Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (12)

Глава единадесета
за приключенията на дон Кихот с козарите

Козарите приеха радушно дон Кихот, а Санчо, след като се погрижи да настани криво-ляво Росинант и магарето си, се почувства привлечен от миризмата на козя пастърма, която вреше в котел, поставен на огъня. Колкото и да му се искаше да опита дали месото е вече готово да мине от котела в стомаха му, той се отказа от намерението си, защото козарите свалиха котела от огъня, постлаха на земята овчи кожи, сложиха набързо селската си софра и поканиха гостоприемно и двамата да вкусят от гозбата. Шестима козари насядаха наоколо върху кожите и с учтивостта на простички хора поканиха дон Кихот да се настани на едно обърнато корито. Дон Кихот седна, а Санчо остана прав, за да му поднася направената от рог чаша. Като го видя да стои прав, господарят му каза:

— За да видиш, Санчо, какви добродетели крие в себе си странстващото рицарство и как бързо всички, които са му се посветили, достигат до положението да бъдат уважавани и почитани в света, искам да седнеш до мене, сред тези добри хора, за да се почувстваш равен с мене, твоя сеньор и господар. Искам да ядеш от моята чиния и да пиеш оттам, откъдето и аз пия, защото за странстващото рицарство може да се каже това, което се казва за любовта: то прави всички равни.

— Много съм благодарен! — каза Санчо. — По този повод дължа да кажа на ваша милост, че когато аз имам какво да ям, еднакво и дори по-добре ще се нахраня на крак и сам, отколкото седнал рамо до рамо с императора. Нещо повече, щом като съм тръгнал да казвам цялата истина, много по-вкусно ми е да си хапвам макар и само хляб и лук, седнал в ъгъла си, без изтънченост и превземки, отколкото да ям пуйка на чужда трапеза, на която трябва бавно да дъвча, малко да пия, постоянно да се избърсвам, на която не мога нито да кихна, нито да се изкашлям, нито да върша и други неща, към които предразполагат свободата и усамотението. Тъй щото, сеньоре мой, тия почести, които ваша милост желае да ми окаже като на слуга и съратник на странстващото рицарство, какъвто съм аз като ваш оръженосец, моля ви да ги превърнете в други блага, които са от по-голяма полза за мен. А що се отнася за почестите, които ми предлагате, аз се отказвам от тях сега и завинаги, колкото и високо да ги ценя.

— Въпреки всичко ти трябва да седнеш, защото този, който се унижава, Господ го издига.

След това дон Кихот хвана Санчо за ръка и го застави да седне до него.

Козарите нищо не разбираха от всички тия брътвежи за странстващи рицари и оръженосци. Те ядяха, мълчаха и гледаха гостите си, които с голяма охота гълтаха парчета пастърма, едри колкото юмрук. Като се наситиха на месото, козарите сложиха на кожите голямо количество сухи желъди и до тях половин буца сирене, по-кораво от кирпич. Между това рогът се движеше в кръг, от ръка на ръка, ту пълен, ту празен, като ведро на водно колело^[1], с такава бързина, че скоро се изпразни единият от двата меха, които стояха на открито. След като дон Кихот задоволи добре стомаха си, взе шепа желъди в ръката си и като ги разглеждаше внимателно, се впусна в следните разсъждения:

— Блажено време и щастлив век е онзи, който древните нарекоха Златен^[2] не защото златото, което толкова се цени в нашия железен век, се е добивало в онези щастливи години без всякакви усилия, а поради това, че хората, които са живели тогава, съвсем не са знаели двете слова „твое“ и „мое“. В онова свещено време всички неща са били общи: за да осигурят хляба си насъщен, достатъчно е било хората да вдигнат ръка и да си откъснат сладкия и вкусен плод на едростволестите дъбове, които така щедро са им го предлагали. Бистрите извори и бързоструйните потоци им поднасяли в прекрасно изобилие прозрачните си и вкусни води. В пукнатините на скалите и в кухините на дърветата умните и работливи пчели настанявали своите общежития, като предоставяли всекиму съвсем безкористно богатия плод на сладкия си труд. Огромните коркови дъбове щедро, без корист, снемали от себе си широки и леки кори, с които хората започнали да покриват първобитните си наколни жилища, за да намерят в тях закрила срещу не всякога благосклонната природа. Навсякъде по това време царували мир, приятелство и сговор. Тежкият палешник на извитото рало все още не се осмелявал да пори и бразди благочестивите недра на нашата прамайка земя, защото тя, без всякаква принуда, сама отделяла от просторната си плодовита гръд онова, което е можело да нахрани, задоволи и зарадва синовете й, които я владеели тогава. Простодушни и красиви пастирки бродели от дол на дол и от хълм на хълм, с волно веещи се на вятъра разпуснати коси, облечени не повече, отколкото е било нужно, за да се покрие прилично онова, което благоприличието налага и е винаги налагало да бъде покрито. Те не се кичели с накитите, които днес се употребяват и които тирският пурпур и коприната, подложена на най-изкусна обработка, оскъпяват, а слагали на челата си само венци от зелените листа на репея и на бръшляна. Така накичени, те са били може би по-красиви и изискани от днешните наши дворцови дами, с техните особени и странни изобретения, към които ги тласка безделническият им нагон към новото. Любовта се е изразявала тогава с простота и непринуденост така, както хората са я чувствали, без да се търсят изкуствени и претенциозни словесни увъртания, за да й се придаде по-благоприличен вид. В онова време истината и простодушието не са се смесвали с лъжата, измамата и злобата. Користта и пристрастието не били толкова силни, че да посмеят да оскърбят или накърнят правосъдието, което днес се принизява, опорочава и изкориства. Законът на личния произвол не бил залегнал в съзнанието на съдията, още повече, че тогава не е имало повод за съдебни дела, нито престъпник, който да бъде съден. Девиците и невинността са се движели, както казах, навред ръка за ръка, без страх да бъдат осквернени от хорска дързост и мъжка похотливост, и ако момите губели девствеността си, то е било само защото така са искали и желаели. А сега, в това наше отвратително време, никоя не е сигурна, дори ако я скрият и затворят в някой нов лабиринт, подобен на критския, защото дори и там, през пролуките или чрез самия въздух, прониква любовната зараза, която разбива на пух и прах волята им за въздържание. С цел да се защитят девиците, да се вземат под закрила вдовиците, да се подпомагат сираците и нуждаещите се в сегашните времена, които стават все по-лоши, е бил създаден Орденът на странстващото рицарство. На този рицарски орден принадлежа и аз, братя козари. Много съм ви признателен за угощението и радушния прием, които оказахте на мене и на моя оръженосец. Защото, макар и по силата на естествения закон всички живи същества да са задължени да съдействат на странстващите рицари, все пак, като си давам сметка, че вие ме приехте и нагостихте, без да ви е било известно това ваше задължение, аз съм в правото си да ви благодаря от сърце за вашата сърдечност.

Нашият рицар държа цялата тази предълга реч (която можеше прекрасно да остане непроизнесена) само защото желъдите, които му предложиха, му напомниха за Златния век и му хрумна да се впусне в излишни размишления пред козарите, които, без дума да продумат, удивени и слисани, го изслушаха докрай. Санчо мълчеше, ядеше желъди и много често навестяваше втория мех, който, за да се изстуди виното, бе закачен на клона на един корков дъб.

Речта на дон Кихот трая по-дълго от самата вечеря. След нея се обади един от козарите:

— За да можете, ваша милост сеньор странстващ рицарю, да твърдите с още по-голямо основание, че сме ви радушно приели и нагостили, желаем да ви създадем удоволствие и наслада, като ви попее един наш другар, който не ще се забави да дойде. Певецът е умен и влюбен до уши младеж. Знае да чете и пише и свири на гъдулка^[3] така хубаво, че просто можеш да се захласнеш.

Козарят още не бе завършил думите си и се разнесоха звуци на гъдулка, а след малко се появи и този, който свиреше на нея, благообразен момък на около двадесет години. Другарите му го запитаха дали е вечерял. Новодошлият отговори утвърдително и тогава същият козар, който го беше толкова похвалил, рече:

— Щом е тъй, Антонио, ще ни направиш удоволствието да ни попееш малко, за да се убеди сеньорът, който е наш гост, че и в планините и горите има хора, които разбират от музика. Разказахме му вече за твоята дарба и сега желаем да му я покажеш, за да се убеди, че не сме го излъгали. Ето защо аз те моля най-настойчиво да седнеш и изпееш романса за твоята любов, който е съчинен от чичо ти, свещеника, и толкова много се хареса на всички в селото.

— На драго сърце — отговори момъкът и без да чака да го молят повторно, седна на дънера на един дъб, настрои гъдулката си и започна да пее с приятен глас следната песен:

Знам, обичаш ме, Олаля,

ако че не ми го казваш

ни с очите, ни с езика

на безмълвната си обич.

 

Сигурен съм аз, че знаеш,

но те моля — потвърди го.

Ясно изразена обич

никога не се отхвърля.

 

Правила си ми, Олаля,

често намеци сурови,

че ти е от бронз душата,

а гърдите ти — от камък.

 

Но сред упреците твои,

сред вежливата враждебност

пак надеждата показва

крайчеца на свойта дреха.

 

След примамката се хвърля

вярата ми — нито слаба

като у незван и нито

като у призван голяма.

 

Ако любовта е израз

мил, от него заключавам,

че надеждата ми стига

края, толкова бленуван.

 

Ако вярната услуга

прави по-добър човека,

нещо в моите постъпки

днес правата ми подкрепя.

 

Ако честичко се вглеждаш,

сигурно ще забележиш,

че и в понеделник ходя

със неделните си дрехи.

 

А любов и скъпи дрехи

вечно заедно пътуват.

Да, поисках аз да бъда

винаги пред теб наконтен.

 

Не описвам моите танци,

нито песните, които

твърде често аз ти пеех

заедно с петлите нощем.

 

Рой хвалби за хубостта ти —

мога ли да ги пресметна!

Бяха верни — у жените

предизвикаха враждебност.

 

Да, Тереса Берокалска

на хвалбите ми отвърна:

„Мисли, че е влюбен в ангел,

а е влюбен във маймуна!

 

Колко им е на жените —

те с изкуствени къдрици

и със лицемерна хубост

ще измамят даже Ерос“

 

Протестирах. Тя избухна.

Братовчед й се намеси.

Скарахме се и ти знаеш

след това какво се случи.

 

Не съм плитък в любовта си,

не ухажвам и не търся

ни играчка, ни забава —

по-похвална цел преследвам.

 

Църквата въжета има —

те са примки от коприна;

ако в игото им влезеш,

в игото ще влеза също.

 

А ако ли не — кълна се

в най-светия от светците,

че от тия дебри само

като блед монах ще тръгна.

Така завърши козарят своята песен. Дон Кихот го помоли да изпее още нещо, но Санчо Панса не се съгласи, като заяви, че му се спи и че не му е до песни. След това добави:

— Добре ще сторите, ваша милост, да си изберете вече място за спане, защото тези добри хора, след като са се трудили цял ден, не могат да прекарват нощите си в песни.

— Добре те разбирам, Санчо — отговори дон Кихот, — и ми е ясно, че шетнята ти около меха предпочита да бъде възнаградена не с музика, а със сън.

— Кому не е приятен сънят, Боже мили! — отвърна Санчо.

— Не отричам това — рече дон Кихот. — Настани се както намериш за добре, а за мене не се грижи, защото на хора от моето звание повече подобава да бдят, отколкото да спят. Но няма да е зле, Санчо, да погледнеш пак това ухо, защото то ме боли повече, отколкото следва.

Санчо изпълни нареждането, но един от козарите, който видя раната, каза на дон Кихот да не се безпокои, защото имал сигурен цяр за нея. Наоколо растеше много розмарин. Той откъсна няколко листа, сдъвка ги, посипа ги със сол, наложи с тях раненото ухо, превърза го и увери дон Кихот, че не ще има нужда от друго лекарство. Така и стана.