Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава седемнадесета
в която се разкрива докъде можа да стигне и действително стигна нечуваната юначност на дон Кихот в благополучно завършилото приключение с лъвовете

quixote_195_don_quixote_sancho_i_kaljaskata.jpg

В нашата история се разказва, че точно когато дон Кихот викаше оръженосеца си, за да му донесе шлема, Санчо купуваше извара от овчарите. Обезпокоен от виковете на господаря си, той не знаеше какво да прави с нея, нито къде да я дене и за да не я хвърли, тъй като беше я вече платил, реши да я сложи в шлема на своя господар. Запасил се с тази вкусна храна, той тръгна да разбере за какво го търсят и щом приближи, господарят му каза:

— Дай ми шлема, приятелю! Или аз нищо не разбирам от приключения, или онова, което се вижда ей там далеч, е приключение, което ще ме принуди и вече ме принуждава да взема оръжието в ръка.

Човекът в зелено, който чу тези думи, се заоглежда на всички страни и не видя нищо друго освен една кола, която идеше срещу тях, окичена с две-три знаменца. Досети се, че колата превозва сигурно пари на кралското съкровище и сподели предположението си с дон Кихот, но той не му повярва, защото винаги смяташе и вярваше, че с него могат да се случат само приключения, и затова отговори на идалгото:

— Който се приготви навреме за бой, той е вече наполовина победител. Нищо не губя, ако се приготвя. Зная от опит, че имам видими и невидими врагове, но не ми е известно кога, къде, по кое време и под какъв образ ще ме нападнат.

Той се обърна пак към Санчо и поиска шлема, но Санчо не свари да извади от него изварата и му го подаде така, както си беше. Дон Кихот го пое и бързо го нахлузи на главата си, без да забележи какво има в него. Понеже изварата се сплеска, по лицето и брадата му почна да тече суроватка. Това го изплаши толкова много, че той каза на Санчо:

— Какво ли ще е това, Санчо? Черепът ми ли се размекна, мозъкът ми ли се втечни, или ме изби пот от главата до краката? Ако е пот, то честна дума ти давам, че не е от страх, макар и да не се съмнявам, че приключението, което ми предстои, ще бъде страшно. Дай ми, ако имаш нещо, да се обърша, че обилната пот ослепява очите ми.

Санчо не каза нищо, подаде му една кърпа и поблагодари на Господа, че господарят му не се беше сетил каква е точно работата. Дон Кихот се обърса, свали шлема си, за да види защо стана студено на главата му, и като видя в него бялата каша, поднесе я до носа си, помириса я и каза:

— Кълна се в живота на моята сеньора Дулсинея дел Тобосо, че това, което си поставил в шлема ми, е извара, предателю, лъжецо и коварен оръженосецо.

А Санчо отговори с престорено спокойствие:

— Ако е извара, дайте я насам, ваша милост — ще я изям веднага. Но по-добре ще е дяволът да я изяде, защото той трябва да я е сложил вътре. Нима бих се осмелил аз да изцапам шлема на ваша милост? Добре налучкахте кой е виновникът — няма какво да се каже! Бога ми, сеньор, както ми се вижда, сигурно и аз имам своите магьосници, които ме преследват като част от тялото и създание на ваша милост. Навярно те са пъхнали тази мръсотия, за да ви изкарат от търпение и да ви разгневят, та да ми строшите както обикновено ребрата. Но този път наистина са ударили на камък, защото аз разчитам на здравия разум на моя господар и съм уверен, че той ще разбере, че не притежавам ни извара, нито мляко, нито друго нещо подобно и че ако ги имах, щях да предпочета да ги туря в стомаха си, а не в шлема.

— Всичко е възможно — рече дон Кихот.

А идалгото гледаше всичко това и на всичко се чудеше, особено когато дон Кихот, след като си избърса главата, лицето, брадата и шлема, сложи го наново, стъпи здраво на стремената, поизтегли меча си от ножницата, хвана копието си здраво и каза:

— Да става сега каквото ще, готов съм да се преборя със самия Сатана.

В това време колата със знаменцата се приближи. В нея нямаше други хора освен коларя, яхнал едно от впрегнатите мулета, и един човек, седнал на капрата. Дон Кихот застана пред колата и каза:

— Къде отивате, приятели? Каква е тази кола? Какво карате в нея и какви са тези знамена?

Коларят отговори:

— Колата е моя, в нея возя два свирепи лъва, затворени в клетка, които губернаторът на Оран праща като подарък на негово величество. Знамената са на краля, нашия господар, и показват, че возим негово имущество.

— Едри ли са лъвовете? — запита дон Кихот.

— Толкова са едри — отговори седналият на капрата човек, — че никога не са били докарвани от Африка в Испания по-едри лъвове. Аз съм пазачът и съм превозвал много лъвове, но като тези никога. Лъв и лъвица са — лъвът е в предната клетка, а лъвицата — в задната. Те са гладни сега, защото днес не са яли още нищо. Ето защо дръпнете се, ваша милост, настрана, понеже бързаме да стигнем до някое място, където ще можем да ги нахраним.

А дон Кихот, усмихвайки се леко, каза:

— Лъвчета, а? На мене ли тези истории с лъвчетата, и то по тези часове? Кълна се в Бога, че ще видят сега тези господа, които ги пращат, дали съм човек, който се плаши от лъвове! Слезте от колата, човече, и щом вие сте пазачът, отворете клетките и пуснете тези зверове на свобода. Посред това поле ще им покажа аз кой е дон Кихот, напук на магьосниците, които ми ги пращат.

„Аха! — си каза при тези думи идалгото. — Прихванаха го нашия рицар. Изварата му е размекнала без съмнение черепа и е разкиснала мозъка му.“

Санчо се приближи до него и му рече:

— Сеньор, за Бога, сторете ваша милост нещо, за да не се залавя моят господар дон Кихот с тези лъвове, че — залови ли се — всички ни ще разкъсат на парчета.

— Толкова ли е луд вашият господар — каза идалгото, — та се боите и смятате, че той ще се залови с тези диви зверове?

— Не е луд — отговори Санчо, — но е безразсъдно смел.

— Ще се постарая да му попреча да се прояви и сега като такъв.

Той се приближи до дон Кихот, който настояваше пазачът да отвори клетката, и му каза:

— Сеньор рицарю, странстващите рицари трябва да се хвърлят в приключения, които вдъхват надежда за успех, а не в такива, които са напълно безнадеждни, защото храбростта, която стига до безумие, съдържа в себе си повече лудост, отколкото мъжество. Още повече, че на тези лъвове и насън не им минава да нападат ваша милост — те са подарък на негово величество и не ще бъде добре да ги спирате и им пречите да продължат пътя си.

— Махайте се, ваша милост сеньор идалго! — отговори дон Кихот. — Гледайте си опитомената яребичка и свирепия пор и оставете всеки да си гледа своята работа! Това тук е моя работа и само аз си зная дали тези господа лъвове идват срещу мене, или не.

След това се обърна към пазача и му каза:

— Кълна се в Бога, дон негоднико, че ако не отворите веднага клетките, ще ви прикова към колата с ей това копие.

Като видя, че този въоръжен призрак не се шегува, коларят рече:

— Сеньор, аз ще изпълня волята на ваша милост, но бъдете поне милостив и ме оставете да разпрегна мулетата и да избягам с тях на безопасно място, преди да изскочат лъвовете, защото, ако те ми разкъсат добичетата, свършено е с мене за цял живот — не притежавам нищо друго освен тази кола и тези мулета.

— О, недоверчиви човече! — извика дон Кихот. — Слез, разпрегни ги и прави каквото искаш, но скоро ще видиш, че това е напразен труд и че лесно можеше да си го спестиш.

Коларят слезе и разпрегна набързо добичетата, а пазачът се провикна на висок глас:

— Призовавам за свидетели всички тук присъстващи, че съм заставен против волята си да отворя клетките и да пусна лъвовете, и заявявам на този сеньор, че всички вреди и загуби, които причинят тези зверове, включително заплатата ми и правото ми на други възнаграждения, ще бъдат за негова сметка. Побързайте, сеньори, да се скриете, преди да отворя, а колкото до мене — уверен съм, че те не ще ми сторят никакво зло.

Идалгото се опита отново да убеди дон Кихот да не върши подобно безумие и да не поставя на изпитание Божието милосърдие с такава глупост, но той му отговори, че знае какво прави. Идалгото го подкани повторно да внимава, защото е сигурен, че той се заблуждава.

— Сега, сеньор — възрази дон Кихот, — ако ваша милост не искате да бъдете зрител на това, което смятате, че ще бъде цяла трагедия, пришпорете сиво-бялата си кобила и се оттеглете на безопасно място.

Като чу тези думи, Санчо почна да го моли със сълзи на очи да се откаже от това приключение, пред което бледнеели сраженията с вятърните мелници, с тепавиците и всички други извършени от него досега подвизи.

— Дайте си сметка, сеньор — говореше Санчо, — че тук няма магия или друго подобно нещо. Аз видях през решетките и пролуките на клетката нокът на истински лъв и от него разбрах, че лъв с такива нокти трябва да е по-голям от планина.

— От страх може да ти се види скоро — рече дон Кихот — и по-голям от половината земно кълбо. Оттегли се, Санчо, и ме остави! Ако загина тук, известна ти е нашата стара уговорка — ще отидеш веднага при Дулсинея — по този въпрос няма какво повече да ти казвам.

След това той изреди какви ли не други доводи, така че всички загубиха всяка надежда да го отклонят от безумното му решение. На човека в зелено не му липсваше желание да се противопостави на дон Кихот, но техните оръжия бяха неравни, пък и не му изглеждаше много умно да се залавя с един луд, защото той вече не можеше да се съмнява в неговата лудост. Когато видя, че рицарят се приближава отново до пазача и повтаря заканите си, идалгото пришпори кобилата си, Санчо — своя Сивчо, а коларят — мулетата си и всички побързаха да се отдалечат колкото се може повече от колата, преди да бъдат пуснати лъвовете на свобода. Санчо оплакваше смъртта на своя господар, защото този път твърдо вярваше, че не ще се спаси от лапите на лъвовете. Той проклинаше съдбата си и часа, когато му беше дошла мисълта да се върне на служба при него, но оплакванията и риданията не му пречеха да подбутва Сивчо, за да се отдалечи колкото може повече от колата. Когато пазачът видя, че бягащите са се отдалечили вече на голямо разстояние, започна наново да моли и заклина дон Кихот да не прави това, което го бе молил и заклинал да не прави и по-преди, но дон Кихот отговори, че го чува какво говори, но по-добре е да престане вече с напразните си молби и заклинания и да побърза да отвори клетките.

Докато пазачът се мъчеше да отвори първата клетка, дон Кихот обмисляше как ще е по-добре да поведе борбата — пеш или на кон — и реши най-сетне да се сражава пеш от страх да не би Росинант да се подплаши от лъвовете. Затова той скочи от коня, захвърли копието, хвана здраво щита, извади меча си и с бавни стъпки, с чудно спокойствие и твърдост на духа, застана пред колата, с безгранична вяра в Бога и в своята сеньора Дулсинея. Нека се знае, че авторът на тази истинска история, стигнал до това място, възкликва и казва: „О, могъщи дон Кихот де ла Манча, за твоята храброст няма достойна възхвала! Ти си огледало, в което могат да се оглеждат всички храбреци на света, втори и невиждан дон Мануел де Леон[1], който бе честта и славата на испанските рицари! С какви думи ще разкажа този толкова страшен подвиг и с какви слова ще накарам бъдещите поколения да повярват, че той е действителен? Ще се намерят ли хвалебствия, които да са подходящи и достойни за твоята слава, пък ако ще да са по-хиперболични от всички хиперболи? Ето те изправен сам, безстрашен, великодушен, с меч в ръка (и то не от толеданска остра стомана) и с не особено блестящ и добре обработен щит, стоиш и чакаш двата най-свирепи лъва, които са отхранвали някога африканските джунгли. Нека самите ти дела те възхвалят, юначни сине на Ла Манча, защото на мене ми липсват думи, за да мога достойно да ги възвелича!“

quixote_196_don_quixote_i_lyvovete_.jpg

Тук спира лиричното отстъпление на автора и той продължава разказа си, като свързва отново нишката на повествованието. Когато пазачът видя, че дон Кихот е застанал вече готов за борба и че ако не пусне лъва, ще изпита гнева на възмутения и дързък рицар, отвори широко вратата на първата клетка, в която беше затворен, както вече се каза, извънредно едрият, грозен и страшен лъв. Звярът, който лежеше дотогава, се обърна най-напред в клетката си, протегна лапите си и цялото си тяло, отвори уста, прозя се много бавно, после извади две педи дълъг език и облиза очите и муцуната си. След това подаде главата си през отвора на клетката и се огледа на всички страни с очи, блеснали като въглени — погледът и движенията му можеха да всеят ужас и у най-дръзките. Но дон Кихот го гледаше внимателно и гореше от желание лъвът час по-скоро да скочи от колата и да се нахвърли върху му, за да го хване с ръцете си и да го разкъса на парчета.

Ето докъде беше стигнало невижданото му умопомрачение. Но великодушният лъв, по-скоро сдържан, отколкото дързък, не обръщаше внимание на разни детинщини и перчения и след като се огледа, както казахме, наляво и надясно, обърна гръб, показа задните си части на дон Кихот и спокойно и невъзмутимо легна пак в клетката. Като видя това, дон Кихот заповяда на пазача да му удари няколко тояги, за да го раздразни и да го изкара навън.

— Това няма да направя — рече пазачът, — защото, раздразня ли го, най-напред мене ще разкъса на парчета. Задоволете се, ваша милост сеньор рицарю, с това, което вече направихте и което е връх на храбростта, и недейте изкушава за втори път съдбата! Лъвът вижда, че вратата е отворена — от него зависи да излезе, или не, но щом не е излязъл досега, няма да излезе и до вечерта. Ваша милост показахте вече величието на духа си. Всеки храбър борец според мене е длъжен само да предизвика противника си и да го чака на открито. Ако противникът не се яви, негов е позорът, а този, който го е чакал, печели венеца на победата.

— Прав си — каза дон Кихот. — Затвори, приятелю, вратата и ми дай свидетелство, съставено в най-подходяща форма, с което да се удостовери всичко току-що видяно от теб, а именно, че ти отвори клетката на лъва и че аз го чаках, но той не излезе, че аз продължих да го чакам и че той продължи да не излиза и че най-сетне си легна. Не съм задължен да правя нищо повече. По дяволите всички магии и нека Бог помага на разума, на истината и на истинското рицарство! Хайде, затвори сега вратата, както ти казах, а аз ще дам знак на избягалите и отсъстващите да се върнат, за да узнаят от твоите уста подробности за този подвиг.

Пазачът изпълни желанието на дон Кихот, който завърза на върха на копието си кърпата, с която бе избърсал лицето си от изварата, и почна да вика другите, които все още бягаха вкупом, подкарвани от идалгото, като обръщаха глава на всяка крачка. Но когато Санчо забеляза, че дон Кихот размахва бяла кърпа, каза:

— Убийте ме, ако господарят ми не е надвил свирепите зверове. Ето на, той ни вика.

Всички се спряха и се увериха, че сам дон Кихот им правеше знаци. Страхът им попремина и те взеха бавно да се връщат назад, като по едно време чуха ясно гласа на дон Кихот, който ги викаше. Те се приближиха още повече до колата и щом стигнаха до нея, дон Кихот каза на коларя:

— Сега, приятелю, можете да впрегнете мулетата и да продължите пътя си. А ти, Санчо, дай на коларя и на пазача два златни ескудос като обезщетение, задето се забавиха тук по моя вина.

— Ще ги дам с удоволствие — отговори Санчо. — Но какво става с лъвовете? Мъртви ли са, или са живи?

Тогава пазачът съвсем подробно разказа за изхода на борбата, като преувеличи — колкото можеше и умееше — храбростта на дон Кихот, от чийто вид лъвът се изплашил и не поискал, нито се осмелил да излезе от клетката, макар и вратата да стояла продължително време отворена. Каза също, че посъветвал рицаря да не изкушава Господа, като дразни лъва да излезе насила — както той искал от него да направи, — и че най-сетне неохотно и против волята си той позволил да се затвори вратата.

— Е, как ти се вижда, Санчо? — каза дон Кихот. — Какво струват магиите срещу истинската юначност? Магьосниците могат да ме лишат от успеха, но не им е възможно да ми отнемат смелостта и духа.

Санчо даде двата ескудос, коларят впрегна мулетата, а пазачът целуна ръка на дон Кихот за подаръка и му обеща да разкаже за смелия подвиг на самия крал, щом го види в столицата.

— А ако негово величество запита случайно кой го е извършил, кажете му — Рицарят на лъвовете, тъй като желая занапред досегашното ми име Рицарят на печалния образ да бъде изменено, поправено и заместено от новото ми прозвище. С това спазвам древния обичай на странстващите рицари, които са си променяли имената, щом като са пожелавали това или щом като им е било изгодно.

Колата продължи пътя си, а дон Кихот, Санчо и човекът в зелено тръгнаха по своя.

През цялото време дон Диего де Миранда и дума не продума, а само наблюдаваше с най-голямо внимание и се опитваше да запомни думите и действията на дон Кихот, който му се виждаше разумен човек с налудничави забежки или луд с разумни уклони. Първата част от неговата история му бе непозната, но ако я беше прочел, нямаше да се учудва на неговите дела и думи, защото щеше да знае от какво естество е лудостта му. Понеже не я беше чел, смяташе го ту за разумен, ту за луд, тъй като говореше разумно, смислено, изящно, а постъпваше неразумно, безразсъдно и глупаво. Той си казваше: „Каква по-голяма лудост от тази да си нахлузиш на главата шлем, пълен с извара, и да си въобразиш, че черепът ти се размеква по волята на някакви магьосници? Каква по-безумна дързост и глупост от тази да искаш да се бориш насила с лъвове?“ Но дон Кихот прекъсна тези негови разсъждения и този мислен монолог, като му каза:

— Може ли да съществува съмнение, сеньор Диего де Миранда, че ваша милост не ме смятате за човек побъркан и луд? В това няма всъщност нищо чудно, защото делата ми свидетелстват само за това. Но все пак желая да уверя ваша милост, че не съм толкова побъркан и луд, както сигурно ви се е сторило. Приятно е да гледаш как някой смел рицар, сред голям площад и пред очите на своя крал, забива ловко копието си в разярен бик, приятно е да гледаш как някой рицар, облечен в блестящи доспехи, излиза пред дамите на празничен турнир. Приятно е също да гледаш как всички тези рицари със своите военни или други подобни упражнения занимават, развеселяват и ако може да се каже, прославят двора на своите князе. Но колко по-приятно от всичко това е да гледаш странстващ рицар, който скита из пустинни и безлюдни места, по кръстовища и през гори и планини, за да търси опасни приключения, решен да ги доведе до щастлив и благополучен край само и само за да спечели вечна слава. По-приятно е, повтарям, да гледаш как странстващият рицар се притичва на помощ на някоя вдовица в откъснато от света място, отколкото да наблюдаваш как придворен благородник ухажва някоя девойка. Всеки рицар има свои особени задължения — нека придворният служи на дамите, нека краси двореца на своя крал с прекрасните си одеяния, поддържа бедните рицари с богатите блюда на своята трапеза, устройва турнири, насърчава състезания, нека проявява щедрост, благородство, великодушие и преди всичко християнски добродетели — така той изпълнява своите задължения. А странстващият рицар нека търси най-затънтените кътища на света, нека прониква в най-непроходими дебри, нека върши на всяка крачка невъзможното, нека се излага лете сред пустините на палещите слънчеви лъчи, а зиме на яростта на ветровете и на мраза. Нека не го плашат лъвовете, не го ужасяват чудовищата и не го смущават змейовете, защото главната му и най-присъща задача е да търси едните, да напада вторите и да надвива всички. Тъй като на мене ми е отредено да принадлежа на странстващото рицарство, не мога да не върша всичко, което смятам, че влиза в кръга на моите задължения. Така че мой дълг беше да нападна лъвовете, макар и да знаех, че това е прекомерна дързост. Защото знам добре, че храбростта е добродетел, поставена между два крайни порока — страхливостта и безразсъдната самонадеяност. Но по-малко зло за храбрия е да се издигне и стигне до пределите на самонадеяността, отколкото да слезе и се принизи до ръба на страхливостта. Както е по-лесно за разточителния, отколкото за скъперника да стане щедър, така е и по-лесно за безразсъдно самонадеяния да стане истински храбър, отколкото за страхливия да се добере до действителната смелост. Повярвайте ми, ваша милост сеньор дон Диего, че когато търсиш приключения, по-добре е да губиш с повече козове в ръка, отколкото с по-малко, защото много по-добре звучи за ушите на тези, които слушат, когато се каже: „Този рицар е смел и самонадеян“, отколкото: „Този рицар е малодушен и страхлив.“

— Ще ви кажа, сеньор дон Кихот — отговори дон Диего, — че всичко, което ваша милост казахте и направихте, е измерено на везните на самия разум и убеден съм, че ако законите и правилата на странстващото рицарство биха се загубили, те ще се намерят отново във вашето сърце като в тяхно най-естествено хранилище и склад. Но нека побързаме, за да не закъснеем и да стигнем навреме у дома на село, където ваша милост ще си отпочинете от положения труд, който, ако не е сломил тялото, то най-малкото е изтощил духа ви, а това обикновено уморява и тялото.

— Смятам поканата ви за голяма милост и чест, сеньор дон Диего — отговори дон Кихот.

Пришпориха по-силно конете и към два часа следобед стигнаха в селото и в къщата на дон Диего, когото дон Кихот наричаше Рицарят на зелената мантия.

quixote_197_lyvyt_v_kletkata_.jpg
Бележки

[1] Мануел де Леон — безстрашен рицар, който влязъл в клетка с лъвове, за да вземе падналата там ръкавица на възлюблената си.