Кихот задряма под един могъщ дъб, но не мина много време и се събуди от някакъв шум зад гърба си. Той се изправи веднага, почна да се оглежда и ослушва, за да разбере откъде идва шумът, и видя двама конници, единият от които скочи от седлото и каза на другия:

— Слез, приятелю, и снеми юздите на конете. Струва ми се, че на това място има обилна трева за тях, а за мене — тишина и усамотение, които са ми необходими, за да се отдам на любовните си мисли.

Той каза това и в същия миг се просна на земята. Като легна, иззвънтяха доспехите, които носеше — явен признак за дон Кихот, че непознатият е странстващ рицар. Дон Кихот се доближи до спящия Санчо, започна да го дърпа за ръката, разбуди го с голяма мъка и му каза шепнешком:

— Санчо, братко, ето ти приключение!

— Дай Боже да е добро — отговори Санчо. — А къде е, сеньор, негова милост приключението?

— Къде ли, Санчо? — рече дон Кихот. — Обърни си очите, погледни и ще видиш ей там излегнат един странстващ рицар, който — доколкото разбирам — не е особено весел. Видях го как скокна от коня си и как се изтегна на земята с немалко прояви на лошо настроение, а като легна, доспехите му иззвънтяха.

— А защо ваша милост смята, че това е приключение? — запита Санчо.

— Не искам да кажа — отговори дон Кихот, — че това е вече самото приключение, но то е началото, защото така започват всички приключения. Но слушай — изглежда, че той настройва лютня или китара и по начина, по който се кашля и прочиства гърлото си, сигурно се готви да изпее нещо.

— Така е наистина — каза Санчо. — Трябва да е влюбен рицар.

— Няма странстваш рицар, който да не е влюбен — забеляза дон Кихот. — Но нека послушаме! Ако запее, по нишката на песента ще разплетем кълбото на мислите му, защото, когато сърцето на човека е изпълнено с чувства, той изпитва нуждата да ги изрази.

Санчо се канеше да отговори на господаря си, но му попречи гласът на Рицаря на гората, който не беше нито много лош, нито много добър. Двамата се заслушаха и чуха да се пее следният сонет:

Сеньора, самоволно посочете

каквито щете цели дръзновени:

ще бъдат както трябва оценени,

ще бъдат много радостно приети.

Щом искате скрил своите несрети,

да бъда мъртъв — свършено е с мене!

Да ви описвам болките стаени —

не, те ще бъдат от Амур възпети!

Душата ми неща несходни крие

мек восък, твърд брилянт… Какво да сторя,

и тя според Амур се нагласява.

Поднасям ви брилянт и восък — вие

дълбайте, вайте… Белегът остава

и ще го нося чак до гроб, сеньора!

Рицарят на гората завърши своята песен с едно „ах“, изтръгнато сякаш от дълбочината на сърцето му, и след малко се чу жалният му и печален глас:

— О ти, най-прекрасна и най-неблагодарна жена на вселената! Как е възможно, пресветла Касилдея Вандалска^[5], да се съгласиш да чезне, линее и погине в непрекъснати странствания и тежки и непосилни мъки плененият от тебе рицар? Не ти ли стига, че накарах да те признаят за най-хубава на света всички рицари от Навара, Леон, Андалусия, Кастилия, а най-сетне и всички рицари от Ла Манча?

— Това не е вярно! — извика дон Кихот. — Аз съм от Ла Манча и никога не съм признавал, нито съм бил принуждаван да призная нещо, което да помрачи хубостта на моята сеньора. Ти разбираш сам, Санчо, че този рицар говори глупости. Но нека го изслушаме! Може би ще се изкаже по-ясно.

— Бездруго ще го направи — каза Санчо, — защото, както се е заоплаквал, ще продължи да се вайка поне един месец.

Но това не стана, защото Рицарят на гората, чул, че някой приказва наблизо, престана да се оплаква, стана и каза с висок, но дружелюбен глас:

— Кой е там? Що за хора сте? Към кои се числите — към радостните или скърбящите?

— Към скърбящите — отговори дон Кихот.

— Елате тогава при мене — каза Рицарят на гората — и бъдете уверени, че с това ще се приближите към самата скръб и печал.

Като чу този нежен и учтив отговор, дон Кихот се приближи до непознатия, последван от Санчо.

Оплакващият се рицар хвана дон Кихот за ръка и му каза:

— Седнете тук, сеньор рицар! Обстоятелството, че ви срещам тук, където единствени ваши другари са самотата и тишината — естествено легло и истински покой за странстващите рицари, — ми говори достатъчно ясно, че вие сте един от тях.

Дон Кихот отговори:

— Рицар съм, и то от странстващите, както казахте, но макар че в душата ми са свили гнездо скърбите, несгодите и неволите, те не са пропъдили от сърцето ми състраданието към чуждите нещастия. От песента, която току-що изпяхте, разбрах, че вашите скърби са любовни, искам да кажа, че причината за тях е любовта ви към тази неблагодарна хубавица, чието име назовахте във вашите жалби.

Двамата рицари разговаряха, седнали един до друг на твърдата земя, в пълен мир и разбирателство, като че ли при пукването на зората нямаше да си пукат главите.

— А вие влюбен ли сте, сеньор рицарю? — запита Рицарят на гората.

— За нещастие, да — отговори дон Кихот, — макар че страданията, които поражда една достойна любов, трябва да се смятат по-скоро за щастие, отколкото за нещастие.

— Това е съвсем вярно — каза Рицарят на гората, — стига само презрението на нашите дами да не помрачава разума и мислите ни, защото, ако то е прекалено, прилича на мъст.

— Не съм бил никога презиран от моята дама — отговори дон Кихот.

— Разбира се, не — рече Санчо, който стоеше до него. — Тя е кротка като овчица и мека като масло.

— Ваш ли е този оръженосец? — запита Рицарят на гората.

— Да — отговори дон Кихот.

— Никога не съм виждал толкова дързък оръженосец, който се обажда, когато говори неговият господар — каза Рицарят на гората. — Ето там е моят оръженосец, цяла върлина е, но за него бих могъл да кажа, че когато аз говоря, никога не е отварял устата си.

— Аз пък говоря — рече Санчо — и не ме е страх да говоря пред един такъв… по-добре да не казвам какъв. Но нека не разбутваме повече работите.

Оръженосецът на Рицаря на гората хвана Санчо за ръка и му каза:

— Хайде да отидем да си поговорим двамата някъде настрана, на воля, по нашенски, и да оставим нашите господари да се карат и да си разправят своите любовни истории. Денят ще ги свари сигурно без да са се изприказвали.

— На драго сърце — рече Санчо. — А аз ще разкажа на ваша милост кой съм, за да видите, че имам основание да се смятам за един от най-бъбривите оръженосци.

След тези думи двамата оръженосци се отдалечиха и започнаха разговор, който по своята забавност не отстъпваше на сериозността, с която разговаряха техните господари.