Хаим Оливер
Оперната война (48)

Ю, Сашка, Чо Чо Сан и третият кръг

Третият кръг се въртеше нормално. Всяка вечер Народната опера вдигаше завеса пред поредния кандидат за златния пръстен. Публиката се тълпеше, вълнуваше се, въздишаше, викаше „Браво!“, а след представлението дълго се задържаше на улицата в малки групи и се впускаше в страстни спорове, също като ония футболни запалянковци, които от сутрин до вечер във „футболната борса“ на Банската градина дискутират шансовете на любимите си отбори в предстоящите мачове.

Мина руснакът, мина японката, мина кубинката, минаха още четирима от опасните конкуренти на Сашка, оставаха тя и италианецът, но голата глава на господин Шапкарев не се мяркаше вече из коридорите и дори аз почти не си спомнях за него, сграбчен от неумолимите зъбчати колела на занаята, принуден като Чаплин в оня филм да се провирам между тях по посока на въртенето им: вечер след вечер да присъствувам на спектаклите, след това да тичам в редакцията и до полунощ да натиквам информацията, в две колонки от 50 реда, после да подремна до първия звън на будилника, да скоча от леглото, да глътна огромна чаша черно кафе, да нахвърля две-три странички от „Войната“ и отново в редакцията, за да прочета и класирам писмата, които милите ми и необикновено отзивчиви читатели не пропускаха да пратят, изразявайки в тях по безсрамно категоричен начин своите становища както по видяното на сцената, така и по моите твърде предпазливи оценки.

Казвам „предпазливи“, защото след смъртта на господин Шапкарев моите иначе солидни концепции за хубаво и лошо се разклатиха. Нямаше вече с кого да сверявам своите становища, нямаше я и Сашка, която бе най-строгата ми критичка, а Виолин избягвах: след Дед и господин Шапкарев, основателно или не, аз виждах в него следващия гост в Алеята на артистите…

Понякога се отбивах при Соколски, директора на Операта, търсейки да надуша как вървят схватките в журито, но той се потупваше мързеливо по корема, примигваше с малките си, умни очи, черпеше ме кафе и ме уверяваше, че в журито цари мир и любов. След моите вестникарски и телевизионни салтоморталета той не ми се много доверяваше.

Ю виждах все по-рядко — тя не само пееше в цирка, но и тичаше да урежда заминаването си за Берлин: за да тръгнеш към „Фридрихщатпаласт“ не е достатъчно да имаш покана от добрия чичко Краузе. Съвсем неочаквано се оказа, че въпреки безбройните си приятели и познати, с които пееше, скиташе и пиеше, и които тя обсипваше с подаръци и пари, Ю имаше и не малко скрити недоброжелатели, които издигаха пред нея коварни препятствия. Но тя проявяваше удивително философско разбиране на житейските противоречия и търпеливо, ден след ден, обикаляше канцеларии на съюзи и бюра на началници, обясняваше, опровергаваше, усмихваше се мило, доказваше колко е предана патриотка и интернационалистка… И постепенно, стъпка по стъпка, тя се приближаваше до заветната си за близкото бъдеще цел: огромната, сива и уродлива сграда край Шпрее.

И през дългите паузи между нашите срещи аз имах усещането, че постепенно я забравям, че все по-малко се нуждая от нея и че дори отсъствието й от страната ще ми възвърне вътрешния покой, който бях загубил в онази нощ под светулките… Но когато понякога сутрин тя се втурваше в дома ми с пропукваща плътния джинс наелектризирана плът и с дълбокия си гръден глас, всички тия усещания се разсейваха и тогава нищо друго не съществуваше за мен, освен тази малка жена, която ме изгаряше… После тя изпиваше чашка коняк, изпушваше един кент, прелистваше набързо новите страници на ръкописа, обличаше се, натискаше носа ми с палец, извикваше „Чао!“ и излизаше, като момиченце, което се е наиграло с една играчка и сега отива да търси друга… А аз оставах дълго още в леглото със замаяна глава, в която се въртяха мътни и благородни разсъждения за един безхарактерен мъж, който не знае нито какво иска, нито какво обича…

Докато настъпи предпоследната вечер на третия тур и с нея „Мадам Бътерфлай“.

Сутринта Ю ме посети в стаичката ми на втория етаж и прочете главата с освиркването на Фердинанд и арестуването на Стьопа. Като обърна последната страница, тя дълго мълча с присвити черни вежди, които придадоха на закръгленото й бебешко лице неочаквана нотка на мъжествена твърдост.

— Значи арестуват го, така ли? — попита тя.

— Арестуват го и го тикат в най-неприятния зандан в София — Черната джамия. И това поставя под въпрос премиерата на Дружбата.

— Това не ми харесва.

— В какъв смисъл?

— В смисъл че това лошо събитие съвпада с участието на Сашка тази вечер.

— Глупости! — рекох, страшно удивен, защото знаех, че Ю не е суеверна: тя не вярваше нито в бога, нито в дявола… за разлика от Сашка, която се плашеше от зли духове и кукумявки, отказваше да продължи пътя си, когато пред нея се появеше черна котка, и безумно трепереше на изпит, ако той се паднеше във вторник, тринайсето число.

— Не са глупости това, не! — провикна се Ю. — Ще видиш, предчувствувам, че довечера ще се случи нещо лошо. А ти вместо много-много да умуваш, вземи, че веднага напиши нещо по-оптимистично, например… например че Стьопа и Елена се сдобряват и пак се събират.

Изведнъж замълча — бе непредпазливо нагазила в опасна яма.

— Не е време още за сдобряване — казах.

— Но нали рано или късно все пак ще се съберат?

— Ще се съберат — отговорих, като придадох на лицето си дълбокомисления израз на автор, който говори само за творбата си и не прави никакви паралели с живота. — Но до тогава ще има още много препятствия за преодоляване.

— На твое място — каза тя, — аз бих прескочила всички тия препятствия… само заради довечера… — И добави: — Имаш ли билет и за мен?

Едва сега, кой знае защо, безпокойствието й се предаде и на мен:

— Непременно ли държиш да отидеш? — попитах.

— А ти не държиш ли?

Какво можех да й отговоря? Следобед намерих още един пропуск, а вечерта, с идиотски свито сърце, седнах в края на третия ред, недалеч от журито, на две крачки от служебната ложа. До мен беше Ю, облякла този път не обичайните си „официални“ кадифени панталони, а много семпла, изцяло бяла, копринена рокля, която тръпчиво контрастираше със спуснатата над плещите катраненочерна коса. Към нас се отправиха любопитни женски погледи и преценяващи мъжки очи. Гледаха Ю и много наши колеги, които очевидно отначало не можаха да я познаят, толкова се бе променила тя… Малко преди началото в служебната ложа седна Соколски. Той ме забеляза, кимна ми, след което се взря в Ю, като одобрително вдигна гъстите си вежди: този естет разбираше от красота… А аз се стеснявах, макар че имах всички основания да бъда горд с това момиче до мен, което желаех… Но обичах ли го?

И започна „Мадам Бътерфлай“ — онзи спектакъл, който няма да забравя цял живот.

Започна съвсем нормално: завесата откри малко овехтелия декор на градинката пред къщичката на Чо Чо Сан, кацнала над пристанището Нагазаки, където е пристигнал американският боен кораб… (Предчувствувал ли е Пучини, че един ден над този град ще избухне едно страшно слънце и ще превърне хартиения като играчка дом в бели сажди?)… Идва лейтенант Пинкертон, който се готви да се ожени за милата малка японка. Пинкертон е приятен темброво, но иначе среден тенор и за Сашка това е добре дошло. Разбира се, консулът Шарплес се мъчи да осуети този неравен и необмислен брак, но Пинкертон е непреклонен и той не лошо изпява първата си любовна ария… Атмосферата за появяването на Сашка е готова.

И ето, откъм вратичката на хартиения дом пристъпва Чо Чо Сан. „Пристъпва“, а не „закрачва“, защото съвсем очевидно Сашка е взела под внимание съветите на Виолин и се движи по „джапански“ — ситно, деликатно, леко приведена напред, скромно прибрала длан в длан пред гърдите си.

Първото впечатление бе добро, и това бе много важно. Сашка бе неузнаваема: снажната й балканска фигура се бе смалила под тежестта на голямата двойна фльонга, навързана на гърба й като криле на пеперуда — нали бе мадам „Бътерфлай!“ Широкото й славянско лице бе преобразено — гримьорът бе свършил отлична работа. Златната й коса беше, съгласно класическата трактовка на образа, съвсем черна, причесана по японски над челото и тила, само очите й бяха останали сини, с онези зеленикаво-сребристи пръски, които им придават леко загадъчен вид. (А това е само белег на късогледството. Дано не се препъне в краката на Пинкертон!)

Избухнаха спорадични ръкопляскания: колегите й… Бодро изръкопляска и Ю. Аз кротувах, усещайки как сърцето ми забива по-бързо и неравно, независимо от волята ми. Исках Сашка да успее! Да успее! И нищо друго не ме интересуваше в този момент — нито естрадата, нито вестника, нито дори Ю…

И когато Сашка поде своята първа ария, задишах по-спокойно: тя наистина беше великолепна, и ако пееше и играеше така и по-нататък, тя, без съмнение, щеше да грабне златния пръстен.

Много добре мина брачният обред и после проклятията, които близките на Чо Чо Сан отправят срещу нея. Пинкертон пък, въпреки гласеца си, направи много убедително гневното разгонване на гостите.

В тази сцена стана нещо много любопитно: Чо Чо Сан предаде с такава удивителна правдивост своето безпомощно отчаяние, тя така естествено-плахо и молитвено-покорно притичваше от един човек към друг, че в салона отново изръкопляскаха и този път много повече хора. И навярно само аз разбрах, че солта в изпълнението на Сашка дойде от нейното късогледство… И си спомних думите на господин Шапкарев за майсторството да се превръщат дефектите в ефекти. Сашка прилагаше съветите на стария драматург…

Краят на първо действие бе увенчан от любовния дует на Чо Чо Сан и Пинкертон. Но това не бе дует, а почти самостоятелна ария на Сашка, подсилена от младичкия тенор. Неволно погледнах към ложата: без да отклонява очи от сцената, Соколски с добряшката глава на Оливър Харди дяволито се усмихваше. Е, да, този председател на международно жури и директор на операта неслучайно бе придал за съпруг на Чо Чо Сан този слабосилен певец. Сърцето ми преля от симпатия към него. И да вървят по дяволите суеверните предчувствия!

Заключителните акорди на дуета бяха триумф на Сашка и когато завесата се затвори, над салона се надигнаха овации. Ръкопляскаха дори членовете на журито (без синьора Леонтина де ла Вини, прочутата и достопочтена, вече пенсионирана, обемиста певица, която имаше всички основания да омаловажи успеха на българката, защото утре вечер щеше да пее нейното протеже — Фигарото от Неапол!). Завесата не се отвори — такъв беше законът на този жесток музикален конкурс. Кандидатите имаха право да се покажат пред публиката едва накрая — един разумен регламент, чието единствено нарушение тази вечер доведе до катастрофата…

Лампите светнаха, директорът веднага се оттегли от ложата. Аз не мръднах.

— Тук ли оставаш? — попита Ю с нескрито раздразнение.

— Да — казах и извадих бележника си, — трябва да запиша някои впечатления.

Тя повдигна рамене и, развявайки антрацитено-черната си коса над снежнобялата рокля, излезе, съпроводена от десетки мъжки погледи. А аз нищо не писах, чисто и просто исках да остана сам, да се вгледам в себе си и анализирам оня непонятен страх, който ме бе обзел сутринта след прокобата на Ю, и който без всякаква причина се засилваше все повече и ме довеждаше до паника. Но само след минута към мен се зададе Ю, придружена от една възрастна жена, която в първия момент не можах да позная, тъй като никога не бях я виждал в такъв вид: майката на Сашка. Бе облякла една, навярно купена днес в ЦУМ, конфекционна черна рокля, малко по-широка и по-дълга, отколкото е нужно, и бе фризирала косата си доста безвкусно.

Едва не ме разцелува. Беше възбудена, с радостното самочувствие, че е Майка на Голямата дъщеря и че целият салон я сочи с пръст. Показа ми къде седи — в средата на първия ред на първи балкон — „най-хубавото място в салона“; съобщи ми, че днес е излязла от болницата, вече напълно здрава и че е останала в София само за да види как „Сашка ще утрепа всичките си завистници“, и си заминава още тази вечер с последния автобус от девет часа, след второто действие, защото няма къде да спи, нали Сашка е все още на Витоша (не е на Витоша, майко, а в овдовялата квартира на господин Шапкарев, заедно с оня велик физик Мирослав!), после ме попита дали съм видял Сашка преди представлението, защото била много неспокойна, виело й се свят и все си гризяла ноктите… Накрая ми заръча непременно да целуна Сашка от нейна страна и жалко, че баща й не е вече на този свят, че да я чуе и види как всички тия тук граждани и чужденци стоят „диван чапраз“ пред нея и ръкопляскат, също като на надпяването в Копривщица и даже още повече.

Ю слушаше този дълъг монолог в пълно мълчание и само от време на време ме стрелваше със смеещите си очи, в които сега имаше и малко тъга.

Антрактът свърши, майката поиска от мен да й обещая, че веднага след края на конкурса, когато Сашка получи златния пръстен, ще отидем с нея на село, тъкмо зреят ягодите, па и нека цяло село види каква щерка има тя (и какъв зет, а?)… Казах: „добре, ще целуна Сашка и при първа възможност ще отскоча на село, защото обичам ягоди“.

След малко я видях на „най-хубавото място в салона“, щастлива майка на велика дъщеря…

Ю не пророни нито дума повече, но когато над нас угасна гигантския кристален полилей, тя ме прихвана под ръка, сякаш търсеше в мен закрила от надвисналата над главата й заплаха. Усещах, че в този жест няма никаква превземка, и аз не се оттеглих, толкова повече, че заразителната топлина на тялото й, навярно по-висока от нормалната, бързо запрелива към мен.

Така притиснати един в друг останахме и когато се разтвори завесата и когато Чо Чо Сан заедно с красивото си като ангелче русо момченце коленичи пред прозореца и отправи поглед към пристанището, откъдето очакваше да се зададе корабът на Пинкертон след тригодишно отсъствие… Не се разделихме и когато консулът Шарплес скри от Бътерфлай, че Пинкертон се е оженил за американка. Плах и неуспешен опит да се отдръпна направих, когато откъм пристанището се раздаде топовният изстрел, известяващ пристигането на кораба и когато Чо Чо Сан, обезумяла от радост, нареди на своята вярна Сузуки да украси къщата с цветя. Ала Ю не ме пусна. И аз все повече разбирах, че в тия мигове тя се бори за своята любов, както тогава при Павловски, когато разиграваше Кармен… И в главата ми се въртяха объркани мисли — че тя е права, безкрайно права, че аз трябва да остана с нея, само с нея, завинаги с нея! И никъде няма да я пусна, нито в Берлин, нито в Париж, нито в който и да е друг рай или ад на земята!

А отсреща Сашка продължаваше да играе все тъй уверено, точно и с едно сръчно съчетание на сигурен професионализъм и искрено вдъхновение. Нещо повече — в изпълнението й, в гласа й съзирах един съвършено нов елемент, който никога по-рано не бях забелязвал: една чисто женствена сочност, близка до чувственост, сякаш в сърцето й се бяха открили нови извори на трептяща емоционалност. Какви бяха те, узнах по-късно, по-късно, когато бе вече много късно… А сега нейният поглед няколко пъти се плъзна върху нас, но очевидно не ни забеляза, защото не усетих никаква реакция от нейна страна. Несъзнателно направих още един плах опит да се отдръпна от Ю, но тя отново не ме пусна.

Краят на второ действие с онова очарователно хорово ноктюрно без думи, придружено от тайнствените пицикати на оркестъра, доведе публиката до възторг, и когато завесата се затвори, една, две, три минути овациите не стихваха. Тук и там почнаха да се изправят на крака, лампите светнаха и скоро целият салон стоеше прав и ръкопляскаше. Оркестрантите приветствено почукваха по инструментите си, аплодираше дори старата Леонтина… И само ние двамата седяхме, затворени в нашия малък свят, потънали в онази пролетна лунна нощ под мигащите светулки…

И тогава — боже мой, кой ли дръвник бе наредил това! — завесата се отвори. Няколко секунди сцената беше съвсем пуста, но после нечия ръка, стори ми се ръката на Виолин, издърпа Сашка изпод кулисите и я изтика напред. Тя неуверено пристъпи към авансцената й се поклони.

И ни съзря.

Това трая само миг, но за мен той продължи цяла вечност. Видях, да, видях, сякаш се намирах пред самата нея, как дръпнатите й по японски очи се отклоняват към Ю, после пак към мен, и как залепените й дълги театрални мигли трепват. Отделих се от Ю, изправих се, заръкоплясках. Но под мен земята зееше…

После Сашка се обърна и изтича към кулисите със ситна „джапанска“ походка.

Завесата се затвори. Аз отново задишах. Казах, или само тъй ми се стори, че съм казал: „Ю, предчувствието ти излезе вярно“. А тя каза: „Ей сега ще оправя всичко!“, стана и бързо-бързо се отправи към изхода. Накъде, Ю? Накъде си хукнала? Но тя изчезна зад вратата, без да даде повече обяснения.

Не я последвах. Може би трябваше да я последвам; тогава може би, онова, което се случи, нямаше да се случи. Но не я последвах. Можех ли да допусна, че отива при другата?… Пък и задържаше ме оня проклет журналистически инстинкт, които кара вестникарите да присъствуват на екзекуцията на близък човек, за да предадат репортажа за следобедния брой… А бях вече сигурен, че ми предстои да видя екзекуция. В главата ми нахлу с най-малки подробности целият сутришен разговор с Ю, нейното предчувствие, нейното искане да напиша бързо „нещо оптимистично“, за да предотвратя изпълнението на прокобата… И с надеждата на давещия се, който се хваща за сламка, аз извиках в паметта си онази тъжно-смешна сцена в Черната джамия, която отдавна бях нахвърлил, надявайки се, че с нея ще омилостивя съдбата.

А всъщност това бе най-обикновено бягство от действителността.