Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (124)

Глава седемдесета
която следва шестдесет и деветата и разглежда неща, не без значение за изясняване на тази история

Санчо спа тази нощ на едно малко и ниско легло, поставено в стаята на дон Кихот, съжителство, което той с радост би избягнал, защото знаеше, че господарят му не ще го остави да спи със своите въпроси и беседи, а той не беше твърде разположен да разговаря поради болките от изтърпените изтезания, които не преставаха да го тревожат и бяха сковали езика му. Предпочиташе по-скоро да спи сам в колиба, отколкото в тази великолепна стая заедно с дон Кихот. Подозренията и опасенията му се оправдаха, тъй като едва си легна, и господарят му каза:

— Как ти се вижда, Санчо, тазвечерното приключение? Голяма и могъща е силата на любовното отчаяние — ти видя със собствените си очи Алтисидора, умъртвена не от стрели, не от меч, не от някакво друго оръжие или от смъртоносни отрови, а от суровото пренебрежение и голямото равнодушие, с които винаги съм се отнасял към нея.

— Нека си умира тя когато и както си ще — отговори Санчо, — само да ме остави на мира, защото не съм я карал да се влюбва в мене, а съм бил всякога равнодушен към нея. Не знам и не мога да си представя каква връзка може да има, както казах вече, между изцелението на тази девойка Алтисидора, която ми се вижда по-скоро своенравна, отколкото благоразумна, и изтезанията на Санчо Панса. Сега вече почвам да прозирам съвсем ясно, че има на този свят вълшебници и магии и моля Бога да ме избави от тях, защото сам не мога да се избавя. Най-сетне моля ваша милост да ме оставите да спя и да не ме разпитвате повече, ако не искате да се хвърля от някой прозорец.

— Спи, приятелю Санчо — рече дон Кихот, — стига ударите, ощипванията и мушканията с игли да те оставят да заспиш!

— Нищо не са болките — възрази Санчо — пред претърпяното от мене унижение, че ме изтезаваха тези пусти опустели дуени! Но аз моля отново ваша милост да ме оставите да спя, защото сънят е облекчение за изпитаните в будно състояние беди.

— Нека бъде така — каза дон Кихот, — и Бог да ти помогне!

Заспаха и двамата, а през това време Сиде Амете, автор на тази велика история, пожела да опише и обясни какво накара херцогската двойка да уреди описаното зрелище. Ето какво казва той. Понеже бакалавърът Самсон Караско не можа да забрави как дон Кихот победи и събори Рицаря на огледалата, като разстрои и обърка всичките му планове, той намисли да си опита отново щастието, надявайки се на по-добър успех. Като узна от пажа, който донесе на Тереса Панса писмото и подаръците, къде се намира дон Кихот, той се снабди с нови доспехи и кон, нарисува върху щита си бяла луна и натовари всичко върху едно муле. Взе за оръженосец не Томе Сесиал, по-раншния си оръженосец, а друг човек, за да не го познаят Санчо и Дон Кихот. Така подготвен, той стигна в замъка на херцога, който му съобщи по кой път и в каква посока бе тръгнал дон Кихот с намерение да участва в турнира в Сарагоса. Херцогът му разказа също и за всички шеги, които бе устроил на дон Кихот, както и за измисленото освобождаване от магия на Дулсинея за сметка на Санчовите задни части. Накрай му разправи как Санчо се подиграл с господаря си, като го накарал да повярва, че Дулсинея е омагьосана и превърната в селянка, и как херцогинята от своя страна накарала Санчо да повярва, че самият той е измаменият, защото Дулсинея била наистина омагьосана. Бакалавърът се смя и чуди немалко на остроумието и простодушието на Санчо, както и на безкрайната лудост на дон Кихот. Херцогът го помоли, ако намери дон Кихот и независимо от това дали ще го победи, или не, да се отбие на връщане в замъка, за да му разкаже за всичко станало. Така и постъпи бакалавърът. Той тръгна да го дири и като не го намери в Сарагоса, продължи пътя си и така се случи това, което ни е вече известно. На връщане се отби в замъка на херцога и му разказа за всичко, както и за условията на дуела. Той прибави, че дон Кихот, изпълнявайки като честен странстващ рицар дадената си дума, се връща вече в селото си, за да прекара там една година, през което време не било изключено да се излекува от лудостта си. Тази била причината, която го накарала да предприеме своето пътуване — жал му било да гледа как един толкова просветен човек като дон Кихот се е побъркал до такава степен. След това Самсон Караско се сбогува с херцога и се завърна на село, за да чака там дон Кихот, който идеше след него. Ето какво даде повод на херцога да му устрои новата шега — толкова голяма наслада му доставяше всичко, което вършеха Санчо и дон Кихот. Той изпрати много свои прислужници, на коне и пешком, да завардят всички пътища близо и далеч до замъка, по които предполагаше, че може да се върне дон Кихот, със заповед, щом го намерят, да го докарат в замъка с добро или насила. Като го намериха, те пратиха вест на херцога, а той подготви всичко — нареди да се запалят факлите и светилниците в двора и да легне Алтисидора на катафалката. Всички вече описани подробности бяха подредени тъй естествено и изкусно, че изглеждаха като истински. И Сиде Амете прибавя, че присмехулниците бяха според него не по-малко луди от подиграните, защото влагаха толкова усърдие в това да се присмиват на двама глупци, че не изглеждаха кой знае колко по-умни от тях. В това време единият от нашите герои спеше сладък сън, а другият бодърстваше, отдаден на обърканите си мисли. Така ги завари и денят и те бързо скочиха от постелите си, защото дон Кихот — и като победител, и като победен — никога не обичаше да се излежава.

Но в тази минута в стаята влезе неочаквано, подучена от господарите си, Алтисидора, която дон Кихот смяташе за възкръснала. Тя носеше на главата си венеца, който красеше главата й на катафалката, и беше облечена в туника от бяла тафта, осеяна със златни цветя. Разпуснатите й коси падаха по раменете й, а в ръката си държеше бастун от черен и изящен абанос. Смутен и смаян от нейното появяване, дон Кихот се сви в леглото, зави се презглава с покривките и чаршафите, онемя и не можа да й каже нито една любезна дума. Алтисидора седна на един стол до възглавницата му, въздъхна дълбоко и му каза с нежен и отпаднал глас:

— Когато знатни дами и скромни девойки плюят на своята чест и позволят на езика си да надхвърли всички граници на приличието, правейки обществено достояние тайните на сърцето си, това значи, че те са стигнали до крайните предели на отчаянието. Аз съм, сеньор дон Кихот, една от тях, сломена, сразена, влюбена, но при все това търпеливо страдаща и толкова целомъдрена, че сърцето ми не понесе това мълчание и аз загубих живота си. Ето, минаха два дена, откак поради това, че мислех непрестанно за суровостта, която ти, рицарю с каменно сърце, прояви към мене,

към мойта жалба хладен като мрамор,^[1]

аз умрях или поне ме смятаха за мъртва всички, които ме видяха. И да не беше Амур, който се смили над мене и ме спаси благодарение на страданията, които трябваше да понесе този добър оръженосец, щях да си остана завинаги на онзи свят.

— По-добре щеше да бъде — рече Санчо — Амур да беше наредил да изтезават моето магаре. Щях да му бъда много благодарен. Но кажете ми, сеньора — и нека Господ ви удостои с любовник, по-нежен от моя господар, — какво видяхте на онзи свят? Какво има в ада? Защото, който умира от отчаяние, трябва да мине през ада.

— Право да си кажа — отговори Алтисидора, — трябва по всяка вероятност да не съм била напълно умряла, защото не слязох в ада. Ако бях попаднала там, и да исках, нямаше да мога да се върна. Всъщност стигнах само до дверите му, където играеха на пелота^[2] дванадесетина дяволи, всички по панталони и по ризи, с валонски яки, обшити с фламандски дантели, и маншети от същите дантели, които не стигаха до китките им, така че ръцете им изглеждаха по-дълги. В ръцете си държаха огнени палки и което най-много ме учуди, те вместо с топки играеха с книги, изпълнени, изглежда — нещо наистина чудновато, — с дреб и въздух. Още повече ме учуди това, че в тази игра, вместо печелещите да се радват, а губещите да тъжат, както става обикновено, всички се сърдеха, всички ругаеха и ръмжаха.

— Няма нищо чудно в това — рече Санчо, — защото дяволите, независимо от това дали играят, или не играят, дали губят, или печелят, не могат никога да бъдат доволни.

— Така трябва да е — отговори Алтисидора, — но има и друго нещо, което ме поразява или по-право, което ме порази тогава. Още при първия удар всяка топка се разкъсваше и не можеше да се използва повторно, но винаги имаше налице много стари и нови книги, така че играта можеше да продължи. Една от тях — нова, чиста и добре подвързана — така я удариха, че съвсем я разпердушиниха и листата й се разхвърчаха на всички страни. Един от дяволите каза на друг: „Я виж коя е тази книга!“ А другият му отговори: „Втора част на историята на дон Кихот де ла Манча, написана обаче не от Сиде Амете, автора на първата част, а от някакъв арагонец, уж от Тордесиляс.“ — „Махайте я оттук — рече първият дявол, — хвърлете я в бездната на преизподнята — да не я виждат повече очите ми!“ — „Толкова ли е лоша?“ — запита вторият. „Толкова лоша — възрази другият, — че да бях се заел аз да я напиша, по-лошо не бих могъл да я съчиня.“ Те продължиха играта, подхвърляйки други книги, а аз, като чух да произнасят името на дон Кихот, когото толкова много обичам и обожавам, помъчих се добре да запомня това видение.

— Видение е било несъмнено — каза дон Кихот, — защото няма втори дон Кихот на света, а тази книга минава от ръка на ръка, но не се задържа нито в една от тях, защото всеки я подритва. Мене не ме тревожи това, което казвате, че бродя като призрак из мрака на преизподнята и по огряната от слънцето земя, защото не за мен се говори в тази книга. Ако тя беше хубава, вярна и истинска, щеше да има вечен живот, но щом е лоша, много кратък ще бъде пътят й от люлката до гроба.

Алтисидора се канеше да продължи да се оплаква от дон Кихот, но той я прекъсна.

— Често съм ви казвал, сеньора — рече той, — колко много съжалявам, че разсипвате чувствата си по мене, защото аз мога да им отговоря само с благодарност, а не с взаимност. Аз съм роден, за да принадлежа на Дулсинея дел Тобосо, и орисниците — ако изобщо съществуват орисници — са ме обрекли на нея. Да се мисли, че някоя друга красавица може да я замести в сърцето ми, значи да се мисли за невъзможни работи. Това, което ви казвам, е достатъчно, за да ви вразуми и ви накара да си спомните това, което изисква скромността, защото от никого не бива да се иска невъзможното.

Като чу това, Алтисидора се престори на сърдита и разгневена и рече:

— Кълна се в Бога, дон изсушена моруна, със сърце, кораво като желязо, твърда костилка от фурма, по-твърдоглав и упорит от селяк, когото молят за нещо, а той си е втълпил съвсем друго в кратуната — че ако се хвърля върху вас, очите ви ще издера! Да не мислите случайно, дон Победени и дон Пребити, че съм умряла за вас? Всичко, което видяхте снощи, беше комедия. Не съм аз жена да допусна да ме боли за такава камила като вас дори крайчецът на нокътя ми, та какво остава да умра.

— Напълно го вярвам — рече Санчо, — защото смешни са всички тези умирачки от любов. За тях лесно се говори, но никой не е умрял от любов в действителност.

Докато разговаряха така, в стаята влезе музикантът, певец и поет, който беше изпял двете станси, за които вече говорихме. Той се поклони дълбоко на дон Кихот и каза:

— Моля ваша милост, сеньор рицарю, да ме причислите към вашите най-верни слуги, защото отдавна се възхищавам от славата и от подвизите ви.

Дон Кихот му отговори:

— Кажете ми, ваша милост, кой сте, за да мога да ви отговоря както подобава на вашето достойнство.

Мъжът каза, че е музикантът и певец на хвалебствените песни от миналата нощ.

— Вие имате несъмнено — възрази дон Кихот — чудесен глас, но това, което изпяхте, не ми се видя много уместно, защото, кажете ми, какво общо имат стансите на Гарсиласо със смъртта на тази сеньора?

— Не се чудете, ваша милост, на това — отвърна музикантът — защото младите поети от наше време имат обичай да пишат каквото им хрумне и да крадат откъдето завърнат, без да ги е грижа съгласува ли се, или не, с първоначалната им мисъл.

А няма глупост в техните произведения, която те да не отдадат на поетическата волност.

Дон Кихот искаше да отговори нещо, но му попречиха херцогът и херцогинята, които дойдоха да го посетят, и между тях се завърза дълъг и приятен разговор, през време на който Санчо избъбри толкова остроумни и лукави неща, че херцогската двойка наново се учуди както на духовитостта, тъй и на простодушието му. Дон Кихот ги помоли да му разрешат да си замине още същия ден, тъй като на победените рицари като него по̀ приличало да живеят в кочина, отколкото в царски дворци. Те му разрешиха на драго сърце и херцогинята го запита не се ли сърди на Алтисидора. Той отговори:

— Сеньора, ваша милост можете да бъдете уверена, че цялото нещастие на тази девойка иде от безделието, което се лекува с честен и постоянен труд. Тя ми каза преди малко, че в ада носят дантели и понеже тя знае навярно да ги плете, нека не ги изпуска от ръце. Докато те бъдат заети с иглите, в ума й няма да се мяркат образът или образите на тези, които обича. Ето истината и това е моето мнение и съвет.

— И моят — добави Санчо, — защото през целия си живот не съм виждал да умира от любов плетачка на дантели. Девойките, заети с работа, гледат по-скоро да я свършат, а не мечтаят за любов. Аз съдя по себе си, защото, когато копая земята, не се и сещам за моята стопанка, сиреч за моята Тереса Панса, която обичам повече от зениците на очите си.

— Напълно сте прав, Санчо — каза херцогинята, — и аз ще се погрижа Алтисидора да се залови в бъдеще с шиене на бельо, защото я бива много за такава работа.

— Няма защо да прибягвате до това средство, сеньора — отговори Алтисидора, — защото мисълта за жестокостта, която този тъп скитник прояви към мене, ще го заличи от паметта ми, без да са потребни други лекове. И с позволение на ваше височество аз се махам оттук, за да не виждам повече пред очите си — няма да кажа печалния му образ, а грозната му и отвратителна мутра.

— Това ми напомня — рече херцогът — поговорката:

Този, който оскърбява,

скоро може да прости.

Алтисидора се престори, че бърше сълзите си с една кърпичка, и като се поклони на господарите си, напусна стаята.

— Ах, бедно девойче — каза Санчо, — постигна те това, което заслужаваш, защото се обърна към една душа, суха като трън, към едно сърце, твърдо като дъб. Бога ми, ако се беше обърнала към мене, щеше да чуеш друг петел да ти пропее!

Разговорът завърши, дон Кихот се облече, обядва с херцогската двойка и замина същия ден следобед.