Хаим Оливер
Оперната война (63)

Послеслов с ключ от Хаим Оливер

След като младият Стефан Вълков е сложил точка под своята „Оперна война“ и е сключил мир със сърцето си, аз си позволявам да дам думата на автора, за да каже и той най-после нещо за своето съчинение, с риск да повтори някои общоизвестни и дори елементарни истини от областта на литературата.

Казвам „съчинение“, защото съвсем очевидно е, че то не е нито исторически трактат за определен период от нашето културно минало, нито пък документален очерк, за възникването на българската опера. Впрочем сам авторът не крие това: още в подзаглавието той категорично определя творбата си като „роман“; на първа страница го потвърждава с мотото на Марк Твен, а по-нататък не забравя да припомни, че в разказа си допуска „отклонения от официалната историческа хроника“ и се движи „в рамките на спомени, които, меко казано, са доста субективизирани…“

Нещо повече — успоредно с исторически съществуващи фигури като княз Фердинанд, Пенчо Славейков, П. К. Яворов, Димитър Благоев, Георги Кирков и др. той поставя централни действуващи лица с фиктивни имена като Балкански, Стефан Вълков — Дед, Казака, Маестро, семейство Гюлеви и др. В разказа пък за днешния ден целият персонаж носи въображаеми имена, включително и самият Стефан Вълков…

Защо прави той това? Защото, преди всичко, е искал да напише именно роман, който дава възможност на автора да се поотклони от строгата историческа фактология, за да проникне по-дълбоко в истината на времето и хората, онази истина, за която Франц Верфел, автор на прекрасната книга „Верди — роман за операта“, пише: „Във всеки случай и най-точните биографични материали за един живот, всички факти и противоречия, тълкувания и анализи все още не представляват тази истина.“

Но защо все пак не е запазил истинските имена на основните герои, така както е обичайно за много и много други романи с исторически характер? Защото явно той се е боял от латентната, но винаги готова да се пробуди опасност да бъде упрекнат във фалшификация на историята, в желание да разкрие събитията „не точно такива, каквито са били“ и хората „не точно такива, както са изглеждали и действували“. Впрочем неговите опасения са основателни. Мнозина помним как преди години тъкмо с тия аргументи бе обруган и едва ли не унищожен един от най-хубавите ни филми: „Малкият остров“ на Валери Петров и Рангел Вълчанов. А филмът бе и си остана най-вълнуваща поема за онзи наистина героичен подвиг на историческото бягство на затворниците от острова-тюрма, и влезе в съкровищницата на българското кино.

С подобни аргументи стреля срещу този роман даже Розалия Бикс. Очевидно обаче тя е сбъркала мерника, особено когато дава на някои исторически факти свое тълкуване. Нейният основен довод, че авторът произволно бил преместил датата на раждането на нашето оперно дело с 18 години, е твърде спорен и още не е приет от официалната ни музикална историография. А Х. Оливер не може да си позволи да вземе страна в спора и затова предпочита да се обляга на утвърдени становища и документи.

Наистина той също би желал това раждане да е станало в 1901 г. (от това нашата история само би спечелила), ала пред него е известната юбилейна брошура, издадена от Софийската народна опера през март 1959 г., озаглавена „50 години Народна опера“. Тя съдържа материали за създаването на българската опера, а на първа страница дословно съобщава:

„На 18. Х. 1908 г. е дадено първото представление на Оперната дружба, в което се показват сцени от оперите «Фауст» от Гуно и «Трубадур» от Верди. След три дни се представят сцени от «Евгени Онегин» от Чайковски и «Русалка» от Даргомижски. Това са рожденните дни на българския оперен театър. От октомври 1908 г. почва летоброенето на Българската оперна дружба, послужила по-късно като основа на Софийската народна опера.“ (курсивът на Х. О.).

Да припомним още, че през същата 1959 г. се състояха тържества по случай празника, че бяха дадени юбилейни представления, че бяха връчени правителствени награди. По същото време Х. Оливер създаде (заедно с режисьора К. Тошев) документален филм, озаглавен „50 години българска опера“. Впрочем тъкмо този филм го потикна да напише и своя роман, на който посвети много години.

Ала, кой знае, може би друг поклонник на музиката ще използува новооткрити материали, ще се опре на нови утвърдени становища, и в друг роман ще върне назад с осемнайсет години прословутата рождена дата…

Но и този друг колега едва ли ще промени същността на въпроса: забравяше се (и все още се забравя) сто пъти известната истина, че художественото произведение се подчинява на други, свои естетически закони. Стеснително ми е да припомням, че едва ли не една добра трета от художествената литература в света, като започнем от Шекспир и Пушкин и свършим с Вазов и Фойхтвангер, следва тъкмо тези закони. Пресен пример е и споменатият вече роман на Верфел „Верди — роман за операта“, издаден неотдавна от издателство „Музика“. В този роман Верди и Вагнер са пресъздадени като художествени образи със своя логика на развитие, която на не едно място влиза в противоречие с историческите факти.

Но, както проницателният читател е вече установил, авторът далеч не е разчитал само на своето въображение. Щедро и без задръжки той е черпил от историческата и настояща действителност, използувал е спомени и разкази на съвременници на описаните „войни“, даже някъде почти буквално цитира вестникарски статии, парламентарни речи, документи, писма, бюджетни сметки, та даже и музикални партитури… В този смисъл той смята, че основните епизоди в „Оперната война“ по своя дълбок вътрешен смисъл и сюжетна енергия отговарят на историческата правда, че основните герои с обобщени характери и фиктивни имена отговарят повече или по-малко на исторически съществуващи фигури.

Та не са ли твърде прозрачни имената на тези герои? Не се ли мержелеят зад централния образ на Стефан Вълков — Дед силуетите на Иван Вульпе и Стефан Македонски — първият с елементи от своята артистична биография, вторият — с черти от революционното си минало? И не е ли Балкански и известният „Славянски славей“ Михайлов-Стоян — артист в Болшой театър? И в обобщения образ на семейство Гюлеви не съзираме ли онова семейство Живкови, на което музикалната бохема в началото на века дължи тъй много? И Маестро не е ли още по-сумираният образ на Емануил Манолов, Добри Христов и Маестро Атанасов — с една дума на ония първи наши композитори, които са изписали първите ноти върху петолинието на съвременното ни вокално изкуство? И Казака не е ли и Драгомир Казаков — организаторът, певецът и режисьорът, без който не можем да си представим „Оперната дружба“?

Да, те са!

И не са те!

И тъкмо затова нека ми бъде позволено да дам в ръцете на читателя този ключ, в случай че пожелае да разчете не много сложния код на книгата. За някои читатели този ключ няма да е необходим. За други обаче, особено за младите, които са толкова далече от епохата на Оперната война, колкото аз от епохата на Йоан Кукузел, този ключ ще е необходим и — надявам се — полезен. Защото той ще им помогне да открият и опознаят една много трудна, противоречива и бурна епоха, в която силни и светли личности със себеотрицанието и чистотата на безкористни пионери са полагали основите на онова, което днес наричаме българска художествена музика.