Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава шестдесет и седма
за решението на дон Кихот да стане овчар и да живее сред природата, докато изтече годината на покаянието му, както и за други наистина забавни и весели случки

quixote_344_don_quixote_ovchar.jpg

Ако безбройни мисли терзаеха дон Кихот преди поражението, то след него те го замъчиха още повече. Той бе седнал, както казахме, под сянката на едно дърво и какви ли не мисли налитаха върху му като мухи на мед. Ту го занимаваше въпросът как да бъде освободена от магията Дулсинея, ту размишляваше за живота, който трябваше да прекара в принудителен покой. По едно време пристигна Санчо и почна да хвали щедростта на Тосилос.

— Възможно ли е, Санчо — каза дон Кихот, — да вярваш още, че този човек е истински лакей? Нима забрави, че сам видя Дулсинея, преобразена в селянка, а Рицаря на огледалата — превърнат в бакалавъра Караско? Та всичко това е дело на магьосници, които ме преследват! Но кажи ми сега — попита ли Тосилос какво е станало с Алтисидора? Плакала ли е тя след моето заминаване, или са потънали в забрава любовните чувства, които я измъчваха, докато бях в замъка?

— Толкова бях улисан — отговори Санчо, — че не ми остана време да питам за подобни глупости. Странно е, сеньор, че сте все още в състояние да се интересувате за чужди мисли, и то за любовни!

— Слушай, Санчо — рече дон Кихот, — голяма разлика има между това, което върши човек от любов, и това, което прави от благодарност. Един рицар може да бъде безчувствен, но — строго погледнато — не може да бъде неблагодарен. Ясно е, че Алтисидора бе силно влюбена в мене — даде ми трите нощни шапки, както си спомняш, проля сълзи при раздялата, прокле ме, обсипа ме с укори, оплака се, забравила всякакво чувство на срам, и то пред всички хора. Всичко това показва, че ме е обожавала, защото гневът на влюбените се излива винаги в проклятия. Аз не можех да подхранвам у нея никакви надежди, нито пък да й предложа съкровища, защото всичките ми мечти са отправени към Дулсинея, а съкровищата на странстващите рицари са като тези на призраците[1] — привидни или лъжливи. Ето защо аз мога да изразя благодарността си само като си спомням за нея, но без да увреждам с това на спомените си за Дулсинея, към която ти вършиш несправедливост, като отлагаш безкрайно бичуването и наказанието на своето тяло — дано го видя изгризано от вълци, — което предпочиташ да запазиш за червеите, вместо да го използваш за изцелението на тази клета сеньора.

— Сеньор — отговори Санчо, — право да ви кажа, не виждам какво общо може да има между ударите по задните ми части и отмагьосването на омагьосаните. То е все едно да речеш. „Ако те боли глава, намажи си с мехлем коленете.“ Готов съм да се закълна — без страх, че ще сгреша, — че в нито една от историите за странстващото рицарство, които ваша милост сте чели, няма нейде писано някой да е бил отмагьосан с бой. Но така или иначе, аз ще си нанеса ударите, само че когато ми се прище на мене и се яви подходящ случай да се набия.

— Дай Боже — отвърна дон Кихот — и дано небесата те просветят, за да осъзнаеш задължението, което си поел да помогнеш на моята сеньора, която е и твоя, защото ти си мой.

Увлечени в тези разговори, те продължаваха да вървят, докато стигнаха до мястото, където ги бяха прегазили биковете. Дон Кихот го позна и каза на Санчо:

— Ето поляната, където срещнахме богато пременените овчарки и изящните овчари, пожелали да възобновят и пресъздадат пастирската Аркадия — мисъл колкото необикновена, толкова и остроумна. Ако се съгласиш, Санчо, аз бих искал, подражавайки им, и ние да станем овчари, поне за този откъс от време, през който ми наложиха уединение. Ще купя няколко овце и всички необходими неща за овчарския живот. Аз ще се нарека овчарят Кихотис, а ти — овчарят Пансино, ще скитаме из планини, гори и поля, ще пеем, ще въздишаме и ще пием от течните кристали на изворите, на бистрите ручеи или на пълноводните реки. Дъбовете ще ни дават с щедра ръка своите сладки плодове, дънерите на крепките коркови дървета ще ни предлагат място за почивка, върбите — своята сянка, розите — своето благоухание, обширните поляни — пъстроцветни килими, чистият и прозрачен въздух — своя съживителен лъх, луната и звездите — светлина въпреки нощния мрак, песните — удоволствие, сълзите — радост, Аполон — стихове, и любовта — вдъхновения, които ще ни направят безсмъртни и ще ни прославят не само в наши дни, но и в идните векове.

— Бога ми — рече Санчо, — ето такъв живот ми допада и харесва! И уверен съм, че веднъж само да ни видят бакалавърът Самсон Караско и майстор Николас бръснарят, ще поискат да ни последват и да станат и те овчари като нас. Пък дай Боже и свещеникът да се прибере и той в кошарата, защото е веселяк и обича приятния живот!

— Добре го каза, Санчо — рече дон Кихот. — Ако бакалавърът Самсон Караско влезе в овчарската ни задруга — а в това не се съмнявам, — може да се казва овчарят Самсонино или Караскон, а бръснарят Николас — Микулосо[2], както някога Боскан[3] се е казвал Неморосо. На свещеника не мога да се сетя още какво име да дадем, но можем да вземем за основа неговото звание и да го наречем овчарят Куриамбро[4]. За овчарките, в които ще трябва да бъдем влюбени, най-лесно ще намерим имена и тъй като името на моята възлюблена приляга еднакво както на овчарка, така и на княгиня, няма защо да се мъча да й търся друго по-добро. Ти, Санчо, ще дадеш на твоята каквото име искаш.

— Смятам да я нарека просто Тересона — рече Санчо, — ще подхожда както на дебелината й[5], тъй и на собственото й име — Тереса. Впрочем, като я възпявам със стихове, аз ще разкрия чистотата на моите чувства, защото на мене ми се услажда домашният хляб. На свещеника не му подхожда да си има овчарка, за да не дава лош пример, а ако бакалавърът иска да има — това си е негова работа.

— Ех, че славно ще заживеем с тебе, приятелю Санчо! — извика дон Кихот. — Колко кларинети, колко саморски гайди, колко гъдулки и дайрета ще наслаждават нашия слух! И нищо чудно, ако сред тази разнообразна музика чуем и звуците на албогите! Така ще имаме почти всички овчарски инструменти.

— Какво е туй албоги? — запита Санчо. — Такова нещо не съм чувал, нито виждал през целия си живот.

— Албогите — каза дон Кихот — са талерки, приличащи на подставките на месингови свещници, които, като се удрят една в друга откъм кухата им страна, издават не особено нежен, нито пък хармоничен звук, който обаче не е неприятен и подхожда на селския характер на гайдите и на дайретата. „Албоги“ е мавърска дума като всички думи в нашия език, които започват с „ал“, например almohaza (чесало), almozar (обядвам), alfombra (килим), alguacil (съдебен пристав), alhucema (лавандула), almacén (магазин), alcancía (глинена спестовна касичка) и още няколко.

Само три мавърски думи в езика ни окончават на „i“: borceguí (нисък ботуш), zaquizamí (таван) и maravedí (вид монета). А арабският произход на думите alhelí (шибой) и alfaquí (мохамедански учен) проличава и от началното „al“, и от крайното „i“[6]. Всичко това ти казвам между другото по повод на думата „албоги“, която споменах, но то ще ни помогне много да уредим напълно новото си положение, защото, както знаеш, аз падам малко поет, а бакалавърът Самсон Караско пише отлични стихове. За свещеника не мога да кажа нищо, но обзалагам се, че и той има поетическа жилка. А за майстор Николас не се и съмнявам, защото почти всички бръснари свирят на китара и съчиняват куплети. Аз ще оплаквам разлъката си, ти ще възпяваш постоянството си в любовта, пастирът Караскон — хладността на своята възлюблена, овчарят Куриамбро — каквото му душа иска и така всичко ще върви отлично.

А Санчо отговори:

— Мене така не ми върви, сеньор, че едва ли ще доживея да видя този щастлив ден. Ах, какви гладки дървени лъжици ще издялам, когато стана овчар! Какви тестени сладкиши, какви каймаци, какви венци и разни други овчарски дреболии ще правя, които ще покажат ако не, че съм умен, то поне, че съм сръчен! Дъщеря ми Санчика ще ми носи яденето в кошарата. Но внимание — Санчика си я бива, а не всички овчари са благодушни, има и лукави, и не бих желал, като отива за вълна, сама да се върне остригана. Любовните измами и похотливите желания ходят както из полетата, така и из градовете, и влизат както в овчарските колиби, така и в кралските дворци; където няма съблазън, няма и грях; каквото очите не виждат, по него и сърцето не чезне, а извършиш ли беля, по-добре бягай през плета, отколкото да чакаш милост от хората.

— Стига с тези пословици, Санчо — каза дон Кихот, — само една от тях ти беше достатъчна, за да поясниш мисълта си. Колко пъти съм те съветвал да не бъдеш така разточителен с поговорките си, а да ги употребяваш по-рядко, но изглежда, че то е равностойно да „проповядваш в пустиня“ или „като биеш тъпана, кой ли те слуша“.

— Изглежда — отговори Санчо, — че и за ваша милост приляга поговорката: „Казал тиганът на котела — махай се оттук, циганино“. Правите ми упрек, че употребявам много пословици, а ваша милост ги нижете по две наведнъж.

— Слушай, Санчо — отговори дон Кихот, — моите пословици са винаги намясто и подхождат за случая, както приляга пръстен, направен по поръчка, а ти набутваш твоите пословици навсякъде за щяло и нещяло. И друг път съм ти казвал, доколкото си спомням, че пословиците са кратки истини, извлечени от опита и от размишленията на древните мъдреци, но неуместно употребяваните пословици не са мъдрост, а са празни приказки. Но стига толкова — нощта вече настъпва и добре е да се отделим малко от главния път и да намерим място за нощуване, а Господ ще се погрижи за утрешния ден.

Отделиха се от пътя и вечеряха късно и зле за голямо огорчение на Санчо, който си спомни отново за лишенията, които трябва да търпи странстващото рицарство в гори и планини, макар и понякога да се среща изобилие в замъци и къщи, например у дон Диего Миранда, на сватбата на Камачо Богатия и у дон Антонио Морено. Като разсъди обаче, че нито денят е вечен, нито нощта безкрайна, Санчо спа спокойно тази нощ, а господарят му я прекара в бдение.

quixote_345_don_quixote_i_sancho_pochivat.jpg
Бележки

[1] Съкровища на призраци — израз, употребяван за богатства, които се разпиляват и пръскат, без да се знае защо и как.

[2] Името Николас се е срещало във вариант Миколас.

[3] Поетът Хуан Боскан Алмогавер (1495–1542) е минавал за майстор на пасторалните произведения в италиански стил.

[4] Куриамбро — съставено от cura (свещеник) и окончанието ambro.

[5] Суфиксът on, респ. — ona, изразява по-големи размери, едрина, пълнота, грубоватост.

[6] Коментаторите предупреждават, че тези лингвистични бележки нямат научна стойност.