Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (79)

Глава двадесет и пета
в която се разказва за приключението с магарешкия рев и забавната история с кукления театър, както и за забележителните предсказания на маймуната гадателка

Дон Кихот, както се казва, не го свърташе на едно място от нетърпение да чуе и да научи за чудесата, които бе обещал да му разправи човекът с оръжието. Той отиде да го търси там, където му бе казал ханджията, намери го и го помоли да му разкаже веднага, а не после това, за което го бе питал по пътя. Човекът отговори:

— За такива чудеса не се разказва тъй набързо и на крак, както сме сега. Оставете ме, ваша милост сеньор, да дам зоб на мулето си и тогава ще ви разкажа неща, които ще ви учудят.

— Ако е само това — отговори дон Кихот, — ей сега ще ви помогна.

И той се зае веднага да пресява ечемика и да чисти яслата и тази му смиреност накара човека да му разправи на драго сърце това, за което го бе молил. Те седнаха един до друг на една каменна пейка и пред публика, съставена от студента, момъка, Санчо Панса и ханджията — човекът с оръжието започна така:

— Трябва да знаете, сеньори, че в едно село на четири и половина левги от този хан се случи така, че един рехидор^[1] загубил веднъж, благодарение на хитростта и лукавството на слугинята си — много време ще ми трябва да ви разправям защо и как, — едно магаре и не могъл да го намери въпреки всичките си усилия. Петнадесет дни минали, откакто изчезнало то — тъй поне разправят в селото, — и един ден, когато пострадалият рехидор стоял на площада, друг един рехидор от същото село му казал: „Ще има черпня, свате, магарето ви се намери.“ — „Дадено, как няма да има, но кажете ми къде се намери.“ — „В гората — отговорил другият. — Видях го тази заран без самар и без хамут и тъй омършавяло, че да ти е жал просто да го гледаш. Опитах се да го подкарам и да ви го доведа, но добичето е станало толкова диво и плашливо, че щом го наближих, избяга и се скри в един гъсталак. Ако искате, елате да го потърсим заедно. Почакайте ме да откарам магарицата си вкъщи и веднага ще се върна.“ — „Голямо удоволствие ще ми направите — казал първият рехидор — и аз ще гледам да ви се отплатя по същия начин.“ Така и с всички тези подробности, както аз ви разказвам, описват случката и всички онези, които я знаят отблизо. И тъй двамата рехидори отишли заедно пешком в гората и като стигнали до мястото, където смятали, че ще намерят магарето, не го намерили и колкото и да го търсили, не могли да открият следите му из цялата местност. Като се уверили, че го няма, рехидорът, който го бил видял, казал на другия: „Слушайте, свате, сетих се, че за да открием добичето, пък ако ще да е потънало не в недрата на гората, а вдън земя, трябва да направим следното: аз умея чудесно да рева като магаре и ако и вие знаете малко, работата е наред.“ — „Малко ли, казвате, свате? — рекъл другият. — Аз съм такъв майстор, че не отстъпвам и на самите магарета.“ — „Сега ще видим — отвърнал вторият рехидор. — Наумил съм вие да тръгнете на една страна в гората, а аз на друга, тъй че да я пребродим и претърсим цялата. От време на време ще ревем — ту вие, ту аз — и ако магарето е наистина из тези места, не може да не чуе и да не се обади.“ Господарят на магарето отговорил: „Уверявам ви, свате, че мисълта ви е великолепна и прави чест на премъдрия ви ум.“ Те се разделили, както се били уговорили, но случило се така, че и двамата изревали почти едновременно и всеки един от тях, подлъган от рева на другия, се спуснал да го търси, мислейки, че е намерил вече магарето. Като се срещнали, пострадалият рехидор рекъл: „Нима е възможно, свате, да не е изревало магарето ми?“ — „Не е магарето — отговорил другият, — аз изревах.“ — „Трябва да си призная — казал господарят на добичето, — че колкото за реването, свате, няма действително никаква разлика между вас и едно магаре. В живота си не съм виждал и чувал по-съвършено подражание.“ — „Вие, свате, заслужавате много повече от мене тези похвали, защото Бог ми е свидетел, че можете по реване да надминете и най-опитния и изкусен ревач в света — гласът ви е висок, спазвате такт и мярка, бързо и често променяте регистрите, с една дума, признавам се за победен и ви давам палмата на първенството в това рядко изкуство.“ — „Аз пък ще кажа — рекъл първият, — че занапред ще се ценя повече и ще мисля, че и аз умея да върша нещо, щом се оказва, че имам някаква дарба. Наистина аз знаех, че рева добре, но никога досега не са ми казвали, че съм постигнал такова съвършенство.“ — „Аз пък ще добавя — отвърнал вторият, — че много редки дарби се губят в света и че се използват зле от тези, които не знаят да им намерят приложение!“ — „Нашите дарби — отговорил собственикът на магарето — можем да ги използваме само в подобни случаи като днешния, но дано даде Господ да ни бъдат от полза.“ След този разговор те се разделили отново и започнали да реват, но на всяка крачка се мамели и пак се събирали, докато най-сетне се уговорили — за да се разбере, че реват те, а не магарето — да реват по два пъти последователно. С по два рева на всяка стъпка те пребродили цялата гора, но загубеното магаре не отговаряло, нито давало признак на живот. Пък и как можело да се обади нещастното и клето животно, щом като го намерили изядено от вълците в най-гъстата част на гората? Като го видял, господарят му казал: „Аз пък се чудех защо не отговаря. Ако не беше умряло, то щеше да зареве, като ни чуе, иначе нямаше да бъде магаре. Но все пак, свате, аз не смятам, че загубихме напразно времето си да търсим магарето — макар и да го намерихме мъртво, защото чух как изящно ревете.“ — „Вие ревете по-добре от мене, свате — казал другият, — защото пее ли сладко игуменът, и послушникът не му отстъпва.“ И тъй, капнали от умора и с прегракнали гласове, те се върнали в селото, където разказали на приятели, съседи и познати това, което им се било случило, докато търсели магарето, и всеки един от тях се надпреварвал да хвали другия колко хубаво ревял. Всичко се узнало и пръснало из околните села, а ето какво измислил и устроил дяволът, който не дреме и обича да сее раздори и вражди, където завърне, и да прави сплетни и да изковава от нищо нещо: селяните от съседните села, щом срещнели наш съселянин, почвали да реват като магарета и по този начин се подигравали на дарбата на нашите рехидори. Набъркали се в тази каша и селските деца, което е равносилно да попаднеш в устата и в ръцете на всички адски изчадия, и слухът за магарешкия рев се понесъл от село в село, така че моите съселяни си спечелили прозвището „Ревящите магарета“ и се различават сега от всички други като негри от бели. Тази шега се превърна в истинска беда и на няколко пъти вече подиграните са влизали в сражение с присмехулниците, въоръжени и строени в бойни редици, без да могат да ги спрат ни крал, ни Бог, нито страх, нито срам. Утре или другиден — ако не се лъжа — нашите земляци ще тръгнат на поход срещу едно село, което се намира на две левги от нашето и което най-много ни преследва, а за да бъдем добре подготвени, ходих и купих пиките и алебардите, които видяхте. Ето чудесата, които обещах да ви разкажа, но ако вие намирате, че не са чудеса, съжалявам много, други не зная.

Така завърши своя разказ селянинът и в същия миг на вратата на хана се появи човек, облечен в сетре, панталони и меки ботуши, изработени от еленова кожа, и каза на висок глас:

— Сеньор домакин, има ли място за нощуване? С мене иде маймуната гадателка и куклите, които представят освобождението на Мелисендра.

— Дявол да го вземе! — рече ханджията. — Та това е сеньор маесе^[2] Педро! Славна вечер ни се готви!

Забравих да ви кажа, че лявото ухо и почти половината буза на маесе Педро бяха покрити с пластир от зелена тафта, което показва, че цялата тази страна на лицето му беше пострадала от някаква болест.

— Добре дошли, ваша милост сеньор маесе Педро! А къде са маймуната и театърът? Не ги виждам.

— Ей сега ще дойдат — отговори човекът с дрехи от еленова кожа. — Дойдох най-напред да видя дали има място за спане.

— Отказал бих стая на самия херцог Алба^[3], за да я дам на сеньор маесе Педро — отговори ханджията. — Нека дойдат маймуната и театърът! В хана тази нощ има пътници и те ще платят, за да видят куклите и изкуството на маймуната.

— Ха да е на добър час! — рече човекът с пластира. — Ще намаля цените и ако си покрия разноските, ще бъда предоволен. Отивам да докарам количката с маймуната и театъра.

И излезе от хана.

Дон Кихот запита веднага ханджията що за човек е този маесе Педро и за каква маймуна и театър става дума. Ханджията отговори:

— Маесе Педро е прочут кукловод, който броди от доста време из арагонската част на Ла Манча^[4] и представлява как прочутият дон Гайферос освобождава Мелисендра. От дълги години не сме виждали в този край на кралството по-хубави и по-добре играни пиеси. Той води със себе си и една маймуна с толкова редки способности, че могат да й завидят не само маймуните, но и хората. Запиташ ли я за нещо, тя те изслушва внимателно, скача тутакси върху рамото на господаря си, пошепва на ухото му отговора на въпроса ти и маесе Педро го казва гласно. Говори повече за минали работи, отколкото за бъдещи, и макар че не всеки път отгатва, рядко греши, което ни кара да вярваме, че дяволът се е вгнездил в нея. Два реала се плащат за всеки въпрос, ако отговори маймуната — искам да кажа, ако господарят отговори вместо нея, след като тя му пошепне отговора на ухото. Ето защо хората мислят, че маесе Педро е много богат. Той е galantuomo и buon compagno^[5] (както казват в Италия) и живее нашироко и весело, приказва за шестима, пие за дванадесетима и всичко това благодарение на словоохотливостта си, на маймуната и на кукления театър.

В това време се завърна и маесе Педро с една количка, на която беше натоварил кукления театър и маймуната — едра, без опашка, със задник като от кече, но с доста хубаво лице. Щом я видя, дон Кихот я запита:

— Кажете ми, ваша милост сеньора гадателко, che pesce pigliamo^[6]? Какво ще става с нас? Ето ви два реала.

Той заповяда на Санчо да даде парите на маесе Педро, който отговори вместо маймуната:

— Сеньор, това животно не отговаря и не дава сведения за бъдещи неща — то знае нещичко за миналото и не много за сегашното.

— Празна работа! — рече Санчо. — Не давам нито стотинка, за да ми кажат какво ми се е случило. Та кой ще го знае по-добре от мене? А ще бъде голяма глупост да платя, за да ми кажат това, което зная. Но щом маймуната знае сегашното, ето два реала — нека нейна маймунска милост ми каже какво прави в тази минута жена ми Тереса Панса и с какво се занимава.

Маесе Педро не прие парите и каза:

— Не ща да ми се заплаща, преди да съм го заслужил.

След това потупа два пъти с дясната си ръка лявото си рамо. Маймуната веднага скочи и се намести на посоченото място, доближи муцуната си до ухото му и почна бързо да трака със зъби. Това трая, колкото е нужно, за да се прочете едно „верую“, и после тя скочи изведнъж на земята, а маесе Педро падна с голяма бързина на колене пред дон Кихот, прегърна нозете му и каза:

— Прегръщам тези нозе, както бих прегърнал двата Херкулесови стълба^[7], о, прочути възкресителю на преминалото вече в забрава странстващо рицарство! О, никога по достойнство достатъчно хвалени рицарю дон Кихот де ла Манча! Опора за слабите, подкрепа за падащите, прегръдка за падналите, поддръжка и утеха за всички нещастници!

Дон Кихот остана смаян, Санчо — учуден, студентът — поразен, момъкът — слисан, човекът от ревящото село — със зяпнала уста, ханджията смутен, с една дума, всички, които чуха думите на кукловода, се изплашиха. А той продължи:

— А ти, о, Санчо Панса, най-добър оръженосецо на най-добрия рицар в света, радвай се! Добрата ти жена Тереса е жива и здрава и в тази минута разчепква една либра лен, а за повече точност ще прибавя, че от лявата й страна стои стомна със счупено гърло, с доста вино в нея, която й помага да разнообразява от време на време работата си.

— Вярвам, че е точно така — обади се Санчо, — защото тя е истинска добра жена и да не беше ревнива, не бих я заменил дори с великанката Андандона^[8], която по думите на господаря ми е била жена съвсем не за изхвърляне. Моята Тереса е от онези жени, които умеят да се нареждат, пък ако ще и за сметка на своите наследници.

— Трябва да ви кажа — намеси се тогава дон Кихот, — че този, който много чете и много пътува, много вижда и много научава. Защото кой можеше да ме убеди някога, че има на света маймуни, които гадаят, както видях със собствените си очи? Да, аз съм същият дон Кихот де ла Манча, когото назова това умно животно, макар че то малко попрекали със своите похвали. Но какъвто и да съм, аз благодаря на Бога, че ме е надарил с блага и състрадателна душа, склонна да прави винаги добро на всички и никому зло.

— Да имах пари — каза момъкът, — бих запитал сеньора маймуната какво ще ми се случи в предстоящото ми пътуване.

На това отговори маесе Педро, който се бе вече вдигнал от нозете на дон Кихот:

— Казах вече, че това зверче не отговаря на въпроси, засягащи бъдещето. Ако отговаряше, малко щеше да важи, че нямате пари, защото бих се отказал от всяка печалба, за да услужа на тук присъстващия сеньор дон Кихот. А сега поради това, че съм му задължен и за да му направя удоволствие, ще приготвя театъра и ще развеселя безплатно всички тук в хана.

При тези думи ханджията се зарадва страшно много и посочи мястото, където можеше да се настани театърът, което и стана в един миг.

Дон Кихот не беше много доволен от чудесата на маймуната, защото му се струваше, че не подобава една маймуна да гадае бъдещето или миналото, и докато маесе Педро стъкмяваше театъра, той се оттегли със Санчо в един ъгъл на конюшнята и без някой да ги чуе, му каза:

— Слушай, Санчо, аз много мислих за странното изкуство на тази маймуна и реших, че няма как маесе Педро да не е подал тайно или явно ръка на дявола.

— Ръката на дявола е мръсна — рече Санчо — и не виждам каква полза има маесе Педро от такова ръкостискане.

— Не ме разбираш, Санчо, искам да кажа, че трябва да е сключил спогодба с дявола да внушава той на маймуната отговорите, за да може господарят й да си печели хляба, а щом забогатее, да му даде душата си, защото тъкмо това търси този заклет враг на човешкия род. До тази мисъл ме доведе обстоятелството, че маймуната може да гадае само миналото и сегашното, защото само дотам се простират познанията на дявола. Бъдещето той знае само по догадки — и то не винаги, — защото единствено на Бога е дадено да знае времената и годините и за него няма минало и бъдеще, а всичко е сегашно. Щом е тъй, ясно е, че маймуната говори с езика на дявола и аз се чудя как не са я обвинили пред Светата инквизиция, за да се изследва и изясни основно с чия помощ гадае тя. Защото няма съмнение, че тази маймуна не е астролог и че нито тя, нито нейният господар знаят да съставят фигурите, които се наричат хороскопи и са днес толкова разпространени в Испания, та всяка женичка, паж или кърпач на обуща си въобразяват, че знаят да начертаят хороскоп — сякаш това е същото, като да вдигнеш паднала кърпа от земята — и така със своите лъжи и невежество подриват доверието към тази поразително точна наука. Познавам една дама, която запитала един от тези астролози ще забременее ли кученцето й и колко и с какъв цвят ще бъдат малките, ако роди. Сеньор гадателят начертал хороскопа и отговорил, че кученцето ще забременее и ще роди три мънички — едното зелено, второто червено, а третото пъстричко, но при условие, че то ще зачене между единадесет и дванадесет часа през деня или през нощта, и то ако бъде понеделник или събота. Но случило се така, че след два дни кучето пукнало от преяждане, но това никак не помрачило славата на гадателя като много изкусен астролог, звание, с което се кичат всички или повечето подобни ясновидци.

— Иска ми се все пак — каза Санчо — ваша милост да кажете на маесе Педро да запита маймуната вярно ли е всичко това, което ви се е случило в пещерата на Монтесинос, защото аз смятам — нека ми прости ваша милост, — че то е било лъжа и измама или най-малкото съновидение.

— Всичко е възможно — отговори дон Кихот, — но аз ще послушам съвета ти, макар и нещо да ми подсказва, че няма да постъпя правилно.

В това време маесе Педро дойде да потърси дон Кихот, за да му каже, че театърът е вече готов и да го покани да присъства на представлението, понеже то заслужавало да се види. Дон Кихот му разказа за желанието си и го помоли да запита веднага маймуната дали някои неща, които му се бяха случили в пещерата Монтесинос, са станали наистина, или му са се присънили, защото му се струва, че в тях има и действителност, и сън. Маесе Педро, без да каже нещо, доведе маймуната, сложи я пред дон Кихот и Санчо и й каза:

— Чуйте, сеньора маймуна, този рицар иска да знае лъжливи ли са, или са верни известни неща, които са му се случили в една пещера, наречена Монтесинос.

Маесе Педро направи обичайния знак на маймуната, тя скочи на лявото му рамо и сякаш прошепна нещо на ухото му, а той каза:

— Маймуната казва, че това, което ваша милост сте видели или преживели в поменатата пещера, е отчасти лъжа и отчасти истина. Ето всичко, което тя знае по този въпрос и нито дума повече. Но ако ваша милост искате да узнаете по-големи подробности, идния петък ще отговори на всичко, което я питат. Засега е изгубила способността си да гадае и тя няма да й се възвърне преди петък, както ми довери преди малко.

— Не ви ли казвах — рече Санчо, — че не може да е вярно нито дори наполовина всичко, което според думите на ваша милост ви се е случило в пещерата?

— Бъдещето ще покаже, Санчо — отговори дон Кихот, — защото времето разкрива всичко и не оставя нищо неразгадано, дори да е скрито то вдън земя. Засега няма какво повече да говорим, нека отидем да видим театъра на маесе Педро, защото смятам, че все ще ни покаже нещо ново.

— Как тъй нещо ново? — отвърна маесе Педро. — Шестдесет хиляди нови работи има в моя театър. Уверявам ви, сеньор дон Кихот, че няма нищо по-интересно на света от моите представления. Operibus credite et non verbis^[9]; сега на работа, защото става късно, а имаме много да вършим, да разкажем и покажем.

Дон Кихот и Санчо приеха поканата и се отправиха за мястото, където беше настанен театърът. Той беше открит и обкръжен от всички страни със запалени свещички, които му придаваха великолепие и блясък. Маесе Педро се скри зад него — понеже той трябваше да движи куклите, — а пред сцената застана едно момче, негов помощник, за да тълкува и разяснява тайните на представлението. В ръката си то държеше пръчка, с която показваше куклите, които се появяваха. Когато всички, които бяха в хана, заеха местата си — едните седнали, другите прави пред сцената, а дон Кихот, Санчо, момъкът и студентът настанени на най-лично място, — тълкувателят почна да обяснява това, което ще чуе и ще види всеки, който би искал да го чуе или да прочете следната глава.