Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава девета
в която се говори за изхода и края на страшното сражение между храбрия бискаец и мъжествения ламанчец

quixote_030_don_quixote_v_ataka.png

В първата част на тази история[1] оставихме храбрия бискаец и знаменития дон Кихот вдигнали голи мечове, готови да си нанесат взаимно такива яростни удари, че ако можеха да изпълнят намеренията си, те най-малко щяха да се разсекат от горе до долу, така както се разрязва на две половини нар. В тази толкова неизяснена фаза на боя нашият забавен разказ бе прекъснат, без самият автор да ни посочи къде би могла да се намери липсващата част от тази история.

Това много ме натъжи, защото удоволствието, което изпитах от малкото, което бях прочел, се превърна в неудоволствие при мисълта за трудния път, който се откриваше пред мен, ако се наемех да издиря многото, което липсваше по моему от тази тъй увлекателна история. Видя ми се невъзможно и противно на всичко, което е прието да се нарича добри обичаи, да не е имало поне един учен мъж, който да се заеме да опише нечуваните подвизи на този толкова славен рицар, така както е ставало с всички странстващи рицари:

Знайни със това, че дирят

приключения навред.[2]

Защото всеки един от тях е имал поне един или двама летописци, които са го следвали като сянка, винаги готови не само да опишат подвизите им, но и да разкрият най-дребните им мисли и най-глуповатите им постъпки, колкото и потайни да са били те. Естествено бе да се допусне, че славен рицар като дон Кихот не можеше да бъде толкова нещастен, че да няма това, което Платир и други нему подобни са имали в изобилие. Поради всичко това не бях склонен да приема, че тази толкова прекрасна история е могла да бъде осакатена и окастрена и отдавах цялата вина на вероломното, всеразрушаващо и всепоглъщащо време, което или я държеше скрита, или я бе унищожило.

Тъй като, от друга страна, между книгите на дон Кихот се бяха намерили такива съвременни произведения като „Лек против ревността“ и „Нимфи и пастири от Енарес“, дойдох до заключението, че и неговата история трябва да е съвременна и че дори и да не е написана, сигурно е жива в паметта на съселяните му или на жителите на съседните села. Тази мисъл ме смущаваше и засилваше желанието ми да разкрия напълно истината за живота и чудесата на знаменития наш испанец дон Кихот де ла Манча, факел и огледало на рицарството в Ла Манча, първият човек, който в наше време и в злощастната ни епоха се посвети изцяло на странстващото рицарство и се отдаде на делото да отмъщава за нанесени обиди, да помага на вдовици, да защитава девици, и то от онези, които, яхнали коне и с камшик в ръка, скитат целомъдрени из планини и долини. В миналото е имало немалко такива девственици, които до осемдесетгодишната си възраст не били спали нито една нощ под покрив и ако не се е намирал някой подъл нехранимайко, някой негодник или великан да ги изнасили, те посрещали смъртта си така, както майка им ги е била родила. И тъй, искам да кажа, че по тези и други съображения нашият юначен дон Кихот е достоен за вечни и неувяхващи в паметта на хората възхвали, а дори и на мене не би трябвало те да ми бъдат отказани заради усилията и грижите, които положих, за да открия края на тази занимателна история, макар и много добре да зная, че ако небето, провидението и случайността не бяха ми помогнали, светът щеше да се лиши от забавлението и насладата, които може да извлече всеки, прочел я внимателно в продължение на почти два часа[3]. Откритието впрочем стана по следния начин.

Вървях един ден по Алкана[4] в Толедо и видях, че едно момче предлагаше на един търговец на коприна някакви изписани тетрадки и стари книжа и тъй като се спирам и разчитам дори и скъсаните хартийки по улиците, взех една от тетрадките, които момчето продаваше, и видях, че е написана на арабски. Разпознах арабските букви, но не бях в състояние да прочета текста и затова се поогледах дали няма наоколо някой покръстен мавър, говорещ лошо испански, който да ми го преведе. Не беше особено мъчно да попадна на такъв преводач, защото, ако потърсех в този град преводач дори и за друг, по-хубав и по-древен език,[5] можех без труд да го намеря. Щастието ми се усмихна и попаднах скоро на човек, комуто доверих желанието си и връчих тетрадката. Той я отвори по средата и едва прочел няколко реда, започна да се смее. Запитах го защо се смее, а той ми отговори, че го напушил смях по повод на една бележка, написана на бялото поле на тетрадката. Помолих го да ми обясни какво се казва в нея, а той, без да спре да се смее, ми отговори:

— Бележката на бялото поле гласи: „Казват, че в цяла Ла Манча не е имало по-сръчна жена в соленето на свинско месо от Дулсинея дел Тобосо, за която толкова често се говори в тази история.“

Щом чух името Дулсинея дел Тобосо, останах като ударен от гръм, защото веднага ми стана ясно, че тези тетрадки сигурно съдържат историята на дон Кихот. Озарен от тази мисъл, настоях преводачът да прочете час по-скоро началото. Той почна да превежда от арабски на кастилски дословно, точно според думите на автора: „История на дон Кихот де ла Манча, написана от Сиде Амете Бененхели, арабски историк“. Трябваше да проявя голямо самообладание, за да прикрия радостта, която изпитах, когато чух заглавието на книгата. Спуснах се към търговеца на коприна, изтръгнах от ръцете му всички тетрадки и книжа и ги купих от момчето за половин реал.

Ако то беше по-хитро и можеше да разбере какво те представляват за мене, щеше да се сети да ми поиска повече от шест реала и да ги получи. Отдалечих се с мавъра към вътрешния двор на Катедралата[6] и го помолих да ми преведе на кастилски всички тетрадки, в които се пишеше за дон Кихот, без нищо да пропусне или добави, и му предложих да му заплатя каквото ми поиска. Мавърът се задоволи с две ароби[7] сухо грозде и две фанеги[8] жито и ми обеща да направи грижлив, точен и бърз превод. Но за да улесня работата му и да не изпусна из ръце тази важна находка, заведох го у дома, където за малко повече от месец и половина той преведе цялата история така, както тя се предава тук.

В първата тетрадка имаше рисунка, която изобразяваше много правдоподобно двубоя между дон Кихот и бискаеца точно така, както се разказва за него в книгата: двамата бяха вдигнали високо мечове, единият закрит от щита, а другият от възглавницата. Мулето на бискаеца беше много вярно изрисувано, та отдалече се виждаше, че е кираджийско. Под краката на бискаеца се четеше: „Дон Санчо де Аспейтия“, такова беше несъмнено името му, а под копитата на Росинант личеше друг надпис с името „Дон Кихот“. Росинант беше толкова сполучливо предаден, дълъг и изпънат, мършав и изпосталял, с изпъкнал гръбначен стълб и така явно болен, че веднага ставаше ясно колко уместен и находчив е бил изборът на името му. До него стоеше Санчо Панса, държеше магарето си за оглавника, а под краката му имаше друг надпис с името „Санчо Санкас“. Санчо беше изобразен с голям корем, с къс труп и с дълги крака и поради това и двата прякора „Панса“[9] и „Санкас“,[10] които се споменават в историята, напълно му прилягат. Можеха да се видят и други някои подробности, отбелязани в картината, но всички те са маловажни или са без значение за правдивото развитие на тази история, която в никакъв случай не може да е лоша, щом е правдива.

Ако може изобщо да се направи някакво възражение по отношение на нейната правдивост, то е само това, че авторът й е арабин, а свойствено е на хората от тази народност да лъжат. Впрочем арабите са наши толкова големи врагове, че трябва да се предполага, че авторът по-скоро би се показал склонен да омаловажи нещо, отколкото да каже една дума в повече. Това е моето мнение, защото колчем е било възможно и е трябвало авторът да даде свобода на перото си, за да възхвали този толкова славен герой, изглежда, че умишлено премълчава подвизите му[11]: действие, осъдително, извършено с още по-осъдителни подбуди, защото на историците се налага да бъдат правдиви и точни. Те не трябва да се поддават на страсти, тях не трябва нито користта и страхът, нито омразата и обичта да отклоняват от истината, дъщеря на историята, съперница на времето, съкровищница на подвизите, свидетелка на миналото, пример и назидание на настоящето, предупреждение за бъдещето. В тази наша книга — аз съм уверен — ще се намери всичко, което може да се изисква и от най-увлекателната история, и ако въпреки това в нея липсват някои достойнства, смятам, че то се дължи повече на онова куче[12] — автора, отколкото на самия сюжет. Ето как започва втората част според превода[13].

Вдигнали високо остри мечове, двамата храбри и разгневени бойци застрашаваха сякаш дори небето, земята и самата преизподня, толкова голямо беше тяхното безстрашие и тъй войнствен видът им. Първи нанесе удара си сприхавият бискаец. В него бяха вложени толкова сила и ярост, че ако мечът не беше се отклонил встрани при стремителното движение, този единствен удар щеше да е достатъчен, за да тури край на разпрата и на всички приключения на нашия рицар. Но милостивата съдба, която го пазеше за по-велики дела, изви меча на неговия противник така, че макар и да го удари по лявото рамо, не му причини голяма вреда: откъсна лявата страна на бронята му, като пътем разби голяма част от шлема и му отряза половината ухо. Всички тези отломки се строполиха на земята с ужасен грохот и нашият рицар остана в твърде печално положение.

Има ли човек на този свят, който да може достойно да опише гнева, обхванал сърцето на нашия ламанчец, когато си даде сметка за състоянието, в което беше изпаднал? Ще кажа само, че гневът му беше толкова голям, че той се изправи отново твърдо на стремената, стисна още по-здраво меча с двете си ръце и го стовари с такава ярост върху възглавницата и върху самата глава на бискаеца, че на този, въпреки прикритието, му се стори, че на главата му се стоварва цяла планина. Кръв рукна от носа, устата и ушите му и той се разклати и политна да падне от мулето и щеше действително да се изтърколи, ако не беше се уловил здраво за шията на добичето. Все пак успя да измъкне краката си от стремената и отпусна ръце, а мулето, подплашено от страшния удар, запрепуска из полето и изхвърли след няколко къча ездача си.

Дон Кихот проследи всичко с голямо спокойствие и след като видя противника си паднал на земята, слезе от коня си, спусна се бързо към него и насочвайки острието на меча си срещу очите му, подкани го да се предаде, като го предупреди, че в противен случай ще му отсече главата. Бискаецът беше така зашеметен, че не можеше и дума да обели. Щеше зле да си изпати, толкова заслепен от гняв беше дон Кихот, ако дамите от каляската, които дотогава следяха с ужас развоя на схватката, не бяха се притекли на помощ на самото място и не бяха помолили настойчиво рицаря да се смили над тях и пощади живота на оръженосеца им. Дон Кихот им отговори надменно и с голямо достойнство.

— Бъдете уверени, красиви сеньори, че аз с голямо удоволствие ще изпълня вашата молба, но само при едно условие и една уговорка: този рицар трябва да ми обещае, че ще отиде в Тобосо, ще се яви пред безподобната доня Дулсинея и ще й каже, че аз го изпращам, за да разполага тя с него както намери за добре.

Изплашените и безпомощни сеньори, без да разберат какво точно искаше от тях дон Кихот и без да запитат коя е тази Дулсинея, обещаха, че техният придружител ще изпълни всичко, което той ще му заповяда.

— Вярвам във вашата дума и не ще му сторя по-голямо зло, макар и да го е заслужил напълно.

quixote_031_don_quixote_pobeditel.png
Бележки

[1] Първоначално Сервантес бил разделил първата част на романа в 4 части. С настоящата глава започвала втората част. Настоящото разпределение в глави е станало впоследствие. Четирите части започвали с 9-а, 15-а, 28-а и 53-а глава.

[2] Стихове от „Триумфите“ на Петрарка в превод на испански от Алваро Гомес.

[3] Това уточнение „почти два часа“ е озадачило много от коментаторите на „Дон Кихот“, защото е явно, че два часа са напълно недостатъчни за изчитане на първата част. Известният познавач на Сервантесовото творчество Родригес Марин смята, че в тези думи няма никаква ирония. Сервантес може би първоначално не е възнамерявал да пише от това място нататък повече от още сто страници.

[4] Алкана — улица, известна с това, че на нея много търговци на коприна имали дюкянчета.

[5] Сервантес прави намек за многото евреи в Толедо, които в началото на XVII век още са държали многобройни магазини по улица Алкана.

[6] Улица Алкана се намира съвсем близо до Катедралата на Толедо.

[7] Ароба — мярка, равна на ½ килограм.

[8] Фанега — мярка, равна на 55 ½ литра.

[9] Панса — корем, търбух.

[10] Санкас — дълги и криви крака, особено у птиците.

[11] Сервантес по-нататък забравя тези си думи и в глава 16-а, първа част, казва за Бененхели, че е много точен историк, а другаде го хвали, че не пропуска в разказа си никаква подробност.

[12] Християни и мюсюлмани са се наричали по това време взаимно „кучета“.

[13] Почти всички рицарски романи се представят от авторите като преводи от арабски, гръцки, унгарски или английски.