Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава шеста
за разговора, който имаха дон Кихот, племенницата и икономката му — една от най-важните глави на цялата тази история

quixote_169_pobedata_nad_diavola.jpg

Докато Санчо Панса и Тереса Каскахо водеха неестествения за техните умствени способности разговор, за който се говори вече в предишната глава, племенницата и икономката на дон Кихот не бездействаха, защото бяха подушили по хиляди признаци, че техният вуйчо и господар се готви да се измъкне за трети път, за да продължи злополучните според тях свои рицарски странствания. Те се опитваха по всички възможни начини да го отклонят от това му пакостно намерение, но всичко остана глас в пустиня. Все едно, че се мъчеха да коват студено желязо. Между многото думи, които му наговориха, икономката каза:

— Наистина, господарю, ако ваша милост не кротувате и не останете да си седите мирно и тихо вкъщи, а тръгнете като страдаща душа да търсите по поля и гори това, което вие наричате приключения, а аз наричам напаст, ще се оплача с колкото ми глас държи на Бога и краля, за да сложат край на това зло.

Дон Кихот отговори:

— Не зная, икономке, как ще отговори Господ на твоите оплаквания, нито мога да предугадя какво ще каже негово величество. Зная само, че ако аз бях крал, бих се въздържал да отговарям на безкрайните нахални молби, които всеки ден се отправят до него. Една от най-големите мъки на кралете между толкова много други е и тази, че са заставени да изслушват всички и да отговарят на всички. Ето защо не бих желал да му досаждат с моите работи.

А икономката каза:

— Кажете ни, сеньор, няма ли рицари в двореца на негово величество?

— Да — отговори дон Кихот, — и то много. Съвсем оправдано е да ги има, за да красят всемогъщието на владетелите и да придават блясък на кралското величие.

— Ако е тъй — възрази тя, — защо ваша милост не сте един от тези, които служат спокойно в двореца на своя крал и господар?

— Слушай, приятелко — отговори дон Кихот, — не всички рицари могат да бъдат царедворци и не всички дворяни могат и трябва да бъдат странстващи рицари. В света трябва да има от всяко нещо по малко. Дори и всички да сме рицари, голяма разлика ще има между едните и другите, защото придворните, без да напущат покоите си и без да прекрачват прага на двореца, гледат географската карта и се разхождат по този начин по света, без да изпитват жега и мраз, глад и жажда, като това не им струва и стотинка дори. Но ние, истинските странстващи рицари, пеш или на кон, денем или нощем, кръстосваме цялата земя, изложени на слънце, на студ, на вятър и на всички произволи на природата. Враговете ние срещаме не само по картинките, но и в действителност и ги нападаме при всяка среща и случай, без да обръщаме внимание на разни детинщини и без да спазваме такива правила на двубоя, като например: дали копието или мечът на противника не е по-къс, дали той не носи върху гърдите си като амулет някоя реликва или скрито коварно средство, дали слънцето трябва да осветява по равно и двете страни и други подобни разпореждания на церемониала, които се спазват при частните дуели и които ти не знаеш, а аз знам. Ще ти кажа и друго — добрият странстващ рицар не бива никак да се плаши дори ако види насреща си десет великана с глави, които не само докосват облаците, но и достигат до по-големи височини, с нозе колкото грамадни кули и с ръце като мачти на тежки и мощни кораби, а очи — големи колкото воденични камъни и по-пламтящи от пещ за стъкло. Напротив, той трябва да ги напада с хладнокръвие и безстрашие и да ги побеждава и унищожава мигновено, макар и да имат ризници, направени от люспи на някаква особена риба, за които казват, че са по-твърди от диамант, и вместо мечове носят саби-дамаскини или боздугани с острия от стомана, каквито съм виждал не веднъж и дваж. Казвам всичко това, икономке, за да видиш каква разлика има между рицар и рицар. Разумно би било всеки владетел да цени повече този втори или, по-добре казано, първи вид странстващи рицари, защото, както четем в техните истории, някои между тях са били спасители не на едно, а на много кралства.

— Ах, сеньор! — възкликна тогава племенницата. — Разберете, ваша милост, че всичко, което се говори за странстващите рицари, е басня и лъжа, а книгите, написани за тях, трябва или да се изгорят, или да се увият в санбенито[1], или да им се тури друг знак, та да се знае, че са зловредни и пакостни за добрите нрави.

— Кълна се в Господа, който ме крепи в живота — рече дон Кихот, — че ако не ми беше племенница, дъщеря на моя родна сестра, бих ти наложил за тези богохулни думи такова наказание, че да се разчуе по цял свят. Как може една сополанка като тебе, която дори и с дванадесет игли не умее да плете дантела[2], да се осмелява и да отваря уста, за да кори историите за странстващите рицари? Какво би казал сеньор Амадис, ако чуеше това? Впрочем той навярно би ти простил, защото е бил най-вежливият и най-скромният рицар на времето си и освен това голям покровител на девиците. Но ако те чуеше някой друг, зле би си изпатила, защото не всички са вежливи и добре възпитани като него. Има между тях и лоши, и груби. Не всички, които се наричат рицари, са истински рицари от глава до пети — едни са от чисто злато, други — от подправено. Всички изглеждат рицари, но не всички устояват на изпитанието на истината. Има хора от ниско потекло, които се надуват, та чак ще се пръснат, за да изглеждат рицари, както има и високопоставени рицари, които сякаш всичко правят, за да изглеждат като да са от ниско потекло. Едните се издигат благодарение на честолюбието или на добродетелите си, а другите пропадат поради слабостите или пороците си. Нужно е да имаме тънък усет, за да различим тези два вида рицари, толкова сходни по име и толкова различни по делата си.

— Бог да ми е на помощ! — извика племенницата. — Ваша милост, сеньор вуйчо, знаете толкова работи, че ако станеше нужда, бихте могли да се качите на амвона или да тръгнете да проповядвате по улиците, и въпреки това сте толкова заслепен и побъркан, че се мислите за юначен, макар и да сте стар, и си въобразявате, че имате сили, макар и да сте болен. Вие се готвите да оправяте неправдите, а сте съсипан от годините и най-важното — вие си въобразявате, че сте рицар, а всъщност не сте. Вярно е, че идалговците могат да бъдат рицари, но не и когато са бедни.

— В думите ти има много истина, племеннице — каза дон Кихот, — и аз бих могъл да ти разкажа за разните човешки родове, неща, които ще те учудят, но няма да говоря, за да не смеся божественото с човешкото. Слушайте сега, мили мои, и добре внимавайте. Всички родове в света могат да се сведат до четири вида. Едните са имали скромен произход и са се развивали и издигали, за да стигнат до най-голямо величие. Вторите са били знатни по рождение и са съумели да запазят своята знатност на началната й висота. Трети пък, с благороден произход, можеш да ги оприличиш на пирамида, защото постепенно са подяждали и унищожавали своята основа, докато стигнат до нищо, както върхът на пирамидата е нищо в сравнение с основата си. Останалите, най-многобройните, не са имали нито добро потекло, нито разумна среда и ще завършат безименни като плебеи и обикновени хора. Като пример за първите, тези, които са от скромно потекло и са стигнали до величие, което и днес още запазват, ще посоча рода на отоманските владетели, които са днес на върха, на който ги виждаме, а са потомци на прост овчар. Като пример за втория вид родове, опазили величието на своето потекло, без да го увеличават, мога да посоча много наследствени князе, които са съхранили наследството си, без да го намалят или увеличат, живеейки миролюбиво в установените веднъж завинаги граници на своите държави. За тези, които са започнали с величие и са завършили като пирамиден връх, има хиляди примери — всички египетски фараони и птоломеевци, всички римски цезари и тази безкрайна тълпа — ако мога така да се изразя — от мидийски, асирийски, персийски, гръцки и варварски князе, монарси, сеньори. Всички тези знатни родове и семейства са завършили — те и техните родоначалници — с пълно падение и днес не може да се открие нито един от техните потомци или ако се намери някой, то неговото положение ще да е съвсем лошо. За плебейските родове ще кажа само, че те служат единствено да увеличават броя на жителите, без да заслужават ни слава, ни похвала. От всичко, което ви казах досега, мои мили глупачки, искам да разберете, че цари голяма бъркотия между човешките родове и че само онези от тях са велики и славни, чиито членове се отличават с добродетел, богатство и щедрост. Казах добродетел, богатство и щедрост, защото, ако знатният е порочен, неговите пороци са големи, а когато богатият не е щедър, той не е нищо повече от просяк-скъперник. Не е щастлив този, който има богатства, а който знае да ги изразходва и го прави не безразборно, а с умение. За бедния рицар съществува само един път, за да покаже, че е истински рицар — пътят на добродетелта. Той трябва да бъде приветлив, добре възпитан, любезен, учтив и услужлив, а не горделив, надменен и злонравен. Но преди всичко трябва да бъде милостив, защото, ако даде от сърце две мараведи на бедния, ще прояви не по-малко щедрост от богатия, който бие камбана, когато раздава милостиня. И всеки, който разбере, че изброените добродетели са присъщи на бедния рицар, ще признае, дори ако не го е познавал по-рано, че е човек с благородна кръв. Много чудно би било, ако не е такъв. Похвалата е била винаги награда на добродетелта и добродетелните ще бъдат винаги възхвалявани. Два пътя има, деца, по които хората могат да стигнат до богатства и почести — единият е пътят на науката, другият — на военното изкуство. Аз съм повече военен, отколкото учен и навярно съм роден — като се има предвид склонността ми към военното изкуство — под влиянието на планетата Марс. Така че аз съм заставен да вървя по своя път и по него ще вървя напук на целия свят. Напразно се мъчите да ми втълпите да не желая това, което желае небето, това, което повелява съдбата, внушава разумът и най-вече налага волята ми. Защото, познавайки, както аз познавам, безбройните мъки, с които е свързано странстващото рицарство, знам също и колко големи блага могат да се постигнат чрез него. Аз зная, че пътеката на добродетелта е много тясна, а пътят на порока — широк и просторен и че посоките и крайните им цели са различни, защото пътят на порока, широк и просторен, завършва със смърт, а пътеката на добродетелта, тясна и стръмна, завършва с живот, и то не живот, който има край, а с вечен живот. Аз знам — както казва нашият велик кастилски поет[3], че

По стръмната пътека се минава

към светлото безсмъртие — до него

не стига никой, щом се отклонява.

— Горко ми! — възкликна племенницата. — Вуйчо ми бил и поет! Всичко знае, за всичко го бива. Обзалагам се, че ако рече да стане зидар, би съумял да построи къща като кафез.

— Уверявам те, племеннице — отговори дон Кихот, — че ако тези рицарски мисли не господстваха над всичките ми сетива, нямаше да има неща, които да не мога да измайсторя със собствените си ръце, особено що се отнася до фини предмети като кафези и клечки за зъби.

В това време се потропа на вратата и на въпроса кой е, се обади Санчо. Икономката напусна веднага стаята, щом чу гласа му. Така го беше намразила, че не искаше да й се мярка пред очите. Племенницата отиде да му отвори, господарят му дон Кихот излезе да го посрещне с отворени обятия и после двамата се затвориха в стаята, където водиха разговор, който по нищо не отстъпваше на предшестващия.

quixote_170_sancho_pred_vratata.jpg
Бележки

[1] Санбенито — одежди, с които са били обличани осъдените от Инквизицията.

[2] При плетенето на дантели са били употребявани по 40 до 50 игли едновременно.

[3] Гарсиласо де ла Вега (1501–1536).