Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (67)

Глава тринадесета
в която продължава разказът за приключението с Рицаря на гората и се предава умният, необичаен и сладък разговор между двамата оръженосци

Оръженосците се отделиха от рицарите и първите се впуснаха в разговор за живота си, а вторите — за любовта си, но историята предава най-напред беседата на слугите, а след това диалога на господарите. И така, в нея се разказва, че когато оръженосците се поотдалечили малко, слугата на Рицаря на гората казал на Санчо:

— Труден живот водим, сеньор, ние, оръженосците на странстващите рицари. Не е лъжа, че печелим хляба си с пот на челото, а това е едно от проклятията, които Бог е изрекъл над първите ни още прадеди.

— Можем също да кажем — добави Санчо, — че печелим хляба си и с цената на премръзналите си тела, защото кой търпи по-голяма жега и по-голям студ от клетите оръженосци на странстващото рицарство? Поне, дето се е рекло, да се хранехме редовно, защото скръбта с хляб е половин скръб, ами случва се да мине ден, па дори и два, и да закусваме само с чист въздух.

— Всичко това се търпи и понася — рече слугата на Рицаря на гората — поради това, че се надяваме да получим награда, защото какъвто и неблагодарник да е странстващият рицар, при когото един оръженосец служи, все може да бъде възнаграден в недалечно време поне с управлението на някое хубаво островче или с някое угледно графство.

— Аз казах вече на господаря си — възрази Санчо, — че се задоволявам с управлението на някой остров. А той е толкова благороден и щедър, че ми го е обещал неведнъж, и то при най-различни случаи.

— Аз пък — каза оръженосецът на Рицаря на гората — ще съм доволен да получа като награда за службата си някой каноникат^[1]. Господарят ми обеща вече един, и то какъв!

— Трябва да се предполага — рече Санчо, — че господарят ви се числи към някой духовен орден, щом може да дава такива награди на своите оръженосци. Моят господар е чисто и просто мирско лице, макар да се опитаха — доколкото си спомням — някои умни хора, но, струва ми се, недоброжелателно настроени, да го убедят да приеме архиепископски сан. Той не поиска обаче друго, освен да стане император и аз треперех тогава да не би да се съгласи да стане духовник, тъй като не се смятах годен да получа и аз духовническо звание, защото трябва да ви призная, че макар и да имам човешки образ, за свещеническа длъжност съм кръгло говедо.

— Ваша милост сигурно се заблуждавате — каза оръженосецът на Рицаря на гората, — защото не всички острови са стока. Има между тях някои не добре разположени, други бедни, трети тъжни, пък и най-благоустроеният и най-китният влече след себе си тежко бреме от грижи и неудобства, което ще легне върху плещите на нещастника, комуто се е паднал. Колко по-добре щеше да бъде за нас, които упражняваме този проклет занаят на слуги, да се приберем спокойно по домовете си и да се посветим там на по-приятна работа, като например лов или риболов. Защото има ли оръженосец на света, колкото и беден да е той, който да няма кон, чифт хрътки и въдица, за да се развлича в селото си?

— Всичко си имам — отговори Санчо. — Вярно, че кон нямам, но пък имам магаре, което струва два пъти повече от крантата на господаря ми. Гръм да ме удари, и то още утре, ако сменя моето магаре срещу коня му, пък ако ще и четири крини ечемик да добави. Сигурно ваша милост ще сметнете, че се шегувам, като ценя толкова моя Сивчо — дал съм му това име, защото цветът му е сив. И хрътки не ми липсват. Малко ли са по нашето село! А ловът е особено приятен, когато става за чужда сметка.

— Право да ви кажа, сеньор оръженосецо — каза слугата на Рицаря на гората, — намислих и реших да зарежа всички тези рицарски глупости и да се прибера на село, за да си гледам дечицата. Трички ми са — същински източни бисери.

— А моите са две — рече Санчо — и могат да се явят и пред самия папа, особено момичето, което възпитавам — ако е рекъл Господ — за графиня, макар и против волята на майка му.

— На колко години е тази сеньора, която готвите за графиня?

— На около петнадесет — отговори Санчо, — но е стройна като топола, свежа като майско утро и яка като ратай.

— С тези качества — забеляза другият оръженосец — тя може да бъде не само графиня, но и самодива в зелената дъбрава. Я виж ти мръсницата, дъщеря на никаквица, каква сила имала, хубостницата му с хубостница!

Санчо отговори малко сърдито.

— Нито тя е мръсница, нито майка й е била никаквица, нито — ако Господ е рекъл — ще стане такава някоя от двете, докато аз съм жив. Говорете по-вежливо, защото за човек като ваша милост, възпитан между странстващи рицари, които са олицетворение на самата вежливост, тези думи не ми се виждат подходящи.

— О, колко зле разбира ваша милост похвалите, сеньор оръженосецо! — възрази слугата на Рицаря на гората. — Нима не знаете, че когато на арената някой нанесе на бика хубав удар с копието или когато някой извърши нещо сполучливо, народът обикновено казва: „Я го виж ти него, мръсника му с мръсник, как добре се справи!“ Така че това, което звучи като хула, е всъщност най-голяма похвала! По-добре се отречете отсега още, сеньор, от вашите синове или дъщери, ако не извършат нещо такова, че да заслужат подобни похвали родителите им.

— Да, ще се отрека — отговори Санчо. — Ако е тъй, ваша милост, можете спокойно да наречете мръсници и мене, и децата ми, и жена ми, защото всичко, което вършим и говорим, е напълно достойно за такава похвала. Ето защо, за да мога да се върна да ги видя, аз моля Бога да ме предпази от смъртен грях, сиреч да ме освободи от тази опасна служба на оръженосец, по която се увлякох за втори път, съблазнен и подмамен от една кесия със сто дуката, която намерих един ден в недрата на Сиера Морена. Оттогава дяволът ми навира в очите ту отляво, ту отдясно, ту отгоре, ту отдолу цяла торба, натъпкана с жълтици, така че на всяка стъпка ми се струва, че я хващам с ръка, че я стискам здраво, че я отнасям у дома си, че си купувам земя и имам доходи и си живея като княз. Като мисля за това, леки и поносими ми стават мъките, които търпя при моя смахнат господар, който според мене е по-скоро луд, отколкото рицар.

— Затова и казват — рече оръженосецът на Рицаря на гората, — че алчността продънва торбата. Но понеже говорим за луди, ще ви кажа, че няма на света по-луд човек от моя господар, защото той е от тези, за които се казва: „Само глупците си пъхат носа в неща, които не ги засягат“. И тъй, за да върне разума на друг рицар, който го e загубил, той сам стана луд и тръгна да търси това, което — дори и ако го намери — не знам дали ще му допадне.

— Да не би да е случайно влюбен?

— Да — каза слугата на Рицаря на гората. — Влюбен е в някаква си Касилдея Вандалска, най-суровата и най-изпечената сеньора, каквато може да се намери в целия свят. Но суровостта й далеч не е най-големият й недостатък. В гърдите й кипят много други измами, както скоро ще се разбере.

— Няма път, колкото и равен да е той — възрази Санчо, — по който да няма яма или трап, в които да се препънеш. В другите къщи варят бакла зърно по зърно, а в моята с по цели казани. Лудостта има сигурно повече спътници и сътрапезници от мъдростта. Но ако е вярно това, което се казва, че другар по нещастие носи облекчение, аз мога да се утеша с ваша милост, тъй като и вие служите на господар толкова глупав, колкото е и моят.

— Глупав е, ама е храбър — отговори другият оръженосец, — а коварен е повече, отколкото глупав и храбър.

— Моят не е такъв — каза Санчо. — Никак не е коварен, по-скоро е простодушен, не е способен да стори никому зло, а всекиму прави добрини. У него няма ни капка злоба. Едно дете може да го убеди посред бял ден, че е паднала вече нощ. Заради това му чистосърдечие аз го обичам като зеницата на окото си и не се решавам да го напусна, каквито и лудории да върши.

— При все това, сеньоре и побратиме — рече оръженосецът на Рицаря на гората, — когато слепец води слепец, и двамата рискуват да паднат в някоя яма. По-добре ще е да се оттеглим час по-скоро и да се върнем по нашите домове, защото тези, които търсят приключения, невинаги намират онова, което очакват.

Санчо плюеше често и слюнката му беше някак суха и лепкава. Като видя и забеляза това, състрадателният оръженосец на Рицаря на гората каза:

— Изглежда, че от многото приказки езиците ни се залепиха за небцето, но аз нося средство за отлепването им — то виси на седлото на коня ми и съвсем не е лошо.

Той стана и след малко се върна с мехче вино и с една баница, лакът дълга — и то без преувеличение, — защото в нея имаше опечен цял заек. Санчо, като пипна баницата, реши дори, че е по-дълга и че вътре има не заек, а яре или дори цял козел.

— Такива ли неща носите със себе си, сеньор? — запита Санчо.

— Че какво си мислите? — отговори другият. — Да не съм случайно някой нищо и никакъв оръженосец? Аз нося на коня си повече припаси, отколкото вземат със себе си генералите на поход.

Без да чака покана, Санчо почна да яде и да гълта в тъмнината залъци, големи колкото възли на дебело въже.

— Ваша милост — каза той — сте наистина верен и съвършен, великолепен и благороден оръженосец, пример за всички останали оръженосци, което личи и от това пиршество, уредено сякаш по силата на някаква магия, защото наистина създава това впечатление. Вие не сте жалък и нещастен като мене и не носите в своите дисаги само бучка сирене — толкова кораво, че можеш да счупиш с него главата на някой великан, петдесетина рожкови и още толкова орехи и лешници. И всичко това, защото господарят ми е беден и спазва правилото, че странстващите рицари трябва да се хранят и поддържат само със сухи плодове и с полски треви.

— Честна дума, побратиме — възрази оръженосецът на Рицаря на гората, — моят стомах съвсем не е свикнал да поема магарешки тръни, диви круши и горски корени. Нека нашите господари се придържат към каквито си щат мнения и рицарски закони и нека ядат каквото им скимне! Аз си нося винаги студено месо и това мехче, увиснало на седлото ми за всеки случай. Толкова съм привързан към него и толкова го обичам, че постоянно го прегръщам и целувам хиляди пъти.

След тези думи той пъхна мехчето в ръцете на Санчо, който го вдигна, впи уста в него и се загледа в продължение на четвърт час в звездите. Като спря да пие, отпусна глава на една страна, въздъхна дълбоко и каза:

— Ах ти, мръсно изчадие, колко си пивко и добро!

— Виждате ли сега — каза оръженосецът на Рицаря на гората, като чу думите на Санчо, — че и вие го наричате мръсно, за да изразите задоволството си?

— Наричам го — рече Санчо — и признавам, че не е обида да назовеш някого мръсник, когато искаш да го похвалиш. Но кажете ми, за Бога, сеньор, не е ли това вино от Сиудад Реал^[2]?

— Браво, познавачо на вина! — каза оръженосецът на Рицаря на гората. — Вярно е, че е оттам и неколкогодишно при това.

— На мене ли ще ги разправяте? — рече Санчо. — Да не си мислите, че не бих могъл да го позная. Може да не вярвате, сеньор оръженосецо, но самата природа ме е дарила с толкова голям усет да познавам вината, та е достатъчно да ги помириша, за да кажа кое откъде е, от какъв сорт е, каква му е жилката и вкусът, трайността му и колко пъти трябва да бъде преливано от бъчва в бъчва — с една дума, всички подробности, засягащи винарството. Но няма защо да се чудите, тъй като бащиният ми род е дал двама особено прочути познавачи на вина, каквито дълги години не е имало в Ла Манча. За да видите какво им се случи веднъж, ще ви разкажа следното. Дали на двамата да опитат вино от една бъчва и ги помолили да се произнесат за състоянието, качествата, достойнствата и недостатъците му. Единият го опитал с върха на езика си, другият само го помирисал. Първият казал, че виното има вкус на желязо, а вторият — че мирише по-скоро на ощавена козя кожа. Собственикът на виното заявил, че бъчвата е чиста и че няма откъде да е добило дъх на желязо или кожа. При все това двамата знаменити познавачи настоявали на своето. Минало време, виното се продало и когато измили бъчвата, намерили в нея малък ключ, закачен на кожено ремъче. От това ще ви стане ясно, ваша милост, че човек, който произхожда от такъв род, може да даде мнението си в подобен случай.

— Тъкмо затова казвам — рече оръженосецът на Рицаря на гората, — че е време да престанем да търсим приключения. Няма защо да изпущаме питомното, за да гоним дивото. Нека се върнем по колибите си, а ако е угодно на Господа, той и там ще ни намери.

— Аз ще служа на господаря си, докато стигне в Сарагоса, а след това добър е Господ.

Двамата добри оръженосци говориха и пиха толкова много, че само сънят сполучи да върже езиците им и да намали голямата им жажда, която никога и с нищо не можеше да се утоли напълно. И тъй, държейки здраво и двамата почти изпразненото мехче и с несдъвкани залъци в уста, те заспаха на самото място, където ще ги оставим засега, за да разкажем това, което се случи между Рицаря на гората и Рицаря на печалния образ.