Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (24)

Глава двадесет и трета
за това, което се случи на славния дон Кихот в Сиера Морена и което представлява едно от най-редките приключения, разказани в тази истинска история

Като се видя в това бедствено положение, дон Кихот каза на своя оръженосец:

— Винаги съм слушал да казват, Санчо, че да правиш добро на простаци, е все едно да наливаш в морето вода. Ако бях те послушал, щях да избягна това голямо огорчение. Но стореното — сторено. Търпение и нека това ми послужи като урок в бъдеще!

— По-скоро аз ще стана турчин — рече Санчо, — отколкото вие да се поучите. Но щом признавате, че ако ме бяхте послушали, не щеше да ви сполети тази беда, послушайте ме поне сега, за да избегнем друга още по-страшна. Знайте, че в Санта Ермандад съвсем не се прилагат рицарските закони. Пет пари не дават там за всички странстващи рицари, взети накуп. Изпитвам вече чувството, че край ушите ми бръмчат нейните стрели^[1].

— Ти си страхлив по природа, Санчо — каза дон Кихот. — Но за да не разправяш отсега нататък, че съм опърничав и че никога не се вслушвам в твоите съвети, този път ще те послушам и ще се отдалеча от опасността, която толкова те плаши. Това ще направя обаче само при условие, че никому не ще кажеш, докато си жив, че съм се оттеглил от страх и не съм посрещнал очи с очи тази опасност. Можеш да кажеш, че съм го направил по твое настояване. Кажеш ли друго нещо, то ще е лъжа и аз отсега още я опровергавам. Колчем помислиш или кажеш подобно нещо, ще лъжеш всеки път и аз всеки път ще те опровергавам. Не възразявай, защото само като си помисля, че отстъпвам пред някоя опасност, особено пред сегашната, и че някои могат да допуснат, че го правя от страх, идва ми да остана и да дочакам тук самичък не само Санта Ермандад^[2], от която толкова се боиш, но и всички братя от дванадесетте израелски племена, и седемте Макавейци, и Кастор, и Полукс, и всички братя и братства, колкото ги има по света.

— Сеньор — възрази Санчо, — да отстъпиш, още не значи да избягаш, както и невинаги е мъдро да чакаш, когато опасността е такава, че не можеш да се надяваш на успех. Мъдростта изисква да се пазиш за утрешния ден и да не рискуваш всичко наведнъж. Знайте, че макар и да съм прост селяк, все пак не ми липсва това, което се казва здрав смисъл, та не се разкайвайте, че сте се вслушали в съвета ми. Хайде, ако можете, качете се на Росинант, пък ако не можете, аз ще ви помогна, и тръгвайте след мене. Защото сметалката ми подсказва, че сега ни трябват повече краката, отколкото ръцете.

Дон Кихот, без да възразява повече, се качи на крантата и под водачеството на Санчо, яхнал магарето си, навлезе в Сиера Морена. Намерението на Санчо беше да прекосят планината и да излязат някъде към Висо или към Алмодовар дел Кампо, като се укриват няколко дни в онези скалисти местности, така че ако Санта Ермандад тръгне по дирите им, да не може да ги намери. Особено много се повиши настроението на Санчо от щастливото обстоятелство, че по някакво чудо дисагите с припасите бяха останали непокътнати, а не бива да се забравя, че каторжниците бяха търсили преди всичко храна.

Още същата вечер те стигнаха до самите недра на планината, където Санчо смяташе да прекарат не само нощта, но и няколко дни или поне времето, за което щеше да им стигне храната. Те се настаниха да нощуват между две скали, сред множество коркови дъбове. Но злата участ, която според хората, неозарени от истинската вяра, всичко знае, всичко нарежда и всичко насочва по свои пътища, реши да напъти към същото място и Хинес де Пасамонте, прочутия разбойник и крадец, спасен от галерите благодарение на храбростта и безумието на дон Кихот. Хинес, уплашен да не попадне в ръцете на Санта Ермандад (страх напълно основателен), реши да намери убежище в същата планина. Съдбата и страхът го бяха насочили точно там, където се бяха упътили и дон Кихот, и Санчо Панса. Тъй като не беше се още стъмнило, той ги забеляза, позна ги и ги остави спокойно да заспят. Злосторниците са винаги неблагодарни, а нуждата им дава повод да вършат безчинства, защото предпочитат благата на настоящето пред онези на бъдещето. Хинес, който нито беше признателен, нито благодушен, намисли да открадне магарето на Санчо Панса и да остави на мира Росинант, понеже разсъди, че не би могъл нито да заложи крантата, нито да я продаде. Щом Санчо Панса заспа, Хинес открадна магарето му^[3] и преди още да се съмне, беше вече толкова далеч, че никой не можеше да го намери.

Зазори се. Утрото зарадва земята и натъжи Санчо Панса, който разбра, че е изчезнало магарето му. Тази загуба го накара да заридае тъй жаловито и сърцераздирателно, че дон Кихот се събуди и чу тъжните слова, които той нареждаше:

— О, прескъпи мой сине, роден в моя собствен дом, забавление на моите деца, утеха на моята жена, завист на моите съседи, облекчение на моето бреме, ти, който хранеше половината от моята особа, защото с двадесет и шестте мараведи^[4], които печелеше на ден, покриваше половината от моите разходи…

Като видя скръбта на Санчо и разбра причините й, дон Кихот се постара да го утеши с най-състрадателни слова, помоли го да потърпи и обеща да му припише три от петте магарета, които имал у дома си.

Това успокои Санчо, той избърса сълзите си, престана да ридае и благодари на дон Кихот за голямата му щедрост^[5]. Намерил се сред планината, нашият рицар много се ободри, защото тази местност му се видя много подходяща за приключенията, които търсеше. Съживяваха се в паметта му разказите за чудните приключения, които в подобни самотни и диви места са се случвали на странстващи рицари. Той се беше толкова улисал и вглъбил в тези размишления, че за нищо друго не мислеше. А Санчо, откакто се беше убедил, че се намират вече на безопасно място, си имаше само една грижа — да напълни стомаха си с каквото още беше останало от плячката, взета от духовниците. Той вървеше зад господаря си, натоварен с всичко, което обикновено носеше магарето, като прехвърляше храната от торбата^[6] в търбуха си, и не искаше да знае за ново приключение, след като животът му беше толкова приятен.

Внезапно той вдигна очи и видя, че господарят му е спрял коня си и се мъчи да повдигне с върха на копието си някаква вещ, която лежеше на земята. Той се спусна, за да му помогне, ако е нужно. Приближи се и видя, че дон Кихот вече вдига с копието си някаква възглавница с вързана за нея чанта, и двете полуизгнили или по-скоро напълно изгнили и разкапани. Те тежаха доста и стана нужда Санчо да помогне и да ги повдигне. Дон Кихот му заповяда да види какво има в чантата и Санчо с голяма бързина изпълни поръчката. Макар чантата да беше заключена с верига и катанец, той успя да надникне и извади през разтрозите четири ризи от тънко холандско платно, различни други долни дрехи, колкото чисти, толкова и скъпи, а в една кърпичка намери значителен брой златни монети. Щом ги видя, каза:

— Благословено да е небето, което ни изпраща такива доходни приключения!

Санчо се разтършува още и намери един богато подвързан бележник. Дон Кихот нареди на оръженосеца си да му го предаде и да задържи парите. Санчо целуна ръцете на господаря си в знак на благодарност за милостта, която му бе оказал, извади от чантата бельото и го нареди в единия джоб на дисагите. Дон Кихот проследи действията му и рече:

— Изглежда, Санчо, че нещата, които намерихме, са на някой пътник, който се е залутал из тези потайни планински дебри и е станал жертва на разбойници, които са го убили и заровили тук някъде наоколо. Друго не може да бъде.

— Това не е възможно — отговори Санчо. — Защото, ако бяха разбойници, нямаше да оставят парите.

— Прав си — каза дон Кихот. — Не се сещам и не мога да разбера какво точно се е случило. Но почакай: може би в този бележник ще открием нещо записано и то ще ни помогне да се доберем до истината, която желаем да узнаем.

Дон Кихот разлисти бележника и първото нещо, на което попадна, беше един сонет, написан като на черновка, но с четлив почерк. Прочете го на висок глас, за да го чуе и Санчо. Сонетът имаше следното съдържание:

Или Амур душите не познава,

или е зъл, или тъга горчива

свръхмярка ме измъчва и убива,

без да усетя нейната поява.

 

Но щом Амур е бог, то той тогава

е умен, а пък умният не бива

да бъде зъл — но с тази скръб ревнива

и все пак скъпа, кой ме изтезава?

 

Сгрешил бих, ако вас посоча, Фили!

Не се побира злото във доброто,

не е от Бога тази скръб голяма.

 

Не се съмнявам — свършват моите сили.

Но щом не знам причините на злото,

и цяр не знам, а и навярно няма.

— От тези стихове — рече Санчо — нищо не се разбира. Говори се в тях нещо за сили, които могат да ни помогнат да разгадаем тайната.

— За какви сили говориш? — запита дон Кихот.

— Стори ми се — каза Санчо, — че вие нещо споменахте за сили.

— Казах Фили, а не сили — обясни дон Кихот. — То е името на дамата, от която се оплаква авторът на този сонет, а той, доколкото мога да кажа, че разбирам от изкуство, съвсем не е лош поет.

— Значи — каза Санчо, — ваша милост разбирате и от поезия?

— Дори повече, отколкото си въобразяваш — отговори дон Кихот, — и ти самият ще се убедиш в това, когато ти дам да занесеш на моята господарка Дулсинея дел Тобосо писмо, написано от край до край в стихове. Защото трябва да знаеш, Санчо, че някога всички странстващи рицари или по-голямата част от тях са били велики стихотворци и големи музиканти, тъй като тези две качества или, по-добре казано, небесни дарби, са били неизменно присъщи на влюбените странстващи рицари. Истината е, че стиховете на някогашните рицари се отличават повече с вдъхновението си, отколкото със съвършената си поетическа форма.

— Продължете да четете, ваша милост — каза Санчо, — и сигурно ще намерите нещо, което още повече ще задоволи любопитството ни.

Дон Кихот обърна листа и рече:

— Това е проза и прилича на писмо.

— А, и какво ли ще е то, сеньор? — запита Санчо.

— Ако се съди по началото му, изглежда да е любовно писмо — отвърна дон Кихот.

— Прочетете го гласно, ваша милост — помоли Санчо, — че много обичам да слушам, като ми четат за любовни работи.

— С голямо удоволствие — съгласи се дон Кихот и започна да чете на глас, както го помоли Санчо. Ето какво се казваше в писмото:

„Лъжливото ти обещание и моето истинско нещастие ме водят в отдалечени места, откъдето по-вероятно е до теб да стигне вестта за моята смърт, отколкото гласът на моите жалби. Отхвърли ме ти, неблагодарнице, заради друг, който има повече, но струва по-малко от мене. Все пак, ако добродетелта беше съкровище, което се цени, не бих завидял на чуждото щастие, нито пък бих оплаквал собствените си беди. Това, което красотата ти изгради, делата ти го разрушиха. Красотата ти ме накара да си представя, че си ангел, а от делата ти откривам, че си обикновена жена. Живей в мир, ти, която си причина за моето нещастие, и дано Бог ти помогне да не узнаеш за изневерите на твоя съпруг, за да не се каеш един ден за това, което си сторила, и за да не бъда отмъстен аз, което е противно на желанието ми.“

Дон Кихот прочете писмото и каза:

— Това писмо е още по-неясно от стиховете и не позволява да се направи точен извод. Ясно е само, че този, който го е писал, е отблъснат любовник.

Като прелисти почти целия бележник, намери други стихове и писма, някои от които можа да разчете, а други бяха нечетливи. В тях имаше само жалби, стенания, упреци, вдъхновени от ревност, непримиримост и слова на примирение, милости, които се възвеличаваха, и презрение, което се оплакваше. Докато дон Кихот прелистваше бележника, Санчо продължи да търси в чантата и във възглавницата, като не оставяше нито едно ъгълче неразтършувано, неразчовъркано и неразбутано, нито един шев неразпорен, нито едно валмо вълна неразнищено, за да се увери напълно, че нищо не е пропуснал при щателния си преглед. Голяма алчност бяха събудили у него намерените над сто златни монети. Макар и да не откри нищо друго, той реши, че все пак е напълно обезщетен за това, дето го мятаха в одеялото, за лекарството, което бе повърнал, за ударите с цепениците, за юмруците на мулетаря, за изгубените дисаги и за други вещи, които му бяха откраднали, а също и за глада, жаждата и умората, изстрадани от него в служба на добрия му господар. И така той сметна, че е пребогато възнаграден с получения при находката дар.

Голямо беше любопитството на Рицаря на печалния образ да узнае кой е бил собственикът на чантата. Единственият извод, който дон Кихот можеше да направи от сонета и писмото, както и от златните монети и от доброкачествените ризи, беше, че той трябва да е горещо влюбен благородник, тласнат към трагична развръзка от лошото и презрително отношение на своята дама. Но понеже сред тази безлюдна и дива местност не можеше да се види жив човек, който да го осведоми за каквото и да било, отказа се от по-нататъшни разследвания и продължи пътя си, като остави както обикновено Росинант да го води, а крантата го поведе по единствените проходими пътеки. Дон Кихот бе дълбоко убеден, че в тези неприветливи дебри непременно го очаква някое странно приключение.

Унесен в тези мисли, той съзря по билото на едно възвишение, което се издигаше пред очите му, някакъв човек, който скачаше с необикновена пъргавина от скала на скала, като прескачаше храстите. Той беше полугол, с гъста черна брада и с дълга рошава коса, бос и с разголени нозе, а през дупките на парцаливите жълтеникави панталони от кадифе прозираха едрите му бедра. Беше гологлав. Въпреки че се движеше с голяма бързина, Рицарят на печалния образ забеляза всички тези подробности. Опита се да тръгне по следите му, но това беше невъзможно. Росинант, и без това бавен и ленив, още по-измършавял сега, не беше годен да се движи бързо по тази камениста земя. Дон Кихот веднага помисли, че този човек трябва да е собственикът на чантата и на възглавницата, и реши да тръгне по дирите му, за да го намери, та ако ще би и цяла година да скита из тези планини. И тъй, заповяда на Санчо да тръгне^[7] в една посока, като той реши да поеме в противоположната. По този начин те навярно щяха да намерят човека, който така бързо бе изчезнал от погледа им.

— Не мога да направя това — рече Санчо, — защото, щом се отделя от ваша милост, мой спътник ще стане страхът, който ще връхлети върху ми, сподирен от всички видове ужаси и видения. Казвам ви това, за да го знаете и за да не ме отдалечавате отсега нататък нито на една педя от вас.

— Тъй да бъде! — каза Рицарят на печалния образ. — Доволен съм, че търсиш опора в моя дух, който не ще те изостави дори и тогава, когато душата изостави тялото ти. Върви сега след мене стъпка по стъпка или както можеш и си отваряй очите на четири. Ще заобиколим това възвишение и може би ще намерим човека, когото видяхме. Няма съмнение, че той е собственик на намерените от нас вещи.

На това Санчо отговори:

— Много по-добре ще бъде да не го търсим. Намерим ли го, ще трябва да му върна парите, ако се окаже, че са негови. Ето защо по-разумно е, вместо да си даваме този излишен труд, да задържим златото, докато не се появи собственикът му сам. Съвсем няма смисъл да полагаме толкова грижи и старание. А дано той се забави повечко, та аз да похарча парите, защото след това ще вземе на босия цървулите.

— Лъжеш се, Санчо — възрази дон Кихот. — Щом като подозираме, че истинският господар на намерените вещи и пари се намира пред очите ни, наш дълг е да го потърсим и да му ги върнем. Но ако не го потърсим, правдоподобното предположение, че не друг, а той е собственикът, ни прави толкова виновни, колкото и ако бяхме напълно уверени в това. Ето защо, приятелю Санчо, не се натъжавай, че го търсим, тъй като за мене ще да е голяма радост, ако го намерим.

Дон Кихот пришпори Росинант, Санчо го последва, пеш и тежко натоварен по вина на Хинесильо де Пасамонте^[8], и след като заобиколиха отчасти височината, намериха край един ручей наполовина изядения от псета и изкълван от гарвани труп на оседлано и заюздено муле. Това още повече затвърди у тях мисълта, че човекът, когото бяха видели да тича в планината, е собственик на мулето и на другите вещи. Те още разглеждаха новата находка, когато чуха нещо като овчарска свирка и изведнъж откъм лявата им страна се зададоха множество кози, а зад тях на хълма се показа един старец — козарят, който ги пазеше. Дон Кихот го извика и помоли да слезе при тях. Козарят, и той на висок глас, изрази учудването си, че ги вижда в тази местност, където рядко стъпвал дори „крак на коза“. Тук не се мяркали дори и вълци и други диви животни, каквито имало в планината. Санчо му викна да слезе, като обеща всичко да му обясни. Козарят се спусна, стигна до мястото, където беше застанал дон Кихот, и каза:

— Обзалагам се, че разглеждате кираджийското муле, което е умряло в тази падина. Трупът му лежи тук най-малко от шест месеца. Кажете ми, попаднахте ли някъде на неговия господар?

— Жива душа не сме видели — отговори дон Кихот. — Намерихме само недалеч оттук една възглавница и една чанта.

— И аз ги видях — каза козарят, — но не се реших да ги пипна. Дори не се приближих до тях от страх да не извърша нещо нередно, та да ме обвинят после в кражба. Защото дяволът е хитър: подхвърли нещо най-неочаквано пред краката ти и току-виж, си се спънал и паднал, без да усетиш как и кога.

— И аз мисля така — рече Санчо. — Аз също видях тези вещи, но не се доближих до тях на повече от хвърлей камък място. Както ги зърнах, така и ги оставих, защото не ми трябва от мечка ремък.

— Кажете ми, добри човече — запита дон Кихот, — знаете ли кой е собственикът на тези вещи?

— Мога само да ви кажа — отговори козарят, — че преди близо шест месеца пред една кошара, на около три левги оттук, се яви строен и красив момък, яхнал ей това муле. Той носеше възглавницата и чантата, които, според както ме уверявате, сте видели и не сте пипнали. Запита ни коя част на планината е най-безлюдна и недостъпна. Отговорихме му, че най-откъсната от света е частта, където сега се намираме, което е и самата истина, защото достатъчно е да навлезете само още на около половин левга по-навътре, за да не можете вече да излезете. Чудя се как сте могли да стигнете дотук, тъй като към тази местност не води ни път, нито пътека. Като чу нашия отговор, момъкът отби мулето си и се запъти към мястото, което му бяхме посочили, а ние останахме поразени от приятната му външност и учудени както от въпросите му, тъй и от бързината, с която се отправи към планинските чукари. След това не го видяхме повече и не чухме нищо за него, докато преди няколко дни, изскочил най-ненадейно пред един от нашите пастири и без да му каже дума, се нахвърлил върху му с юмруци и ритници. После се спуснал към намиращата се наблизо магарица на овчаря и задигнал хляба и сиренето от дисагите. След като извършил този подвиг, побягнал с невероятна бързина и се скрил отново в планината. Щом узнахме за случилото се, събрахме се няколко козари и тръгнахме да го търсим. Бродихме цели два дена из най-непристъпните планински дебри и най-сетне го намерихме, свит в хралупата на един як и могъщ дъб. Излезе съвсем кротко от скривалището си, с изпокъсани вече дрехи, с лице, обезобразено и изгоряло от слънцето, та можахме да го познаем повече по дрипите, които носеше, отколкото по чертите на лицето му. Поздрави ни вежливо и с малко, но твърде смислени слова ни предупреди да не се чудим, че го виждаме в този му вид, тъй като това било необходимо, защото на съвестта му тежели известни грехове и сега се налагало да ги изкупи. Помолихме го да ни каже кой е, но не можахме нищо повече да изтръгнем от него. Помолихме го също да ни посочи къде да му носим храна, без която не би могъл да преживее, като му заявихме, че на драго сърце сме готови да му я доставяме. Предложихме му, ако това не е по угодата му, да идва сам да си я взема, а не да я заграбва насила от пастирите. Той ни благодари за нашето предложение и заяви, че отсега нататък нямало да прибягва до насилие, а щял да разчита само на милостиня. На въпроса ни къде живее, отговори, че подслон намира там, където го завари нощта. Едва изрекъл тези слова, той заплака така жално, че само хора със сърца от камък не биха се покъртили от умиление. Вълнението ни беше особено голямо, защото знаехме как изглеждаше в първите дни и виждахме сега докъде е изпаднал. Той беше, както вече казах, изтънчен и благообразен момък и издаваше с учтивите си и смислени слова знатното си потекло и благородния си произход. Макар и да сме прости селяни, ние, като слушахме словата му, можахме да преценим какъв човек е той. Но така, както си говореше, той изведнъж млъкна и онемя. Загледа се дълго в земята, а ние прекарахме в напрегнато мълчание трепетни минути, като очаквахме, изпълнени със съжаление, да видим до какво ще доведе неговият унес. Той ту отваряше очи, втренчваше поглед в земята, без дълго време да движи клепките си, ту ги затваряше, стискаше устни и вдигаше вежди. Не беше за нас трудно да разберем, че беше изпаднал в някакъв пристъп на лудост. Скоро сам той ни доказа, че сме правилно отгатнали. Стана яростно от мястото, където се беше проснал, и се нахвърли с такъв бяс върху най-близкостоящия пастир до него, че ако не бяхме се притекли своевременно на помощ, щеше да го умъртви с юмруци и да го разкъса със зъби. През цялото време той крещеше: „Ах, коварни Фернандо, тук, на това място, ще ми платиш за всички злини, които си ми сторил! Със собствените си ръце ще ти изтръгна сърцето, където са свили гнездо всички пороци и на първо място лъжата и измамата!“ Към тези закани прибавяше и други обвинения срещу Фернандо, когото изобличаваше като коварен и вероломен изменник. Разделихме се с него твърде натъжени, а той, без дума да продума, се отдалечи тичешком и се скри сред ей тези гъсталаци, където не ни беше възможно да го последваме. От всичко, което видяхме и чухме, се убедихме напълно, че лудостта го спохожда на пристъпи и че някой си Фернандо му е сторил по всяка вероятност голямо зло, което го с довело до това отчаяние. Нашите предположения се потвърдиха по-късно от самото му поведение. Той напущаше понякога скривалището си, и това се случи неведнъж, ту за да си изпроси храна от пастирите, ту за да им я отнеме насила. Когато го прихване лудостта, не иска да приема подаяние, а граби с юмруци това, което доброволно му се предлага, а когато е с ума си, моли за хляб в името на Божието състрадание с умерени и учтиви слова, изказва хиляди благодарности и често се разплаква. Истина ви казвам — продължи козарят, — че вчера решихме, аз и четирима ратаи — двама от тях са мои слуги, а другите двама добри мои приятели — да тръгнем да го търсим и намерим на всяка цена. Намислихме, след като го открием, да го отведем с добро или насила в град Алмодовар, на осем левги оттук, за да го подложим на лечение, ако за болестта му има изобщо лек. По този начин ако не друго, поне ще узнаем през часовете на просветление кой е той и дали има роднини, на които да съобщим за неговото нещастие. Това е, сеньори, всичко, което мога да ви кажа по въпроса, който ви интересува. Знайте, че полуголият човек, когото сте видели да скача тъй ловко от скала на скала, е собственикът на вещите, които намерихте. (Дон Кихот междувременно му беше вече казал, че е видял един полугол човек да скача из планината.)

Разказът на козаря учуди дон Кихот, който изпита още по-силно желание да узнае кой е нещастният луд. Той реши да изпълни това, което беше замислил, а именно да го търси из цялата планина, като претърси най-внимателно всички най-затънтени кътчета и пещери, докато го намери. Но съдбата му помогна по-скоро, отколкото той можеше да очаква, тъй като в същия този миг се показа в скалистата клисура момъкът, когото търсеха. Той говореше сам на себе си думи, които не можеха да се разберат отблизо, та камо ли отдалече. Беше облечен така, както вече споменахме, но когато се доближи, дон Кихот видя, че носи колето^[9], и то вече разкъсано, но от благоуханна кожа^[10], което още повече затвърди в него мисълта, че не е възможно човек с подобно облекло да не е от благороден произход.

Момъкът пристъпи към тях и ги поздрави с глух и дрезгав глас, но много вежливо. Дон Кихот отговори на този поздрав не по-малко любезно, слезе от Росинант, прегърна момъка крайно дружелюбно и непринудено, като го задържа продължително в обятията си, сякаш го познаваше от дълги години. Непознатият, когото можем да назовем „Дрипавия с жалкия образ“ (както дон Кихот бе наречен „Рицар на печалния образ“), след като се остави да бъде прегърнат, отстрани леко дон Кихот, сложи ръцете си върху раменете му и се вгледа в него, сякаш се мъчеше да си спомни дали го познава. По всяка вероятност видът, фигурата и доспехите на дон Кихот предизвикаха у него не по-малко учудване от това, което неговият образ беше предизвикал у нашия рицар. Най-сетне пръв след прегръдката проговори Дрипавия и разказа това, за което се говори по-нататък.