Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (108)

Глава петдесет и четвърта
в която се говори за неща, имащи връзка само с тази и с никоя друга история

Херцогът и херцогинята решиха да уредят дуела, който дон Кихот бе обявил на техния васал поради споменатата вече причина, но понеже момъкът се намираше във Фландрия, където бе избягал, за да не му стане тъща доня Родригес, те наредиха да се яви вместо него един от лакеите, на име Тосилос, гасконец по произход, като най-подробно го подучиха предварително какво ще трябва да прави. Минаха два дена и херцогът каза на дон Кихот, че след четири дена ще пристигне противникът му. Той ще се яви на бойното поле, въоръжен като рицар, и ще поддържа, че девойката казва не обикновена, а опашата лъжа, ако твърди, че й е дал дума за женитба. Дон Кихот прие новините с голямо задоволство и се зарече да извърши този път чудеса, много щастлив, че му се дава най-сетне възможност да покаже на тези сеньори докъде се простира силата на могъщата му десница. Доволен и радостен, той чакаше да минат четирите дни, които поради голямото му нетърпение му се сториха дълги колкото четиристотин века.

Но да оставим да изтекат тези дни — както оставяме да отминат и други неща — и да идем да придружим Санчо, който, весел и едновременно тъжен, яхнал своя Сивчо, се бе запътил да търси господаря си, чието общество му беше по-драго от управлението на всички острови на света. И ето, случи се, че още не бе се отдалечил много от своя остров, който той не се и помъчи да провери дали беше остров, град или село, и видя да идат насреща му по пътя шест поклонници с големи геги — едни от тези чужденци, които пеят и събират милостиня. Като стигнаха до него, те застанаха в редица, извисиха глас и запяха всички заедно на своя език. Санчо не можа да разбере нищо. Той чу да произнасят ясно само думата „милостиня“, от което заключи, че те молят за милостиня със своята песен, и тъй като беше — както казва Сиде Амете — много състрадателен, извади от дисагите си половината хляб и половината буца сирене, с които се беше запасил, и им ги даде, като им обясни със знаци, че не може нищо друго да им даде. Поклонниците ги приеха радостно и казаха:

— Гелте, гелте!^[1]

— Не разбирам какво искате от мене, добри хора — отговори Санчо.

Тогава един от тях извади от пазвата си една кесия и я показа на Санчо, от което той разбра, че искат пари. Той си допря палеца до гърлото и разпери останалите пръсти на ръката, за да им покаже, че няма пукната пара, после подкара Сивчо и си проби път през редиците. Точно когато минаваше покрай поклонниците, един от тях се загледа много внимателно в него, спусна се, прегърна го през кръста и му каза гръмко и на чист испански език:

— Боже Господи! Какво виждам? Нима наистина държа в прегръдките си скъпия приятел и добрия мой съсед Санчо Панса? Да, да, той е, съмнение няма, защото нито спя, нито съм пиян.

Санчо се учуди, като чу да го викат по име и се намери в прегръдките на някакъв поклонник-чужденец. Той втренчи поглед в него слисан, но не можа да го познае. Поклонникът забеляза неговото недоумение и му каза:

— Как е възможно, драги Санчо Панса, да не познаеш съседа си Рикоте — мавъра, бакалина от твоето село?

Тогава Санчо се вгледа още по-внимателно, почна да си спомня и най-сетне го позна. Без да слезе от магарето, обви ръце около врата му и рече:

— Кой дявол може да те познае, Рикоте, в това палячовско облекло? Но я ми кажи, кой те е пофренчил^[2] и как си се осмелил да се върнеш в Испания, след като знаеш, че ако те хванат и познаят, зле ще си изпатиш?

— Ако ти не ме издадеш, Санчо — отговори поклонникът, — уверен съм, че никой няма да ме познае в тези дрехи, но нека се отбием от пътя и да идем в онази горичка, която се вижда оттук и където другарите ми искат да си хапнат и починат. Ще обядваш с нас — всички са общителни хора, — а пък аз ще имам време да ти разкажа какво ми се случи, откакто напуснах нашето село, след като се подчиних на указа на негово величество, който заплашваше така жестоко нещастните мои сънародници, както вече знаеш^[3].

Санчо се съгласи, Рикоте каза нещо на другите поклонници и всички свърнаха към горичката, която се виждаше доста надалеч от главния път. Там те захвърлиха тоягите си и се съблякоха. Всички бяха млади и с много приятна външност, с изключение на Рикоте, комуто тежаха доста години на гърба. Всички носеха дисаги, и то наглед добре натъпкани ако не с друго, то с пикантни закуски, които докарват жаждата от две левги далеч. Поклонниците се разположиха на земята и наредиха на тревата, която им послужи за покривка, хляб, сол, ножове, орехи, буци сирене и кокали от шунка, които, ако нямаха нещо за глождене по себе си, поне можеха да се смучат. Сложиха също някакво черно на цвят ястие, което казват, че се нарича кабиал^[4] и се прави от рибени яйца, които страшно възбуждат жаждата за вино. Не липсваха и маслини, сухи наистина и без всякаква подправка, но все пак вкусни и добри за занимавка. Главните бойци обаче на полесражението на този пир бяха шест мехчета с вино, защото всеки извади по едно от своите дисаги. Дори и Рикоте, превърнал се от мавър в немец, извади мехче, което по големина можеше да съперничи с другите пет.

Почнаха да ядат с голямо удоволствие и много бавно, наслаждавайки се на всяка хапка и набождайки на върха на ножовете си от всяко нещо по малко, като тутакси след това вдигаха нагоре всички наведнъж мехчетата. Впили устни в гърлата им и забили очи в небето, те сякаш се прицелваха в него и като поклащаха глава ту на една, ту на друга страна — знак, че им харесва питието, — оставаха за дълго в това положение, преливайки в стомасите си съдържанието на мехчетата. Санчо гледаше всичко това и за нищо не скърбеше,^[5] напротив, за да спази пословицата, която помнеше добре — „Когато отидеш в Рим, прави, каквото виждаш, че правят другите“, — поиска мехчето на Рикоте и се прицели и той в небето ведно с другите, и то с не по-малко удоволствие.

Четири пъти вдигаха те мехчетата, но до пети път не дойде ред, защото ги пресушиха до дъно и това помрачи веселието, което ги бе обхванало. Сегиз-тогиз някой от поклонниците хващаше десницата на Санчо и казваше:

— Испанци и немци, добро другар двамата.^[6]

— Добро другар, кълна се Бог^[7] — отговаряше Санчо и се заливаше от смях по цял час, без да си спомня за нищо от това, което му се бе случило по време на губернаторството, защото над миговете и времето, прекарани в ядене и пиене, грижите имат обикновено малко власт. Най-сетне, като се свърши виното, налегна ги сън и всички заспаха около самата трапеза.

Останаха будни само Рикоте и Санчо, защото бяха пили по-малко^[8] и яли повече. Те се дръпнаха настрана, настаниха се до дънера на един бук, оставяйки поклонниците да си поспят сладко, и Рикоте, без да му пречи ни най-малко мавърският език, разказа на Санчо на чист испански следната история:

— Ти знаеш добре, съседе и приятелю Санчо, какъв страх и ужас предизвикаха във всички нас указите, които негово величество заповяда да се издадат срещу хората от моята народност.^[9] Аз поне така се уплаших, та ми се стори, че наказанието вече се прилага над мене и децата ми в цялата му суровост, преди още да е изтекъл даденият срок, за да напуснем Испания. Реших тогава — и добре направих, защото, когато знаеш, че в даден срок си длъжен да напуснеш дома си, трябва овреме да си намериш друго жилище, — реших, казвам, да напусна селото сам, без семейството си, и да ида да потърся място, където бих могъл да го преместя удобно и не така набързо, както се изселиха другите маври. Стана ми напълно ясно, пък и всички наши старци разбраха, че тези укази не бяха само заплаха, както твърдяха някои, а същински закони, които щяха да влязат в сила в определения срок. Принуден бях да вярвам в това, защото знаех какви опасни и безумни замисли имаха нашите, и затова ми се струва, че наистина някакво божествено вдъхновение е накарало негово величество да приведе на дело едно толкова смело решение. Не че всички бяхме виновни, не, напротив — между нас имаше искрени и истински християни, но те бяха толкова малко, че не можеха да се противопоставят на останалите, а не беше разумно да държиш змия в пазвата си и да приютяваш врагове в собствения си дом. С една дума, ние бяхме наказани съвсем справедливо с изгнаничество, мярка лека и умерена според някои, но за нас самите най-страшната, която можеше да ни се наложи. Където и да сме, плачем за Испания, защото в края на краищата ние сме родени в нея и тя е истинското ни отечество. Никъде другаде не намираме прием, какъвто заслужават нашите нещастия, а в Берберия и във всички страни на Африка, където очаквахме да ни посрещнат, приемат и нагостят, тъкмо там най-много ни оскърбяват и тормозят. Не ценяхме щастието, докато го имахме, а желанието на почти всички ни да се върнем в Испания е толкова голямо, че повечето от тези, които знаят испански като мене — а те са много, — се връщат обратно в нея и остават на произвола на съдбата жена и деца — толкова силно се чувстват свързани с Испания.^[10] Чак сега разбрах от опит колко са верни думите: „Няма нищо по-сладко от любовта към родината“. Напуснах, както вече казах, селото, отидох във Франция и макар че там ни приеха добре, пожелах да видя свят. Прехвърлих се в Италия и после в Германия, а там ми се стори, че може да се живее по-свободно — хората не се вглеждат много кой си и какъв си и всеки живее както си иска, защото там почти навред се признава свободата на съвестта. Настаних се в едно село край Аугсбург^[11] и по-късно се събрах с тези поклонници, които имат обичай да идват всяка година на тълпи в Испания, за да посещават светините й, защото Испания е за тях нещо като Америка — страна на добър поминък и сигурни печалби. Те я преброждат почти цялата и няма село, от което да не излязат нахранени и напоени, както се казва, и поне с един реал в джоба, а като завършат пътешествието си, отиват си с по стотина ескудос печалба. Обменени срещу злато или скрити било в кухината на тоягите им, било под кръпките на наметалата им или по друг начин, те ги изнасят от кралството и прехвърлят в страната си, въпреки че по пристанищата и граничните постове ги преглеждат и претърсват. Аз пък, Санчо, възнамерявам сега да отида да изровя съкровището, което зарих в земята, и понеже е извън селото, ще мога да го направя без всякаква опасност. След това ще пиша от Валенсия на жената и дъщерята или сам ще отида да ги потърся — знам, че са в Алжир — и ще се помъча да ги прекарам през някое френско пристанище и да ги настаня в Германия, а там вече каквото Бог отреди. Реших така да направя, Санчо, защото дъщеря ми Рикота и жена ми Франсиска Рикота са истински християнки-католички, а пък аз, макар и да не съм като тях, все пак се чувствам повече християнин, отколкото мавър, и моля неотклонно Бога да ми даде очите на разума и да ме научи как да му служа. Едно ми е само чудно — не разбирам защо жена ми и дъщеря ми отидоха в Берберия, а не във Франция, където можеха да живеят като християнки. Санчо му отговори:

— Слушай, Рикоте, навярно не е зависело от тях — те заминаха с твоя шурей Хуан Тиопиейо, който като чист мавър е избрал това място, което е най-добро за него. А трябва да ти кажа и друго — струва ми се, че напразно ще ходиш да търсиш това, което си закопал, защото чухме, че взели от жена ти и от шурея ти много бисери и много монети при прегледа.

— Може да си прав — възрази Рикоте, — но аз зная, Санчо, че не са пипнали скритото ми имане, защото се боях, че може да се случи нещо и не им казах къде е зарито. Ето защо, Санчо, ако искаш да дойдеш с мене и да ми помогнеш да изкопаем съкровището и да го приберем, ще ти дам двесте ескудоса, които ще ти бъдат добре дошли, защото зная, че имаш много нужди.

— Бих го направил — отговори Санчо, — но не съм никак алчен, иначе нямаше да изпусна тази сутрин от ръцете си една длъжност, благодарение на която можех да позлатя стените на къщата си и да се храня след шест месеца в сребърни чинии. Поради това и понеже ми се струва, че ще извърша измяна към краля си, ако помагам на враговете му, няма да дойда с тебе не за двеста ескудос, както ми обещаваш, но дори и ако ми наброиш ей сега четиристотин.

— А каква е тази длъжност, която си напуснал, Санчо? — запита Рикоте.

— Отказах се от губернаторството на един остров — отговори Санчо, — и то такъв, че, Бога ми, не можеш намери друг като него на двеста левги околовръст.

— А къде е този остров? — запита Рикоте.

— Къде ли? — отговори Санчо. — На две левги оттук и се казва остров Баратария.

— И тази хубава, Санчо — рече Рикоте, — островите са сред морето, а не на сушата.

— Как така? — възрази Санчо. — Повтарям, приятелю Рикоте, че тази заран напуснах острова, а вчера още го управлявах с леснината, с която обущарят кърпи обувките. Но при все това го напуснах, защото губернаторството ми се видя опасен занаят.

— А какво спечели по време на губернаторството си? — запита Рикоте.

— Спечелих — отговори Санчо, — защото разбрах, че ме бива само да управлявам стадо говеда и че богатствата, които може човек да спечели на губернаторска служба, се добиват с цената на това, че изгубваш спокойствието, съня и дори храната си, защото в островите губернаторите трябва да ядат малко, особено ако при тях има лекари, които се грижат за здравето им.

— Не те разбирам, Санчо — каза Рикоте, — но ми се струва, че говориш глупости. Кой ще ти даде на тебе да управляваш остров? Нима се свършиха в света хора, по-способни от тебе за такава работа? Хайде, Санчо, ела на себе си и помисли добре не искаш ли да дойдеш с мене, за да ми помогнеш — както вече ти предложих — да прибера закопаното от мене съкровище — а то е действително толкова голямо, че може с право да се нарече съкровище. Така ще те възнаградя, че ще ти стигне за цял живот.

— Казах ти вече, Рикоте, че не искам! — възрази Санчо. — Бъди доволен, че няма да те издам, продължи си пътя със здраве, а мене остави да вървя по своя! Аз зная поговорката — честно спечеленото може да се загуби, но нечестно спечеленото не само се загубва, но погубва и своя стопанин.

— Няма да настоявам, Санчо — каза Рикоте. — Но кажи ми, беше ли си на село, когато заминаха жена ми, дъщеря ми и моят шурей?

— Бях — отговори Санчо — и трябва да ти кажа, че дъщеря ти беше толкова хубава, че всички в село излязоха да я видят и всички казваха, че е най-хубавото създание на света. Тя вървеше, обляна в сълзи, и прегръщаше и приятелки, и познати, и всички, които идваха да се сбогуват, молейки ги да не я забравят в молитвите, които отправят към Бога и неговата Майка, Светата Богородица. Говореше така разчувствано, че макар и да не съм плачлив, разплаках се и аз. И вярвай Бога, на мнозина се искаше да я скрият или да я настигнат по пътя и да я отвлекат, но не го направиха от страх да не нарушат указа на краля.

Най-развълнуван беше дон Педро Грегорио, ти го познаваш, този момък, син на богати родители, който бил — казват — лудо влюбен в нея. Откак си отиде тя, той не се мярна вече в селото и всички мислехме, че е тръгнал след нея, за да я открадне, но досега нищо повече не се е чуло за него.

— Винаги подозирах — каза Рикоте, — че този благородник е влюбен в дъщеря ми, но имах вяра в добродетелта на моята Рикота и любовта му никак не ме безпокоеше. Ти сигурно си чувал, Санчо, че покръстените мавърки много рядко или почти никога не завързват любовни връзки със старите християни, а моята дъщеря, която смятам, че е отдадена повече на вярата, отколкото на любовта, надали ще обърне внимание на задирянията на този сеньор, наследник на големи имоти.

— Дано е така — рече Санчо, — защото иначе лоша им е работата и на двамата! А сега, драги Рикоте, пусни ме да си вървя, че искам още тази вечер да стигна там, където е моят господар дон Кихот.

— На добър час, приятелю Санчо, а ето че и другарите ми се вече разбуждат и е време и ние да продължим своя път.

Те се прегърнаха, Санчо възседна магарето си, Рикоте се облегна на гегата си и се разделиха.