Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (44)

Глава четиридесет и трета
в която се разказва забавната история на мулетаря и други странни произшествия, станали в хана

Аз моряк съм в любовта!

Над дълбоките й бездни

аз се нося без надежда

да достигна някой пристан.

 

Воден от звезда, която

отдалеч ми свети, плувам.

Палинур^[1] не е съзирал

тъй красива като тази.

 

Аз не знам къде ме води

и се лутам във морето;

а душата ми я търси,

и грижовна, и безгрижна.

 

Сдържаност непоносима,

добродетели проклети

често в облаци я тулят

тъкмо като я подиря!

 

О, звезда блестяща, ясна,

в твойта светлина изгарям!

И часът на твоя залез мой

предсмъртен час ще бъде.

Когато певецът стигна дотук в песента си, Доротея помисли, че ще е жалко Клара да не се наслади на такъв хубав глас и реши да я събуди. Побутна я леко и й каза:

— Прости ми, девойко, че те събуждам, но искам и ти да се порадваш на глас, какъвто може би не си слушала в живота си.

Клара се пробуди, но още сънлива, тя не разбра веднага какво й казваше Доротея. Запита я какво има и Доротея повтори думите си. Девойката напрегна слуха си, но щом чу два стиха от песента, която певецът продължаваше да пее, тя почна да трепери, обхваната сякаш от силна треска, стисна Доротея в прегръдките си и й каза:

— Ах, господарке на моята душа и на моя живот! Защо ме събудихте? Най-голямата добрина, която съдбата можеше да ми направи сега, беше да ми закрие очите и да ми запуши ушите, за да не видя и не чуя този нещастен певец.

— Какво думаш, девойко? На мене ми казаха, че певецът е прост мулетар.

— Той е собственик на големи имоти и господар на моето сърце — отговори Клара, — и при това тъй здраво го владее, че завинаги ще е негово, стига той да не му измени.

Доротея се изненада от прочувствените слова на девойката, а също и от смислените й разсъждения, неотговарящи на възрастта й, и й каза:

— Вие, сеньора Клара, говорите така, че не мога добре да ви разбера. Разкрийте се и ми обяснете какво искате да кажете с тези приказки за притежание на сърце и имоти и какъв е този певец, чийто глас ви така развълнува. Но почакайте малко, защото не искам да пропусна удоволствието да го изслушам докрай. Ето на, струва ми се, че започна нова песен с нови стихове.

— Бог да ми е на помощ! — рече Клара и за да не слуша, запуши с две ръце ушите си.

Доротея се учуди още повече, но се вслуша внимателно в песента:

Надеждо, ти полека,

през бурените, пречките, враждата,

се луташ по пътека,

която си открила ти самата.

Не се плаши тогава,

че може твойта смърт да приближава!

 

Знай — хората лениви

победа не постигат, само горест.

Съвсем не са щастливи

доволните от земната си орис

или са изхабили

в бездействие нищожните си сили.

 

Висока е цената,

срещу която Ерос награждава.

Най-висше от благата

през пламъка на любовта минава.

Съвсем не ни вълнува

това, което евтино ни струва.

 

С упорство любовта ни

постига даже невъзможни цели.

Аз знам — така ще стане:

духът ми ще се мъчи да спечели

и с радост непозната

ще снеме той небето на земята.

Песента секна отново и пак се разнесоха риданията на Клара. Всичко това разпалваше любопитството на Доротея, която желаеше да узнае повода, който вдъхновяваше певеца, и причината за тоя скръбен плач. Запита я пак какво е искала преди малко да й каже. Тогава Клара, от страх да не я чуе Лусинда, прегърна Доротея, допря устни до нейните уши, за да не бъде чута от никой друг, и й каза:

— Сеньора, човекът, който пее, е син на благородник от кралство Арагон, собственик на две имения, който живее в столицата, в къща, съседна на бащиния ми дом. Макар и баща ми да закриваше зиме прозорците с платно, а лете с дървени кепенци^[2], не зная как и какво стана, но този кабалиеро, който следваше някакви науки, ме видя, не си спомням точно дали в черква или другаде, влюби се в мене и започна да изразява чувствата си от прозорците на дома си с такива знаци и с толкова сълзи, че не само му повярвах, но и се влюбих в него, преди още да узная доколко той истински ме обича. Между знаците, които ми правеше, беше и този — той съединяваше двете си ръце, като по този начин изразяваше готовността си да се ожени за мене. Макар и това много да ме радваше, понеже съм самотна, без майка, не знаех кому да се доверя и затова единственото благоволение, което можех да му окажа, беше, когато баща ми и неговият баща не си бяха по домовете, да вдигам завесата на прозореца и да му се показвам цяла. В тези случаи той изразяваше толкова невъздържано своята радост, че приличаше на загубил ума си човек. Най-после настъпи денят, в който баща ми трябваше да замине и той узна това, но не от мене, защото нямаше как да му го съобщя. Предполагам, че се поболя от мъка, защото в деня на заминаването ни не можах да го видя, за да се сбогуваме поне с поглед. Но два дена след като тръгнахме, влязохме пътем в един хан, на един ден разстояние оттук, и внезапно го съгледах пред вратата на хана, преоблечен като мулетар, но толкова сполучливо, че ако не носех лика му в сърцето си, в никакъв случай нямаше да го позная. Познах го, учудих се и се зарадвах от все сърце. Той ме погледна скришом от баща ми, от когото винаги се крие, когато минава пред нас по пътя за странноприемниците, където спираме. Понеже аз зная кой е той и разбирам, че от любов към мене скита пешком, изпитвайки безброй трудности, умирам от мъка и следя всяка негова стъпка. Не зная нито с какви намерения е тръгнал, нито как е могъл да се отскубне от надзора на баща си, който извънредно много го обича, защото е единствен негов син, пък и защото той заслужава това, както ваша милост сама ще се убедите, когато го видите. Мога да ви кажа също, че всичко, което пее, сам си съчинява. Чувала съм да казват, че е много учен и голям поет. Има и нещо друго — всеки път, когато го видя или го слушам да пее, аз се разтрепервам цяла и страшно се смущавам, защото се боя да не го познае баща ми и да разкрие нашите чувства. Никога в живота си не съм разменяла и дума с него и въпреки това така го обичам, че не ще мога да живея без него. Това е, сеньора моя, всичко, което мога да ви кажа за този певец, чийто глас ви достави такава наслада. Само по гласа му ще разберете, че не е мулетар, както казвате, а притежател на имоти и на човешки сърца, както аз ви казах.

— Това е достатъчно, сеньора доня Клара — рече тогава Доротея и я обсипа с хиляди целувки, — предостатъчно е, ви казвам, а сега дочакайте да дойде новият ден. Надявам се, че Бог ще помогне да се увенчаят вашите желания с щастлив край, какъвто заслужава толкова честно начало.

— Ах, сеньора — каза доня Клара, — какъв щастлив край може да се очаква, когато баща му е толкова знатен и толкова богат, че не би ме приел дори за слугиня на сина си, та камо ли за негова съпруга? А аз за нищо на света не ще се омъжа против волята на баща му. Желала бих този момък да си отиде и да ме остави. Може би като не го виждам, благодарение на голямото разстояние, което ще ни дели, ще чувствам по-слабо болката, която сега ме потиска. Все пак, струва ми се, че този цяр, който съм си измислила, съвсем малко ще ми помогне. Не мога да си обясня какво се случи и как ме овладя любовта, която храня към него, тъй като аз съм толкова млада, а и той е съвсем млад. Мисля, че сме на почти еднаква възраст. Аз още не съм навършила шестнадесет години и баща ми казва, че ще ги навърша на идния Архангеловден.

Доротея не можа да удържи смеха си, като слушаше тези детски слова на доня Клара, и й каза:

— Малко остава още от нощта, сеньора, и добре е да си починем сега. Иде нов божи ден и ние ще успеем в нашето начинание или иначе ще трябва да призная, че не съм годна за каквото и да било.

Най-сетне те се успокоиха и в целия хан настана голяма тишина. Не спяха само дъщерята на ханджията и слугинята Мариторнес, тъй като те познаваха отпреди странните слабости на дон Кихот, който, яхнал на кон и въоръжен, стоеше на стража пред хана. Двете решиха да се пошегуват с него или поне да прекарат весело времето си, като послушат налудничавите му приказки.

Ханът нямаше нито един прозорец към полето, единствено плевникът имаше отвор, през който се прибираше сеното. Зад този отвор се скриха двете мними девици и видяха дон Кихот, който, яхнал коня си и опрян на копието, стенеше от време на време така дълбоко и болезнено, че човек можеше да помисли, че всеки стон къса душата му. Чуха също как говореше с тих, прочувствен и влюбен глас:

— О, сеньора моя Дулсинея дел Тобосо, венец на всяка красота, ненадминат връх на всеки разум, хранилище на най-високи дарби, съкровище на честност и най-сетне — олицетворение на всичко полезно, честно и прекрасно в света! Какво ли правиш сега, милостива сеньора? Насочваш ли случайно мислите си към рицаря — твой пленник, който се излага по своя собствена воля на толкова опасности само и само за да ти служи? Дай ми вести за нея, о ти, небесно троелично светило^[3]! Ти навярно я гледаш със завист сега как се разхожда из галериите на разкошния си дворец или как, с гърди, опрени о перилата на някой балкон, обмисля начина, по който, без да увреди на величието и честта си, би могла да облекчи мъката на страдащото ми по нея сърце, да смекчи моята скръб, да успокои тревогите ми и най-сетне — да възнагради услугите ми и да влее живот в моята смърт. Заклинам и тебе, о Феб, който сега сигурно бързаш да впрегнеш своите коне, за да подраниш и излезеш да видиш моята сеньора. Поздрави я от мене, щом я съзреш. Пази се обаче, като я видиш и поздравиш, да не погалиш лицето й, защото в такъв случай ревността ми към тебе ще бъде по-голяма от онази, която ти изпита, когато лекомислената неблагодарница те застави да тичаш, облян в пот, през Тесалийските полета или край бреговете на Пеней, защото не си спомням добре през кои точно местности си препускал тогава, влюбен и ревнив^[4].

Когато дон Кихот стигна до това място в тъжното си слово, дъщерята на ханджията се обади:

— Сеньоре мой, елате насам, ваша милост, ако, разбира се, желаете.

Дон Кихот насочи поглед към мястото, откъдето идеше този глас, и видя на светлината на луната, която блестеше силно в този час, че някой го вика от отвора, който му се стори прозорец, при това с позлатени решетки, каквито ги има в богатите замъци, защото никой не можеше да го разубеди, че този хан не е замък. Неговото разстроено въображение му подсказа, също като миналия път, че красивата девойка, дъщеря на владетелката на замъка, обладана от неудържима любов към него, наново му прави предложение. Уверен в това и за да не се покаже неблагодарен и невежлив, изви юздите на Росинант, приближи се до отвора, видя двете моми и им каза:

— Крайно съжалявам, красива сеньора, че сте насочили любовните си чувства към човек, от когото не е възможно да получите взаимността, която красотата и достойнствата ви заслужават. Вината за това не хвърляйте върху клетия странстващ рицар, комуто Амур не позволява да подчини волята си на друга жена освен на онази, която той направи пълна господарка на сърцето си още щом я видя за първи път. Простете ми, прекрасна сеньора, и се оттеглете във вашите покои. Недейте показва втори път вашите чувства, защото ще ме заставите да ви отговоря с още по-голяма неотзивчивост. Ако освен чувствата, които изпитвате към мене, имате и друго някое желание, което бих могъл да удовлетворя — стига да не искате моята любов, — кажете ми кое е то. Аз се заклевам в името на отсъстващата моя сладка неприятелка, че ще го изпълня веднага, дори ако поискате къдрица от косата на Медуза^[5], сплетена от змии, или самите слънчеви лъчи, затворени в стъкленица.

— Моята господарка не се нуждае от такива неща, сеньор рицарю — обади се Мариторнес.

— А от какво се нуждае вашата сеньора, любезна дуеня^[6]?

— Иска да й подадете една от вашите красиви ръце — рече Мариторнес, — за да успокои с нея пламенната си страст, която, излагайки на голяма опасност честта й, я доведе до този отвор. Защото, ако сеньор баща й я улови на това място, най-малко ще й отреже ухото.

— Нека само се опита! — възнегодува дон Кихот. — Той не ще дръзне да направи това, освен ако е решен да се изложи на най-страшната смърт, която ще сполети като възмездие бащата, посегнал на нежните уши на влюбената си дъщеря.

Уверена, че дон Кихот ще подаде ръката си, Мариторнес беше вече намислила какво да прави. Тя слезе от плевника, отиде в конюшнята, взе оттам оглавника на Санчовото магаре и бързо се върна на мястото си. Междувременно дон Кихот беше се изправил и стъпил на седлото на Росинант, за да стигне до решетките на прозореца, зад който въображението му беше видяло да стои изтерзана от любов девойка. Подаде й ръката си и рече:

— Поемете, сеньора, тази ръка или по-добре казано, този бич на всички злосторници в света. Поемете, повтарям, тази ръка, която не е била докосвана от ръка на жена, нито дори от ръката на онази, на която принадлежи напълно цялото ми тяло. Не ви я подавам, за да я целунете, а само за да разгледате мрежата на нейните сухожилия, устройството на мускулите й, силата на жилите й, от което ще можете да съдите каква е силата на мишцата, която движи такава една ръка.

— Ей сега ще я разгледаме — каза Мариторнес и бързо направи с юздечката примка, която метна около китката на дон Кихот, като се отдалечи, наведена, от отвора, за да завърже колкото може по-здраво другия край на оглавника за ключалката на плевника. Дон Кихот, който почувства, че стягат силно китката му, каза:

— Струва ми се, ваша милост, че не галите ръката ми, а че я стържете. Не се отнасяйте тъй сурово към нея. Тя не е виновна за мъката, която моето държане ви причинявали не на тази малка част от тялото ми трябва сега да си отмъщавате за гнева, който пораждам у вас. Знайте едно: този, който възвишено люби, не си отмъщава тъй долно.

Никой обаче не слушаше вече тези слова на дон Кихот, защото, след като Мариторнес му върза ръката, двете девойки, като примираха от смях, избягаха и го оставиха в това неудобно положение.

Дон Кихот, както вече казахме, беше стъпил прав на седлото, като ръката му, вързана с оглавника за китката и прикачена към ключалката на плевника, бе напъхана в отвора. Облада го голям страх и не по-малка загриженост, че ако Росинант мръдне от мястото си, ще увисне във въздуха. Не смееше да направи никакво движение и се надяваше, познавайки търпението и спокойствието на Росинант, че той не ще се помръдне дори и цял век. Дон Кихот разбра, че е здраво вързан и че дамите са си отишли окончателно и си въобрази, че той, също като миналия път, когато в същия този замък го смаза от бой онзи мавър-магьосник, явил се под образа на мулетар, е отново жертва на някаква магия. Той проклинаше непредвидливостта си и слабата си съобразителност, които му позволиха да влезе за втори път в този замък след злополуките, които бе претърпял при първото си идване, още повече, че според правилата на странстващите рицари, когато те не успеят в някакво дело, трябва да считат това за знамение, че този род приключения не са предназначени за тях, а за други и следователно не бива втори път да правят същия опит. Едновременно той дърпаше ръката си, за да види дали може да се освободи, но тя беше тъй здраво вързана, че опитите му бяха напразни. Вярно е, че той действаше предпазливо, за да не се размърда Росинант. Желанието му беше да се сниши и да седне на седлото, но беше заставен или да стои прав на коня, или да си откъсне ръката.

Сега той си спомни за меча на Амадис, срещу който бяха безсилни всички магии, и той прокле своята съдба. Помисли си също как страшно ще се почувства на земята отсъствието му, докато трае тази магия, а той твърдо вярваше, че е омагьосан. Мислите му наново отлетяха към възлюблената му Дулсинея дел Тобосо. Той почна да зове мислено верния си оръженосец Санчо Панса, който, изтегнат върху такъмите на магарето си и потънал в сън, не си спомняше в този миг дори за майка си, която го бе родила. Тогава призова на помощ мъдреците Лиргандео и Алкифе, обърна се за подкрепа и към вярната си^[7] приятелка Урганда. Утрото го свари толкова отчаян и смутен, че мучеше като бик, защото беше загубил надежда, че денят ще го спаси от тази голяма беда, която считаше за вечна, тъй като той се мислеше омагьосан. Това му предположение се затвърдяваше от обстоятелството, че Росинант не мърдаше никак или почти никак. Все повече се убеждаваше, че той и конят му трябва да издържат без храна, без вода и без сън, докато не отслабне гибелното влияние на съзвездията или докато друг мъдрец — магьосник, не развали магията.

Но той много се заблуждаваше в своите страхове. Едва започна да се зазорява, и пред хана спряха четирима конници, добре облечени и въоръжени с ескопети^[8], прикрепени на седлата. Вратите на хана бяха още заключени и те захлопаха по тях силно. Дон Кихот ги видя от мястото, където продължаваше да стои на пост, и с висок и надменен глас каза:

— Рицари или оръженосци, или каквито и да сте, престанете да хлопате на вратата на този замък, защото достатъчно ясно е, че в този час хората вътре или още спят, или нямат навик да отварят вратите на крепостта, докато слънцето не освети цялата земя! Стойте си отвън и чакайте да се развидели напълно, защото чак тогава ще преценим дали ще ви отворим, или не.

— Що за крепост и що за замък е това — се провикна един от тях, — че се налага да изпълним подобен церемониал! Ако сте ханджията, заповядайте да ни отворят. Ние сме пътници и искаме само да назобим конете и да продължим пътя си, че бързаме.

— Намирате ли, кабалиеро, че приличам на ханджия? — запита дон Кихот.

— Не зная на какво приличате — отговори друг от тях, — зная само, че говорите глупости, щом казвате, че този хан е замък.

— Замък е — възрази дон Кихот, — и то един от най-известните в този край. А в него има личности, които са държали скиптър в ръка и са носили корона на главата си.

— По-добре щеше да бъде да е обратното — рече пътникът, — скиптърът да им е на главата и короната на ръката^[9]. Навярно в хана нощува трупа актьори, които често носят скиптри и корони, защото в такъв малък хан, потънал в гробна тишина, не могат да гостуват хора, достойни за корона и скиптър.

— Слабо познавате света — каза дон Кихот, — щом нямате понятие за приключенията на странстващото рицарство.

Спътниците на конника, който разговаряше с дон Кихот, загубиха търпение и взеха с още по-голяма ярост да викат и да хлопат на вратата. Ханджията се събуди, а заедно с него и всички, които бяха в хана, и отиде да види кой хлопа. Случи се в това време една от кобилите на четиримата новодошли да се приближи, за да подуши Росинант, който, тъжен и посърнал, с клюмнали уши, крепеше, без да се помръдва, господаря си. Но конят, макар и да изглеждаше издялан от дърво, беше все пак от плът и кръв. Той се разчувства от ласките на кобилата и се обърна, за да я подуши. Макар и да се отмести съвсем малко, дон Кихот се подхлъзна и краката му се изхлузиха от седлото. Щеше да се сгромоляса на земята, ако не беше увиснал на вързаната си ръка. Това му причини страшна болка, като че ли му отсичаха китката или изкълчваха ръката. Всъщност той висеше тъй близко до земята, че с пръстите на краката си леко я докосваше. Но това не му помагаше, защото, чувствайки колко малко му липсва, за да стъпи, той се изтягаше колкото можеше с намерение да се допре до земята, подобно на тези, които ги изтезават, като им разтягат тялото с помощта на макара. Те увеличават болките си, като се опитват да се изтегнат, подведени от измамната надежда, че с още едно малко усилие ще могат да допрат с крак земята.