Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава тридесета
в която се разказва за мъдростта на красивата Доротея и за други занимателни и забавни неща

quixote_098_don_quixote_i_negovata_svita.png

Свещеникът не беше още довършил думите си, и ето че Санчо се намеси:

— Трябва да ви кажа, сеньор лиценциат, че този подвиг бе извършен от моя господар, макар че го предупреждавах да си попремисли какво прави, защото грях е да дариш свобода на хора, които са били осъдени на каторжна работа поради това, че са изпечени разбойници.

— Глупако! — прекъсна го дон Кихот. — Странстващите рицари съвсем не са длъжни да проверяват дали скърбящите, окованите във вериги и угнетените, които срещат по пътя си, са изпаднали в това положение и са в беда по тяхна вина или по вина на другиго. Техен дълг е да им помогнат като на нуждаещи се, като обърнат внимание на техните страдания, а не на престъпленията им. Аз попаднах на тъжни и злочести хора, навързани на верига, и изпълних повелите на рицарския закон, а за останалото нека Бог ме съди. Пазил ме Господ да говоря с неуважение към свещения сан и достопочтената личност на сеньор лиценциата, но който твърди, че съм зле постъпил, той понятие си няма от рицарските работи и лъже като кучи син и негодник. Готов съм да подкрепя тези си думи с меча си, което казвам за надлежно сведение и разпореждане.[1]

Като каза това, дон Кихот стъпи здраво на стремената си и закрепи на главата си стария шлем, тъй като бръснарският леген — който според него беше шлемът на Мамбрино — висеше закачен о предната дъга на седлото и чакаше да бъде поправен след нанесените му от каторжниците повреди.

Като забеляза лошото настроение на дон Кихот, към когото от всички присъстващи само Санчо се отнасяше почтително, умната и духовита Доротея не пожела да остане назад и рече:

— Сеньор рицарю, не забравяйте, че ми дадохте обещание, по силата на което, преди да ми помогнете, нямате право да се впущате в друго приключение, колкото и необходимо да е вашето участие в него. Укротете гнева си и помислете, че ако сеньор лиценциатът знаеше, че вие сте освободителят на каторжниците, по-скоро щеше да си прехапе три пъти езика или да се плесне три пъти по устата, отколкото да изрече и една дума против вас.

— Кълна се, че това е самата истина — каза свещеникът. — Нещо повече — щях да си оскубя и единия мустак.

— Ще млъкна, сеньора — намеси се дон Кихот, — и ще задуша справедливия гняв, който се надигна в гърдите ми, и спокоен и миролюбив, ще продължа все напред, докато изпълня обещанието си. Но като награда за добрите ми намерения моля ви да ми кажете, ако това няма да ви струва прекомерни усилия, каква беда ви е сполетяла и кои са, колко са и какви са лицата, на които трябва да отмъстя както се следва от ваше име.

— С удоволствие ще изпълня желанието ви — отговори Доротея, — стига да не ви отегча с нещастията и жалбите си.

— Няма да ме отегчите, сеньора моя — увери я дон Кихот.

А Доротея отговори:

— Щом е тъй, моля ваши милости да ме изслушате внимателно.

Карденио и бръснарят се приближиха веднага, любопитни да чуят какъв разказ ще измисли умната Доротея. Същото стори и Санчо, който подобно на господаря си й вярваше напълно. А тя, след като се настани удобно на седлото, изкашля се, подготви се да говори и след това с много чар и умение започна своя разказ:

— Искам първо ваши милости да знаете, че името ми е…

Тук тя спря изведнъж, защото беше забравила името, което свещеникът й бе дал, но той веднага разбра и се намеси:

— Нищо чудно, сеньора моя, че ваша светлост се силно вълнувате и запъвате, когато говорите за вашите нещастия. Те са наистина толкова големи, че лесно могат да погубят паметта на човека, който ги е преживял, дотам, че е напълно възможно да забрави и собственото си име дори. Ето и вие сега забравихте, че сте принцеса Микомикона, законна наследница на великото кралство Микомикон. С тази моя помощ навярно ще можете сега по-лесно да възкресите в наранената си памет спомените, които искате да ни разкажете.

— Напълно сте прав — отговори девойката — и аз вярвам, че отсега нататък не ще е вече нужно да ми припомняте каквото и да било, защото смятам, че ще мога да изкарам докрай моята правдива история. Кралят, мой баща, когото наричат Тинакрио Вълшебника, беше извънредно вещ в магьосническото изкуство. Случи се, че майка ми, кралица Харамиля, се помина първа, а малко след това умря и баща ми и аз останах кръгло сираче. Това, което най-много тревожеше баща ми към края на живота му, беше, че на един голям остров, който почти граничи с кралството ни, царува грамаден гигант, на име Пандафиландо, с прякор Мрачния поглед. Наричат го така, защото, макар и очите му да са на мястото си и да гледат направо, той непрекъснато така ги криви, сякаш е кривоглед. Пандафиландо прави това от злоба, защото иска да всява страх и ужас всред хората. И тъй, баща ми предвиждаше, че този великан, като разбере, че съм осиротяла, ще нахлуе с големи сили в кралството ми, за да го покори изцяло, като ме лиши от всичко, дори от последното село, където мога да се подслоня. Той знаеше, че бих могла да избягна тази зла участ и беда, ако се съглася да стана съпруга на Пандафиландо, но предчувстваше, че аз никога не ще се съглася да сключа такъв неравен брак и в това беше напълно прав, защото не можеше и през ума ми дори да мине, че ще се омъжа за този или за друг някой великан, колкото и велик и могъщ да е той. Баща ми ме посъветва да направя следното. Когато, след смъртта му, разбера, че Пандафиландо възнамерява да нападне кралството ми, да се откажа от всяка съпротива, която ще бъде гибелна за мене и унищожителна за добрите ми и верни поданици, и да оставя врага безпрепятствено да навлезе в страната, защото напразна ще бъде всякаква отбрана срещу демоничните сили на великана. Поръча ми освен това да напусна кралството си и да се отправя с някои близки хора към Испания, където щяла съм да намеря спасението си, ако успея да открия един странстващ рицар, чиято слава се носи из цялото това кралство. Спомена ми името му, което, ако не ме лъже паметта, е дон Асоте или дон Хиготе.[2]

— Името му е дон Кихот, сеньора — обади се Санчо Панса. — Известен е още под прозвището Рицарят на печалния образ.

— Точно така — потвърди девойката. — Баща ми прибави и нещо друго. Рицарят е, каза ми той, висок на ръст, със съсухрено лице, а на дясната страна, под лявата плешка, има кафяв белег от рождение, покрит с няколко косъма, които наподобяват четина.

Дон Кихот чу тези думи и каза на своя оръженосец:

— Ела насам, сине мой Санчо, и ми помогни да се съблека. Искам да видя дали съм аз наистина рицарят, за когото онзи мъдър крал е пророкувал.

— Защо искате, ваша милост, да се съблечете? — запита Доротея.

— За да видя дали нося белега, за който баща ви е споменал.

— Няма защо да се събличате — намеси се Санчо. — Аз зная, че ваша милост имате такъв белег в средата на гърба си и това е признак на голяма мъжественост.

— Това е достатъчно — каза Доротея. — Между приятели не бива да се спори за подобни дреболии. Дали е под лявата плешка или по средата на гърба, няма никакво значение, важното е, че има белег. Не е важно в коя точно част се намира, нали всички части принадлежат на същото тяло. Няма съмнение, че баща ми вярно е предсказал, пък и аз имах щастието да срещна дон Кихот, който не е друг, а същият онзи рицар, за когото ми говори моят покоен баща. Всички негови черти отговарят на чертите на рицаря, чиято слава се носи не само в Испания, но и в цялата Ла Манча, тъй като, щом стъпих на суша, в Осуна, и чух да се говори за многобройните му подвизи, веднага разбрах, че той е същият, когото търсех.

— Но защо казвате, ваша милост — забеляза дон Кихот, — че стъпихте на земята в Осуна? Осуна не е на морския бряг.

Преди още Доротея да отговори, намеси се свещеникът и каза:

— Сеньора принцесата иска навярно да каже, че след като слязла от кораба в Малага, за пръв път е чула за вас в Осуна.

— Точно това исках да кажа — рече Доротея.

— Сега, след като се разясниха някои неща — забеляза свещеникът, — ваше величество можете да продължите разказа си.

— Не ми остава вече какво повече да кажа — отговори Доротея. — Ще добавя в заключение, че съдбата се показа много благосклонна към мене, защото, щом като успях да намеря сеньор дон Кихот, аз отново се чувствам кралица и господарка на цялото си кралство, понеже със свойствената си вежливост и великодушие той ми обеща да ме последва навред, където аз му кажа. Трябва сега да го поставя лице с лице срещу Пандафиландо Мрачния поглед, за да го убие и ми възвърне всичките мои несправедливо заграбени блага. А всичко това непременно ще се осъществи, защото така го е предрекъл Тинакрио Вълшебника, моят добър баща. Той каза също, а освен това остави и написано черно на бяло на халдейски или гръцки език, който аз не разбирам, че ако призваният рицар, след като обезглави великана, желае да се омъжи за мене, да се съглася без всякакво колебание да му стана законна съпруга, за да бъде той едновременно мой господар и господар на кралството ми.

— Как ти се струва, приятелю Санчо? — попита дон Кихот. — Ясно ли ти е какво става? Не ти ли казах, че така ще стане? Ето ми сега и кралство, което ще управлявам, и кралица, която желае да стане моя жена.

— Кълна се — провикна се Санчо, — че човек трябва да не е мъж, а скопец, за да не разреже гръцмуля на сеньор Пандапландо, щом като след това ще се ожени за кралицата. Я виж колко хубава е тя! Ще ми се такива бълхи да заподскачат и в моето легло!

След тези думи Санчо направи няколко скока, тупна с ръце подметките си като израз на най-голяма радост, улови веднага юздите на мулето, което яздеше Доротея, спря го, падна на колене пред нея и я помоли да му позволи да й целуне ръцете в знак, че я признава вече за своя кралица и господарка. А кой от присъстващите можеше да удържи смеха си пред лудостите на господаря и простодушието на слугата? Доротея си подаде ръцете и му обеща да го направи свой велможа веднага щом небето й възвърне щастието да се види наново властваща кралица. Санчо й благодари с пламенни слова, които предизвикаха нов пристъп на смях у всички.

— Това е моята история, сеньори — продължи Доротея. — Остава само да прибавя, че от цялата свита, която замина с мене, оцеля само този мой добър брадат оръженосец, тъй като всички други се удавиха при силна буря, която връхлетя върху кораба ни недалеч от брега, и само ние двамата се добрахме до него по чудо на две дъски. Както виждате, всичко в живота ми е чудновато и тайнствено. И ако някои неща в разказа ми са неточни или преувеличени, потърсете причината, както вече спомена сеньор лиценциатът още в началото, в това именно, че преголемите и безкрайни страдания се отразяват върху паметта на тези, които са ги изпитали.

— Колкото и големи и невиждани да са страданията, които ще изживея, докато ви служа, те не ще се отразят върху моята памет, о високоблагородна и добродетелна сеньора! Ето защо аз потвърждавам отново, че ще изпълня даденото от мен обещание и се заклевам, че с вас ще отида и докрая на света, докато срещна вашия коравосърдечен враг, чиято надменна глава възнамерявам да отсека с помощта на Бога и на моите мишци с острието на този… не смея вече да кажа славен меч, защото Хинес де Пасамонте задигна моето старо оръжие[3].

Последните си думи той процеди през зъби, а след това продължи словото си:

— След като отсека главата на великана и ви възстановя в мирно владение на вашата държава, вие ще можете да разполагате с особата си както сметнете за най-уместно. Защото, докато моята сеньора — нека не я назовавам сега — занимава мислите ми, държи в плен волята ми и погубва разума ми, изключено ми е дори и за миг да помисля да се женя, пък ако ще да е и с птицата Феникс[4].

Последните думи на дон Кихот, с които изрази нежеланието си да се жени, не се понравиха никак на Санчо, който не можа да се сдържи и каза на висок глас:

— Готов съм да се закълна, че ваша милост, сеньор дон Кихот, нямате нито капка разум в главата си! Как е възможно да се колебаете да встъпите в брак с такава прочута принцеса? Мислите ли, че съдбата ще ви предлага на всяка крачка щастието, което сега ви поднася? Да не би случайно моята господарка Дулсинея да е по-красива? Разбира се, че не! Тя не е и наполовина толкова хубава! Тя, както се казва, не може и на кутрето й да кацне. А какво ще стане с графството, което аз очаквам, ако ваша милост продължавате да търсите под вола теле? Оженете се, оженете се веднага, оженете се, дявол да ви вземе, не изпускайте кралството, което ви поднасят на тепсия! Станете крал, направете ме маркиз или друг някакъв велможа, защото всичко друго е от лукаваго.

Дон Кихот не можа да понесе думите, които се изсипаха по адрес на възлюбената му. Той вдигна копието си и без думица да каже, го стовари два пъти върху Санчо с такава сила, че го събори на земята. И ако Доротея не бе го замолила да спре, Санчо несъмнено щеше да намери тук смъртта си.

— Да не би да мислиш, жалки селяко — каза му дон Кихот след малко, — че ще продължаваш все така безнаказано да грешиш, а аз все така великодушно да ти прощавам? Какво си въобразяваш, проклети негоднико, защото ти си негодник и нищо повече, щом можеш да злословиш против безподобната Дулсинея! Нима не знаеш, дебелако, грубиянино, негоднико, че ако не беше силата, която тя влива в мишците ми, аз нямаше да съм способен и бълха дори да убия? Я ми кажи, хитрецо с език на пепелянка, кой завоюва това кралство, кой обезглави този великан, кой те направи маркиз, защото всичко това според мен трябва да се смята за вече осъществено. Не е ли смелостта на Дулсинея, която си служи с моите мишци, за да върши героични дела? Тя е, която се бори и побеждава чрез мене, аз пък живея и дишам чрез нея, тя е мой живот и същност. О ти, кучи сине, ти, негоднико, ти, черни неблагодарнико, аз те извадих от калта и те направих благородник, а ти отвръщаш на всички тези благодеяния, като обсипваш с хули тази, на която всичко дължиш!

Санчо не беше чак толкова пребит, за да не чуе думите на господаря си. Той бързо стана и се скри зад мулето на Доротея, откъдето се обади:

— Обяснете ми само едно, сеньор! Ако ваша милост сте решили да не се жените за тази принцеса, то съвсем ясно е, че кралството няма да бъде ваше. Не бъде ли то ваше, какви награди ще мога да очаквам от вас? Ето от какво се оплаквам. Оженете се на всяка цена, ваша милост, с тази паднала от небето кралица, докато ни е подръка, а после пак ще можете да се върнете при нашата Дулсинея. Нима не е имало по света крале с любовници? Няма да се впускам да говоря по въпроса за красотата. Защото, да си кажа правичката, ако трябва да се произнеса, чувствам се задължен да призная, че и двете ми харесват, макар и да не съм никога виждал сеньора Дулсинея.

— Как не си я виждал никога, богохулни лъжецо! — прекъсна го дон Кихот. — Не ми ли донесе преди малко писмо от нея?

— Исках да кажа — поправи се Санчо, — че не съм я разглеждал внимателно, за да оценя по достойнство нейната красота и една по една нейните прелести, но в общи черти мога да кажа, че не е лоша.

— Сега ти прощавам — рече дон Кихот — и те моля да ми простиш за обидата, която ти нанесох. Човек невинаги може да овладее първите си пориви.

— Да, разбирам — отговори Санчо, — и у мене навикът да бъбря и да казвам каквото ми дойде на езика е първи порив.

— При все това, Санчо — каза дон Кихот, — внимавай добре какво говориш, защото веднъж стомна за вода и… знаеш какво следва.

— Съгласен съм — отговори Санчо, — но нека Господ, който всичко следи, отсъди кое е по-голямо зло — да говориш лоши неща, както аз правя, или да постъпваш зле, както вие действате.

— Сега стига толкова — рече Доротея. — Тичай, Санчо, целуни по-скоро ръка на господаря си, поискай му прошка, бъди отсега нататък по-предпазлив както в похвалите, тъй и в укорите си, и не говори вече лошо за тази сеньора Тобосо, която не познавам, но към която храня най-добри чувства. Не губи вяра в Бога и бъди убеден, че няма да останеш без владение, в което да живееш като княз.

Санчо наведе глава и измоли десницата на господаря си, който му я подаде с най-сериозен израз. Санчо целуна ръката на дон Кихот, а той го благослови и му даде знак да се поотдалечи с него от другите, тъй като искал да му зададе някои въпроси и да му говори по важни работи. Като се поотдалечиха, дон Кихот му каза:

— Откакто се завърна, все не намирам време и удобен случаи да те разпитам за това и онова във връзка с поръчката, която ти дадох, и с отговора, който ми донесе. Ето сега, когато съдбата ни предлага време и възможност, не отказвай да ме ощастливиш с добрите вести, които носиш.

— Питайте, ваша милост, колкото си щете — отговори Санчо, — аз ще се постарая да доведа всеки въпрос до добър край, както бе добро началото. Но, господарю, едно моля ваша милост — не бъдете отсега нататък тъй злопаметен!

— Защо казваш това, Санчо? — запита дон Кихот.

— Казвам го — отговори Санчо, — защото вие ме бихте преди малко заради спора, който дяволът раздуха между нас онази нощ, а не за това, което казах против моята сеньора Дулсинея, която обичам и почитам само защото е ваша възлюблена, като мощите на някой свети мъченик, макар и у нея да няма нищо мъченическо.

— Съветвам те за твое добро да не почваш пак с тези приказки, защото ми досаждаш — рече дон Кихот. — Простих ти веднъж, а ти добре знаеш какво значи поговорката: „За нов грях — ново изкупление.“

Докато водеха този разговор, съгледаха, че по пътя се задава насреща им човек, яхнал магаре. Когато пътникът се доближи, помислиха, че е циганин. Но Санчо Панса, чиито очи изтичаха от мъка, щом видеше магаре, веднага позна, че ездачът е Хинес де Пасамонте и по този ред на мисли той стигна от ездача до язденото добиче. Защото самата истина беше, че Пасамонте яздеше собственото му магаре. За да се прикрие и за да продаде по-лесно добичето, той се беше преоблякъл като циганин, още повече, че говореше като свой роден език както цигански, така и много други езици. Санчо го съзря и позна, а щом го съзря и позна, извика колкото му глас държи:

— Ах, крадецо Хинесильо! Върни ми съкровището, върни ми живота, не смущавай повече моето спокойствие, дай ми магарето, моята радост! Пръждосай се оттук, кучи сине, изчезни, крадецо, и недей отнася това, което не е твое!

Съвсем не бяха нужни толкова думи и ругатни, защото още при първия Санчов вик Хинес скочи от магарето, хукна да бяга и за миг се отдалечи и изчезна. Санчо пък се спусна към своя Сивчо, прегърна го и му каза:

— Как я караше без мене, съкровище мое, скъпо мое магаренце, добри мой другарю?

След това почна да го милва и целува, сякаш беше човек. Магарето мълчеше и оставяше господаря си да го целува и милва, без да се мръдне от мястото си. Всички притичаха и честитиха на Санчо за щастливото намиране на Сивчо, а дон Кихот, който особено се радваше, каза на своя оръженосец, че записът за трите магарета остава въпреки това в сила. Санчо му благодари.[5]

Междувременно свещеникът поздравяваше Доротея за това, че се беше показала толкова умела в краткия си и напълно съобразен с духа на рицарските романи разказ. Тя му каза, че е посветила много време на тези книги, но че не била много силна по местоположението на провинциите и пристанищата, поради което съвсем наслуки подхвърлила, че е слязла от кораба в Осуна.

— Веднага разбрах — рече свещеникът, — затова се намесих своевременно, за да ви извадя от затруднение. Но как ви се струва? Не е ли странно лековерието на този нещастен идалго, който приема като чисти истини всички измислици и лъжи, стига те да му напомнят езика и стила на неговите глупави книги?

— Твърде странно наистина — каза Карденио — и толкова невероятно и невидяно, че и да искаш да съчиниш нещо подобно, не ще успееш, колкото и да си остроумен.

— Но има и нещо друго — добави свещеникът. — Като махнем безсмислиците, които този добър идалго говори в лудостта си, щом стане дума за други неща, разсъждава съвсем правилно и проявява ясен и проницателен ум. И човек, който би водил с него разговор за друго, а не по рицарските въпроси, ще го сметне за напълно уравновесен.

Докато останалите разговаряха така, дон Кихот каза на Санчо:

— Нека забравим нашите спорове, приятелю Санчо, и побързай да ми кажеш сега без досада и без сръдня: къде, как и кога намери Дулсинея? Какво правеше тя? Какво й каза? Какво ти отговори тя? Какъв беше изразът на лицето й, когато четеше писмото ми? Кой ти го преписа? Разкажи ми за всичко, което видя и което заслужава да ми бъде съобщено, без да измисляш и добавяш неща, за да ми бъдеш приятен, но и без да пропускаш други, за да ми намалиш удоволствието.

— Сеньор — отговори Санчо, — истина е, че никой не ми преписа писмото, защото не носех със себе си никакво писмо.

— Да, това е самата истина — рече дон Кихот. — Два дена след заминаването ти намерих у себе си бележника, в който го написах, и ми стана много мъчно, като си помислих, че няма да знаеш какво да правиш без писмото. И все очаквах, че ще се върнеш да си го потърсиш.

— Тъй щях да постъпя — каза Санчо, — ако не бях го научил наизуст, когато ми го прочетохте, така че можах да разкажа съдържанието му на един клисар, който го записа дума по дума и ми каза, че макар и да е чел много послания за отлъчване от църквата, никога в живота си не бил чел по-хубаво писмо от вашето.

— Още ли го помниш, Санчо? — запита дон Кихот.

— Не, сеньор — отговори Санчо. — След като клисарят го записа дословно, аз си рекох, че няма вече смисъл да продължавам да го помня, и реших да го забравя. Запомних само онова в началото — „висока и сластна“, искам да кажа, „висока и властна сеньора“, и другото накрая: „Ваш до гроб Рицарят на печалния образ“. А между началото и края вмъкнах безброй много „душа моя“, „живот мой“ и „очи мои“.

quixote_099_sancho_i_sivcho.png
Бележки

[1] Дон Кихот отново употребява израз, присъщ на административните и съдебните власти, за да даде по-голяма тежест на думите си.

[2] Асоте значи бич, а хиготе е гозба със ситно нарязано месо.

[3] Едва сега авторът ни казва, че Хинес е откраднал меча на дон Кихот и че той се e снабдил с друг. (Това не е казано в глава двадесет и втора.)

[4] Птицата Феникс е символ на нещо единствено, изключително и неповторимо. Дон Кихот иска да каже, че не би се оженил за никоя жена, независимо от това каква е тя.

[5] Цялата сцена с намирането на магарето не е съществувала в първото издание, тя е прибавена за по-голяма яснота във второто издание.