Хаим Оливер
Оперната война (37)

Деветнайсета картина с дар от съдбата

Омърлушени от слабия резултат на това първо прослушване, Стьопа и Маестро бавно поеха към булеварда с желание да подишат чист въздух в новата градина, която княз Фердинанд бе създал за софиянци и бе нарекъл „Борисова“ в чест на своя първороден наследник. Двамата мълчаха. Пък и какво ли имаха да си кажат? Че в цяла стохилядна София не можаха да открият повече от осем души, способни да влязат в Дружбата? Че трябваше да намерят още пари, за да платят на новоприетите? Че от тия осем новоприети, момичетата можеха да отпаднат всеки момент?

— Не знам как ще се оправя с жените — изрази гласно тревогата си Стьопа. — Без разрешение на татковците хич и не искат да се мяркат пред трупата.

— Ами, да — рече Маестро. — Аз даже се питам как все пак си ги спечелил за нас. Истинско чудо! Прелом във вековните възгледи на нашего брата еснафа. Кой порядъчен баща, па бил той и най-музикалният ще позволи на щерка си да се гевези на сцената? Та ние, братле, сме „карагьоз-пардеси!“

Стьопа не спомена за огромните потоци шарм, които трябваше да изсипе върху тия порядъчни бащи, за да пуснат щерките си на прослушването, и премълча също, че му предстоят нови фойерверки на съблазън.

Сякаш между другото Маестро попита:

— А тази, девойката с руменото лице, тя каква е?

— Цвета ли? Балканско чедо е тя. Дъщеря на Васил Възрожденеца, търговец със страхотен чепат бастун… Чух я на една вечеринка и веднага реших, че трябва да я привлека в Дружбата… с риск да попаднем под ударите на бастуна.

— Хубав глас… — рече замислено Маестро. — Само истинска българка — балканджийка може да има такъв глас. Като меден кавал… Когато ми викаха Свирчо и тичах подир овцете, често ми се случваше да се унасям в движението на облаците и да чувам далечен женски глас… като в просъница… А може да е бил истински, кой знае, и да идеше откъм жетварките в полето… Но бе толкова красив!… Като очарование… И тогава ме обземаше страшна мъка, че не мога… как да кажа, да изкарам този глас вън от себе си. Той ме преследваше навсякъде, преследваше ме и в Румъния, в Италия… И ето, днес отново го чух. Съвсем до себе си. От Цвета…

Стьопа, пообъркан от толкова несвойствената за мълчаливия Маестро интимна изповед, се вгледа в лицето му: бе лице на вдъхновението.

— Свирчо — каза той, — ти трябва да напишеш нещо за този глас. Кой знае, може би даже опера. Тогава, вярвам, ти ще го изтръгнеш от себе си и ще се освободиш от него.

Младият композитор изведнъж се смути, изчерви се, взе нервно да поглажда русата си брадичка, и тъй като бяха тъкмо пред островърхата желязна ограда на двореца, бързо изрече:

— А ти знаеш ли, Стьопа, че князът си има свой частен хор?

— Слушал съм. Пеела немската прислуга. Странно, Фердинанд е музикален, има си собствен хор, във Виена и Берлин не пропуска оперна премиера, а нас иска да удави в капка вода. Защо, боже мой? Дружбата не е политическа партия!

Тази нова интонация в разговора поосвободи Маестро от смущението и той спокойно отвърна:

— Защо ли? Задаваш наивни въпроси, а уж си опитен революционер. Първо, защото князът е чужденец. Той нито обича, нито разбира българския народ, българската душевност, българската песен. Второ, защото със създаването на операта са се заели голтаци, а голтаците не са по вкуса на Негово височество. И трето, защото ти и Балкански идвате от Русия, а князът не понася Русия.

— Основанията са солидни и не зная как бихме могли да ги разбием.

— С музика, Стьопа! С музика! — провикна се Маестро. — Музиката е всесилна. Нима не знаеш каква роля е изиграл Верди в борбата за освобождението и обединението на Италия? Неговите опери струваха повече от цели въстанически полкове. Ами Марсилезата?

— А Интернационала? — подсказа Стьопа и делнично добави: — Аз мисля, че по-добре би било да го премахнем.

— Кого?

— Фердинанд.

Маестро уплашено се огледа наоколо:

— Стьопа, чуваш ли се какво говориш?

— Отличен слух имам, Свирчо.

— Зная. И как ще го премахнеш?

— За тая работа има сто начина: избори, преврат, въстание…

— А ако с избори не успееш, превратът пропадне, въстанието — смажат? Князът е хитър, силен и има подкрепата на немците.

— Тогава трябва да го пречукаме.

На този магистрален политически проект Маестро не намери възражение, затова сграбчи Стьопа за ръкава и го потегли далече от двореца.

— Хайде, върви! Уж си на трийсет, а си си останал хлапак.

Стьопа не пожела повече да спори и тръгна мълчаливо към площада: явно, Маестро бе от оня тип доверчиви интелектуалци, които смятат, че с две приказки и три песни ще променят света. А светът, браток, има нужда от пушки… както тогава, когато носех чувала и бягах от тулския склад… Но тъй или иначе, този княз, който си има частен хор и се присмива на Дружбата, трябва да бъде махнат и то час по-скоро…

Стигнал до това оптимистично заключение, Стьопа закрачи по-бързо.

И тук, Ю, се случи нещо, което прилича на приказка, но което е чиста истина. Историята честичко поднася такива дарове на добрите и смелите.

Пръв се спря Маестро и се ослуша.

— Чуваш ли? — попита той и с това доказа, че слухът му е по-силен от слуха на Стьопа. Да, действително, откъм площада на Народното събрание долиташе хорова песен, изпълнявана от мъже и акомпанирана от ритмични звънки удари, по камък ли, по метал ли, не можеше да се разбере. Заинтригувани, двамата ускориха крачки. Песента растеше. Сега вече установиха, че се пее на италиански и че ударите са удари по камък. Двамата излязоха на площада и се стъписаха пред неочакваната картина.

Накацали върху незавършения още паметник на царя Освободител, десетина мургави каменоделци биеха ритмично с чукове и длета по гранита и пееха до самозабрава хора от „Сицилианска вечерня“. Над тях се извисяваше готовият вече бронзов цар на коня, встрани бронзови жени поднасяха цветя, а каменоделците чукаха ли, чукаха по гранита в онзи бояк ритъм, който бе определил лично Джузепе Верди, и който вдигаше тълпите на бунт.

Маестро и Стьопа се спогледнаха. И се разбраха без думи. Приближиха се до паметника и преди още Маестро да започне на италиански, Стьопа нетърпеливо заговори на български, или по-скоро завика, защото песента не стихваше:

— Хей, откъде сте?

Отвърна най-възрастният. Имаше нос на хипопотам и посивели от каменния прах мустаци:

— Ди Наполи! — И продължи да си чука, като показа разкошни бели зъби. — Ди Наполи, синьоре.

— Поспрете за миг, моля ви се! — викна пак Стьопа и, естествено, заглуши чукането и песента. Каменоделците, изненадани от този необикновен гръм, млъкнаха. Само един на върха продължи да си тананика, един с качулка от вестник на главата.

— Слушайте, синьори! — продължи Стьопа. — Искате ли да пеете в новата българска опера? Като хористи?

— Опера? — попита мустакатият, явно не разбрал останалото.

Маестро побърза да преведе. Италианецът, ужасно ентусиазиран, че такъв млад и мил човек знае неговия език, енергично го затупа с прашните си ръце по слабото рамо и едва не го прекърши:

— Опера? Ма си, синьоре! Да, разбира се, господине! Пронто! — И без да чака покана, запя: „Ла дона е мобиле…!“, но тутакси млъкна и с напълно делови тон, потривайки палец и показалец, попита: — Кванто?

— Колко получавате тук? — попита на свой ред Стьопа.

— Четри лева всеки джорно.

— Колко часа на джорно работите?

— Десет. В доменика почивка.

— Ние ще ви плащаме по два лева на представление от три часа. И още един лев за два часа репетиция. Всичко три лева за пет часа. Ще работите и в доменика. Е?

Мустакатият позабърса замислено хипопотамския си нос и отправи въпросителен поглед към другите, които мълчаливо наблюдаваха разговора. Откъм върха се обади онзи с качулката:

— Но, Чезаре, но!

Стьопа разбра неприятния отговор и без превода на Маестро, и уплашен, че тия тук могат да си дигнат, в най-буквалния смисъл на думата, чуковете, и си заминат за Наполи, хвърли:

— Два лева на представление и лев и половина за репетиция. И баста!

Чезаре пак вдигна очи към върха. Явно онзи бе главатарят.

— Е, Бепино? — попита някой.

— Но! — каза Бепино и с равнодушен вид чукна с длетото.

Стьопа се ядоса не на шега:

— Слушайте ме сега добре! Два лева за представление и лев и седемдесет за репетиция! И нито стотинка повече!

Маестро го щипна за рамото:

— Какво правиш, Стьопа? Полудял ли си? Откъде ще вземем толкова пари? Три лева и седемдесет стотинки няма да получава даже Балкански. На мене учителската заплата ми е по-малка!

Но качулатият Бепино, без да престава да чука, пак каза своето равнодушно и категорично „Но!“

— Но, синьоре! — повтори послушно и Чезаре, и се накани също да удари с чука, но другите не мърдаха, очаквайки с напрежение резултата от пазарлъка. Тогава той заговори бързо-бързо, жестикулирайки с ръце, глава, врат, крака, и изкара така цяла десетминутна тирада, от която Стьопа схвана само отделни думи като „бамбини, ла мия дона, манджаре, кантаре, Верди, ил барбиере ди Севиля, Наполи…“

— Какво бръщолеви? — попита Стьопа неприязнено.

— Казва, че не могат да се съгласят да пеят за толкова малко пари, защото в Неапол имат жени и деца, а също и приятелки, които трябва да ядат, а макароните и рибата са поскъпнали, и че той и другарите му знаят наизуст целия „Севилски бръснар“ и още повече неаполитански песни…

Стьопа затвори очи, стисна устни, после ревна към онзи от върха:

— Бепино, два лева за представление и два лева за репетиции, и върви по дяволите при своите бамбини и дони в Наполи!

Бепино свали качулката си, косата му бе съвсем бяла, помисли секунда, почеса се по тила. Всички чакаха решението му. А той само поклати отрицателно глава и запя. Запя весела тарантела — хубав глас имаше, дяволът, която прозвуча повече като предизвикателна гавра. Кандидатхористите веднага се присъединиха към него, като отново ритмично зачукаха с длетата по гранита.

Стьопа не знаеше да ги ругае ли, да се махне ли. Оставаше му още едно последно оръжие, за да се пребори с тяхната арогантност. И по-скоро инстинктивно, отколкото обмислено, реши да го пусне в действие. Тарантелата му бе добре позната от една преработка на Росини. Той пое дълбоко дъх и хвърли своя гръмотевичен бас. Гласът, върнат удвоен и утроен от насрещните сгради на Народното събрание и Молловия хан, бързо покри италианските гласове и те постепенно утихнаха, за да се превърнат в живописен съпровод.

И тогава сред най-красивия площад на столица София, в часа, когато чиновниците отиваха да обядват, студентите излизаха от лекции и продавачките тръгваха на разходка, прозвуча гласът, който за дълги години още щеше да бъде не само глашатай, но и символ на българското оперно изкуство.

Около паметника се насъбра народ, но Стьопа продължи да пее, а стеснителният Маестро демонстративно застана пред певците и с енергичен замах на късите си, слаби ръце, започна да дирижира.

А когато тарантелата отзвуча и на площада отново настъпи тишина, Бепино замаха приветствено ръка и се провикна към Стьопа:

— Синьоре, молто бене!

Това беше голяма похвала и Стьопа правилно я оцени, защото дълбоко се поклони. А Бепино добави:

— Чезаре! Куатро лева и баста!

— Куатро лева! — повтори Чезаре доволен и протегна десница.

С чувството, че се хвърля в студен, дълбок вир, Стьопа също протегна десница. Двете ръце се стиснаха, за радост и щастие на новата българска опера и за допълнителни тревоги на Дружбата…

Минута по-късно, докато тичаше към Гюлеви, за да съобщи голямата новина, Стьопа с горест си мислеше, че ще се наложи да продаде и астраганения калпак, който бе купил в Петроград, и навярно и ботушите, с които тъй смело газеше снеговете на Сибир…

На другия ден вестниците със злорадство оповестиха, че червеният агитатор от Оперната дружба въпреки справедливия урок, който е получил вече веднъж от възмутените почтени граждани, е устроил нови нагли демонстрации пред самия вход на Народното събрание, където е пял бунтовни песни заедно с група опасни италиански анархисти. Кога най-после ще затворим устата на необуздания руски агент?