Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и пета
в която се разказва за жестоката и необикновена битка, която дон Кихот води срещу меховете с червено вино, а се предава също и краят на повестта за безразсъдно любопитния

Оставаше още малко за прочит, за да се довърши повестта, когато от стаята, където почиваше дон Кихот, изскочи крайно възбуден Санчо[1] и извика:

— Елате бързо, сеньори, и помогнете на моя господар, който е започнал най-жестоката и яростна битка, която са виждали моите очи! Бог ми е свидетел, че е нанесъл с меча си такъв удар на великана, враг на сеньора принцесата Микомикона, че му е отсякъл главата като ряпа.

— Какво говориш, приятелю мой? — рече свещеникът и прекъсна да чете повестта. — Да не си полудял, Санчо? Как е възможно това да стане, дявол да го вземе, щом великанът е на две хиляди левги оттук?

В това време се чу силен шум. Дон Кихот крещеше:

— Не мърдай, крадецо, разбойнико, подлецо! Сега ми падна в ръцете и няма да ти помогне ятаганът!

Чу се, че някой нанасяше силни удари с меч върху стената. Санчо каза:

— Няма защо да чакате и да се ослушвате, влезте да ги разтървете или да помогнете на моя господар, макар че това сигурно не е нужно, защото няма съмнение, че великанът е вече мъртъв и се е явил пред Бога, за да даде сметка за нечестивия си живот. Видях как се лее кръвта му по пода и как се търкаля главата му, едра колкото голям мях за вино.

— Ей тук да умра на място — обади се ханджията, — ако този дон Кихот или дон Сатана не е промушил с меч някой от меховете с червено вино, които висят на стената зад леглото му, а този нещастник вероятно е взел пролятото вино за кръв.

Той влезе в стаята, последваха го и другите. Намериха дон Кихот в най-странно облекло. Беше по риза, но тя не беше дълга и не успяваше да покрие бедрата му, а отзад беше поне с шест пръста по-къса. Краката му бяха дълги и мършави, космати и не особено чисти. На главата си носеше червено и мазно кепе, което принадлежеше на ханджията. Беше увил около лявата си ръка одеялото от леглото (оставило такива лоши спомени у Санчо), а в дясната си ръка държеше голям меч, с който нанасяше удари на всички страни, като крещеше, сякаш наистина се сражаваше с някой великан. Но най-хубавото беше, че той вършеше всичко със затворени очи, защото спеше и сънуваше, че води бой с великана. Въображението му беше толкова силно обладано от мисълта за предстоящото му голямо приключение, че се видя насън пристигнал в кралството Микомикон и влязъл в бой със своя враг. И тъй, в сънно състояние, той бе нанесъл такива удари с меч на меховете, че цялата стая беше заляна с вино. Щом видя това, ханджията страшно се разгневи, нахвърли се на дон Кихот и взе да му нанася такива удари с юмруци, че ако не бяха се намесили Карденио и свещеникът, той щеше завинаги да тури край на битката с великана. Въпреки това нещастният рицар не се събуди, докато бръснарят не донесе котел със студена кладенчова вода и го обля с нея. Едва тогава дон Кихот отвори очи, без обаче да си даде веднага сметка за положението, в което се намираше. Като забеляза колко леки и къси са дрехите, които той носеше, Доротея не пожела да влезе и се отказа да проследи борбата между нейния закрилник и врага й.

Санчо сновеше из стаята и търсеше навсякъде по пода главата на великана. Като видя, че я няма, рече:

— Ясно ми е вече, че в тази къща все с магии трябва да се разправяме. По-рано на същото това място, където съм сега, ме пребиха от бой, и то не разбрах кой го стори, защото жива душа не съзрях наоколо си. Ето че сега потъна вдън земя тази глава, която видях със собствените си очи отсечена, а от тялото кръвта шуртеше като от чешма.

— За каква кръв и за каква чешма говориш ти, враг на Бога и на всички светци? — викна ханджията. — Не виждаш ли, мошенико, че кръвта и чешмата не са нищо друго освен ей тези там промушени мехове и червеното вино, което е заляло стаята? Дано адът залее душата на този, който ги е изтърбушил!

— Нищо не разбирам — рече Санчо, — зная само, че изпаднах в голяма беда, защото, ако не успея да намеря главата, графството ми ще се стопи, както солта се стопява във водата.

Санчо, макар и буден, беше още по-зле от спящия си господар, толкова го бяха побъркали обещанията, които дон Кихот му беше дал. Вбесен от невъзмутимостта на оръженосеца и от поразиите на неговия господар, ханджията реши, че няма да позволи както миналия път те да се измъкнат, без да се издължат, и че сега рицарските привилегии няма да им помогнат да не платят и за тогава, и за сега, включително и закърпването на продраните мехове. Свещеникът държеше за ръка дон Кихот, който, убеден, че е отмъстил вече и че се намира пред принцеса Микомикона, падна на колене пред духовника и каза:

— От днес нататък, ваше величество, височайша и прославена сеньора, можете да живеете спокойно, защото този изрод не е в състояние да ви стори нищо лошо. Аз от своя страна съм вече свободен от задължението, което поех по отношение на вас, тъй като изпълних обещанието си с помощта на всевишния и с благоволението на онази, за която живея и дишам.

— Не ви ли казах! — провикна се Санчо, щом чу думите на господаря си. — Явно е, че не съм пиян. Вижте как моят сеньор е нагласил великана! Работата е опечена! Графството е вече в джоба ми!

Как можеше човек да не се смее на глупостите на двамата — господар и слуга! Прихнаха да се смеят всички с изключение на ханджията, който бе побеснял от яд. Най-сетне, не без усилия, бръснарят, Карденио и свещеникът успяха да турят дон Кихот в леглото и той, крайно изтощен, заспа веднага. Оставиха го да спи и излязоха на пруста, за да утешат Санчо Панса, който не беше успял да намери главата на великана. Но още по-трудно им беше да успокоят ханджията, който беше съвсем отчаян от внезапната гибел на меховете си. Ханджийката пък крещеше и нареждаше:

— Каква беше тази орисия и този лош час, в който влезе в дома ми този странстващ рицар, който толкова скъпо ми струва! По-добре да не го бяха виждали очите ми! Миналия път не плати нито стотинка за нощуване и вечеря, за легло за него и за оръженосеца му, не плати и зобта и сеното за крантата и за магарето, защото бил рицар, тръгнал да търси приключения. Дано преживеят той и подобните му най-злополучни приключения! Не бил длъжен да плаща, защото така било писано в митническия правилник на странстващото рицарство. После дойде ей онзи там сеньор, взе ми опашката и ми я върна съвсем повредена и проскубана, та сега мъжът ми не може да си служи вече с нея. А ето на, че на всичко отгоре и меховете ми пробиха, и виното ми изтече. Дано видя да изтече кръвта им! Кълна се в костите на баща си и в паметта на майка си да не нося името, на което съм кръстена, и да не съм дъщеря на родителите си, ако не ги накарам да ми платят всичко до последна пара!

Такива думи и много други нареждаше в гнева си ханджийката, на която пригласяше вярната й слугиня Мариторнес. Дъщеря й мълчеше и само от време на време се усмихваше. Свещеникът успя да ги успокои, като обеща да ги обезщети за понесените загуби: за меховете, за виното и особено за повредената опашка, за която толкова настояваха. Доротея утеши Санчо Панса и му обеща да му даде най-доброто графство, щом като се потвърди, че господарят му е наистина обезглавил великана и тя зацарува отново спокойно и мирно в кралството си. Това обещание успокои Санчо и той увери принцесата, че е видял главата на великана, с брада, която му стигала до пояса, и че ако тя сега не е налице, то е, защото всичко, което става в тази къща, е дело на магьосници. Той сам бил изпитал тяхното лукавство през време на едно по-раншно нощуване тук. Доротея каза, че му вярва напълно и че няма защо повече да се тревожи, тъй като всичко ще се уреди според желанията му. Когато всички се успокоиха, свещеникът предложи да продължат четенето на повестта, защото видял, че оставало още малко. Карденио, Доротея и всички други го помолиха да я прочете докрай. Така той продължи да чете, за да удовлетвори желанието на всички, пък и за свое собствено удоволствие:

— „Стана така, че прещастливият от верността на жена си Анселмо започна да води безгрижен и весел живот, а Камилия нарочно се мръщеше на Лотарио, за да мисли съпругът й, че тя храни към него чувства, противни на действителните. За да изглежда поведението й още по-правдоподобно, Лотарио поиска от приятеля си разрешение да не стъпва вече у дома му, тъй като неговото присъствие явно досаждало на Камилия. Измаменият Анселмо му каза да не прави в никакъв случай това. И тъй, за хиляден път Анселмо ставаше ковач на собственото си безчестие, като си въобразяваше, че кове щастието си.

Междувременно Леонела, получила пълна свобода за любовните си похождения, беше станала безогледна и се беше съвсем самозабравила. Тя разчиташе на това, че господарката й не само прикриваше дръзките й действия, но че дори й даваше съвети как най-безопасно да извършва това. Една нощ Анселмо чу стъпки в спалнята на Леонела и когато поиска да влезе, за да види кой се разхожда в стаята, някой подпря вратата отвътре. Това усили още повече любопитството му. Напрегна сили, отвори вратата и влезе в стаята точно навреме, за да види как един мъж скача през прозореца на улицата. Спусна се да го хване или да види кой е, но не можа да направи нито едното, нито другото, тъй като Леонела се изпречи пред него и му каза:

— Успокойте се, сеньор, не се тревожете и не търсете дирите на човека, който скочи от прозореца. Това е лична, моя работа и засяга само мене, тъй като този мъж е мой годеник.

Но Анселмо не й повярва и заслепен от гняв, извади кинжала си, замахна с него и заплаши Леонела със смърт, ако не му каже цялата истина. Тя се изплаши много и без да си дава сметка какво говори, каза:

— Не ме убивайте, сеньор! Аз мога да ви разкажа неща, по-интересни, отколкото можете да си въобразите.

— Говори веднага — рече Анселмо, — ако ти е скъп животът!

— Не мога сега — каза Леонела, — защото съм много смутена. Дайте ми време до утре и тогава ще узнаете неща, които ще ви учудят, но бъдете сигурен, че мъжът, който избяга през прозореца, е момък от града и ми е обещал да се ожени за мен.

Анселмо се поуспокои и се съгласи да изчака до следния ден, защото и през ума му не можеше да мине, че думите на Леонела можеха да засегнат Камилия, в чиято вярност сляпо вярваше. Той напусна стаята и остави в нея заключена Леонела, след като я предупреди, че няма да излезе оттам, докато не му каже всичко, което има да му казва.

Веднага след това той отиде при Камилия и й разказа всичко, което се беше случило с прислужницата, а също и за обещанието, което тя беше му дала, да му съобщи интересни и важни работи. Излишно е да се споменава дали Камилия се смути, или не, защото тя страшно се уплаши, разбирайки, че Леонела ще издаде на Анселмо всичко, което знаеше за нейната изневяра. Тя не посмя да чака, за да види дали подозренията й са основателни, или не, и още същата нощ, докато Анселмо спеше, прибра най-скъпите си накити, взе и малко пари и без никой да я усети, напусна дома си и отиде право у Лотарио, комуто разказа всичко, което се беше случило, и го помоли да я укрие или да заминат някъде двамата на сигурно място. Камилия всели в душата на Лотарио такъв смут, че той загуби ума и дума и не знаеше какво да стори. Реши се най-сетне да заведе Камилия в манастира, на който сестра му беше игуменка. Камилия се съгласи и набързо, както случаят налагаше, отидоха с Лотарио до манастира, където тя остана. Той напусна града, без да предупреди никого за заминаването си.

На другия ден на разсъмване, без да забележи, че Камилия не е до него в брачното им легло, Анселмо, тласкан от желанието да узнае какво ще му каже Леонела, стана и отиде да я намери в стаята, в която я бе заключил. Отключи вратата, влезе в стаята, но не намери в нея Леонела. Видя само чаршафи, завързани за прозореца, явен знак, че беше се спуснала през него и избягала. Върна се опечален да съобщи това на Камилия, но не намери и нея нито в леглото, нито в цялата къща, а това много го учуди. Разпита всички слуги, но никой не можа да отговори на въпросите му. Търсейки я по стаите, той видя няколко разтворени сандъка, разгледа ги и видя, че липсват много скъпоценности. Едва тогава разбра своето нещастие и съобрази, че не е Леонела виновницата за нещастието му. Така както беше, недооблечен, той излезе замислен и мрачен да потърси приятеля си Лотарио, за да сподели с него бедата, която го беше сполетяла. Но когато и него не намери у дома му и слугите му казаха, че Лотарио заминал същата нощ и че взел със себе си колкото пари имал вкъщи, на Анселмо му се стори, че губи ума си. Като венец на всичко, когато се завърна в собствената си къща, не намери в нея нито един от прислужниците си. Домът му беше изоставен и пуст.

Не знаеше какво да мисли, какво да говори, какво да прави, но малко по малко се окопити. Видя се напуснат от жена, приятел, слуги, забравен от Бога и преди всичко обезчестен, защото честта му беше загинала с бягството на Камилия. Реши най-сетне след дълго колебание да отиде на село при своя познат, у когото се беше подслонил в дните, когато бе дал повод да се подготви нещастието му. Заключи вратите на дома си, яхна коня си и с изтерзана душа тръгна на път. Но не беше извървял още и половината път, когато, потиснат от мислите си, слезе от коня си, завърза го за едно дърво, легна до дънера му и почна печално и болезнено да стене. Там и замръкна. Тогава видя, че по пътя от града идва конник. Поздрави го и го запита какви новини има от Флоренция. Гражданинът отговори:

— Отдавна не е имало по-странни и по-невероятни новини. Говори се открито, че Лотарио, големият приятел на Анселмо Богатия, който живее в Сан Джиовани, бил отвлякъл тази нощ Камилия, жената на Анселмо, и че той също бил изчезнал. Всичко това е разказала една прислужница на Камилия, която градоначалникът хванал в момента, когато се спускала по един чаршаф от прозореца на Анселмовия дом. Всъщност аз не зная точно как е станало всичко това. Знам само, че целият град е поразен от тази вест, защото никой не е очаквал да се случи подобно нещо, след като на всички бе известно голямото и сърдечно приятелство, което свързваше двамата, дружба толкова искрена, че те бяха известни като Двамата приятели.

— Знаете ли случайно — запита Анселмо — по кой път са тръгнали Лотарио и Камилия?

— Съвсем не зная — отговори гражданинът, — макар и да казват, че градоначалникът полага големи усилия да ги издири.

— Сбогом, сеньор! — рече Анселмо.

— Останете с Бога — каза гражданинът и продължи пътя си.

При тези печални новини малко оставаше Анселмо да загуби не само разума, но и живота си. Той едва стана от мястото си и с мъка стигна в дома на своя приятел, който нищо не знаеше за нещастието, което бе го постигнало. Но когато го видя смъртнобледен, отслабнал, изтощен, разбра, че го е сполетяла тежка беда. Анселмо изпроси от него позволение да легне и поиска перо и хартия. Настаниха го на едно легло, оставиха го сам, заключиха вратата, както той беше пожелал. Останал сам, мисълта за нещастието му почна така да го потиска и гнети, че усети съвсем ясно края на живота си. Тогава той реши да остави бележка за причината на своята странна смърт. Почна да пише, но преди още да беше написал всичко, което искаше да каже, силите го напуснаха и той издъхна от скръб, която беше сам предизвикал с безразсъдното си любопитство. Когато домакинът забеляза, че става късно и Анселмо още не се обажда, реши да влезе, за да види дали състоянието му не се е влошило. Намери Анселмо полуизлегнал се по корем на леглото, облегнал глава на масичката, на която лежеше отвореното и недовършено писмо, а в ръката си още стискаше перото. Домакинът извика няколко пъти името на приятеля си и след като не получи отговор, се приближи към него, хвана вкочанясалата му ръка и разбра, че е мъртъв. Поразен и силно натъжен, той повика слугите да видят и те какво се бе случило с Анселмо. Най-после прочете писмото и позна по почерка, че е написано собственоръчно от приятеля му. То имаше следното съдържание:

«Едно глупаво и безразсъдно желание е причината за моята смърт. Ако вестта за моята кончина стигне до ушите на Камилия, нека тя знае, че й прощавам, защото не беше по силите й да върши чудеса, нито трябваше аз да искам от нея да изпълни непостижими неща. Аз сам причиних моето безчестие и затова не ми остава друго освен…»

Дотук беше писал Анселмо, от което ясно личеше, че именно в този миг беше издъхнал, без да може да довърши мисълта си. На другия ден приятелят на Анселмо съобщи тъжната вест на домашните му, които бяха вече чули за неговото нещастие и за това, че Камилия се беше оттеглила в манастир. Малко остана и тя да последва мъжа си в последното му пътешествие, и то не толкова от мъка поради неговата смърт, колкото поради вестите, които беше получила за избягалия си приятел. Говорят, че след като останала вече вдовица, тя не пожелала нито да напусне манастира, нито да се посвети на монашески сан. Когато не след дълго узнала, че Лотарио бил паднал убит в сражението между Лотрек и великия пълководец Гонсало Фернандес Кордовски в земите на Неаполитанското кралство[2], където беше намерил убежище късно покаялият се приятел на Анселмо, Камилия се покалугерила и не след дълго починала сред мъки и страдания. Такъв бе краят на всички, единствен край, до който може да доведе такова начало.“

— Не е лоша повестта — каза свещеникът, — само че съвсем не мога да повярвам в нейната истинност. Ако ли пък е измислена, авторът зле я е съчинил, защото невероятно е да е съществувал толкова глупав мъж, който да се реши да направи такъв скъпо струващ опит. Такива неща могат да се случат между любовници, но не и между мъж и жена. Все пак мога да кажа, че като повест тя ме задоволява.

Бележки

[1] В края на глава XXXII се казва, че Санчо е с компанията. Не се споменава да е излизал, за да навести господаря си.

[2] Грешка на автора — Гонсало Фернандес Кордовски, известен под прозвището Великия пълководец, е напуснал Италия през 1507 година и умрял през 1515 г., а Лотрек поел командването на френската армия в Италия едва през 1527 година.