Хаим Оливер
Оперната война (4)

Първа картина с едно освобождение

Ела с мен, Сашка, на север, към Балтика, в града на Питер назад в историята. Ще ти бъда чичероне. Погледни мрачнее щото зимно небе, в което впива стрела Адмиралтейството, и Нева, скована в ледовете, и пъплещата мъгла, която обгръща еднооките фенери край каменните брегове, и строгата дантела на дворците. Чуй звънчетата на шейните, които се губят зад мостовете, и скърцащите по снега стъпки на редките минувачи.

Да минем покрай загърнатите в дебели шуби файтонджии и да влезем в Императорския театър. Като певица ти първа ще доловиш каватината на Алмавива, която дебел италианец изпълнява на сцената, а аз като журналист пръв ще видя царското семейство там, в централната ложа.

Да, присъствуваме на концерт на великия тенор Еверарди, под чиято благосклонна сянка тази вечер за първи път ще бъдат показани и откъси от „Княз Игор“. Впрочем онзи мъж с властното лице и спуснатите хански мустаци е Бородин.

Зная, че ти е по-интересно да слушаш, но аз искам да ти обърна внимание на ония кресла на третия ред, където седят един висок мъж с орлов нос и огромно чело и до него — едно малчуганче в моряшка блузка със също такава гърбинка на носа. Твърдиш, че и аз имам такова лице? Възможно — малкият е Дед, мъжът — негов баща, сиреч — моят прадядо…

Двамата са напълно погълнати от музиката. Особено момчето. То седи като омагьосано и поглъща без остатък звуци, светлини, движения и форми. Никога това момче няма да забрави тези минути. Те бележат проникването му във вълшебния свят на музиката, те са Откровението… Така седях и аз преди двайсетина години в софийската опера, когато това момче отсреща, вече старец, ме заведе за първи път на „Севилския бръснар“…

А сега, Сашка, обърни очи назад, към правостоящите, към онзи едър, широкоплещест момък с голямата глава и къдравата коса. Той също има захласнатия израз на момчето, макар че от време на време при бляскави височини на певеца победоносно се обръща към русичкия си съсед, сякаш лично той е постигнал горното „до“. Запомни този момък, Сашка!

Но ето че Еверарди свършва и завесата открива половецкия стан — о, не такъв, какъвто го видяхме снощи с Германов, а много по-скромен, и Игор се играе от Стравински. Точно така, от Стравински Фьодор Игнатиевич, бащата на композитора Игор, първи бас-баритон на този театър. Да, такива любопитни срещи устройва понякога историята по своите кръстопътища.

… После към Кончак пристъпва князът с меките везани ботуши и хвърля своя призив: „О, дайте мне свободу!“

И тъкмо в този момент, Сашка, историята ни поднася нова изненада. Преди още Игор да е завършил арията си, иззад кулисите се втурва някакъв офицер. Той е толкова развълнуван, че дори не поздравява, въпреки присъствието на Негово величество, и размахва някаква хартийка. Певецът млъква, публиката зашумява, някои панически се изправят, царската охрана вече тича към сцената… Но офицерът не хвърля бомба, само вдига ръце, за да внесе успокоение:

— Господа! — провиква се той. — Господа! — Току-що се получи съобщение! Днес в Сан Стефано бе подписан мирният договор с Турция. България е свободна!

Пръв надавам приветствен възглас аз, чисто и просто защото събитието ми е отдавна известно — още от детската градина… Негово императорско величество също, разбира се, е в течение на нещата. Той се изправя и изръкоплясква с царствена сдържаност. След него избухва и залата: „Урааа!“ и „Да живее България!“ и „Да живее мирът!“

Сашка, виж момченцето! Стъпило на креслото, то не ръкопляска и не вика, само уплашено гледа баща си, който плаче.

А при правостоящите къдравият неистово крещи. Внезапно младежите го грабват, вдигат го на рамене и триумфално го понасят към сцената. Той се смее, маха ръце, като току-що спечелил световната титла боксьор, и не иска да знае, че царят неодобрително наблюдава тази непристойна вакханалия.

— Да живее Балкански! — реват младежите. — Да живее Балкански!

Сашка, да помогнем на студентите да пренесат тежкия Балкански до сцената и да го оставим пред княз Игор. Там той ще се изправи, пораздърпан, с привичен жест на дясната си ръка ще позаглади коса и не без кокетство ще започне да се кланя наляво и надясно. Запомни и това, Сашка. В годините, които ще следват, този едър мъж винаги ще се чувствува на сцената като у дома си. На сцената ще живее, на сцената и ще умре, все тъй позаглаждайки с разперена десница твърдата си, къдрава коса.

— Искаме реч! — извиква весело русичкият. — Балкански, говори!

— Реч! — подхващат студентите. — Реч! Реч!

Тогава Балкански отмята глава назад, изпъчва гърди, под които вече се поочертава бъдещият мастит корем, и заговорва с глас, в който ти, Сашка, веднага ще познаеш школувания тенор.

— Господа!… Братя!… Аз наистина съм безкрайно щастлив… Но, аз, простете, не мога да говоря… Не мога!

— Пей тогава! — подканва го русичкият.

— Пей! \Пей! — идат възгласи отвсякъде, макар че малцина в тази зала подозират, че Балкански е певец.

Истинският музикант не чака много покани, Балкански още по-малко. Един миг се замисля, сетне вдига ръце, играейки предаване на волята на публиката:

— Ваше императорско величество! Братя! Аз… в знак на благодарност за свободата, която дарихте на многострадалната ми родина, и като израз на моята велика радост ще ви изпея една песен, която преди много години дядо ми е пренесъл от България — единственото нещо, което успял да спаси от турците… заедно с баба ми…

Шегата предизвиква весело оживление. Всички млъкват и сядат по местата си. Стои само момченцето, стъпило на креслото. Стоят на сцената и княз Игор, Кончак и офицерът. Но преди Балкански да започне, те отстъпват зад него — внушителна символична гвардия на бъдещия Славянски славей.

… И Балкански запя. След като позаглади коса, разбира се.

Гласът му беше ослепителен слънчев лъч, играещ върху синевата на леко развълнувано лятно море:

… Страхиле, страшна войводо!

Защо си толкоз посърнал,

посърнал, още повяхнал?

Дали ти пушка дотегна,

или ти старост потропа…?

Слушах песента и ми бе безкрайно приятно, че тя звучи тук, в центъра на Петербург, на 3 март, в благословената 1878 година. Звучеше тя, изпята от един изключителен тенор с изключително вълнение, което едва ли щеше да се повтори някога.

Тихо, Сашка! Ти си само гост от бъдещето и си длъжна хладнокръвно да наблюдаваш хода на историята. Нека си поплаче мъжът с лице на Мефисто и нека момченцето да стои очаровано със зинала уста. За малкия това е Празник, който скоро ще се превърне в Приказка, онази, която ще ми разказва един ден на мен, когато аз стана на негова възраст, а той — на седемдесет…

А сега да побързаме да излезем преди шейните да са хукнали по нощните улици. Ето че се задава Балкански — в доста оръфан, окъсял и отеснял кожух, с кривнат на главата калпак, същински напет момък от балканско село — ненапразно му викат Балкански. Към него притичва Бащата, следван от момченцето.

— Господин Балкански, поздравявам ви! — заговори той на български. — Бяхте чудесен.

Лицето на Балкански светна:

— Вие сте българин?

Езикът им бе една наивна смесица от далечен старобългарски със съвременен руски.

— Позволете ми да ви се представя! — Бащата се поклони с провинциална церемониалност. — Вълков, Николай. А това е Стьопа. Живея в Бесарабия, но родът ми е от Шумен.

Не без театралност Балкански протегна към него силните си ръце:

— Каква щастлива среща! Значи имаме еднаква съдба, да? Аз пък съм от Одеса, но родът ми е от Елховско. Петдесет години сме вече в Русия. Дядо ми побегна след първата война…

Да ги оставим да се прегърнат и целунат и да послушаме техния разговор:

— Е, братко, да ни е честита свободна България! — каза Вълков.

— И да живее во веки-веков, амииин! — пропя по дяконски тенорът и се засмя.

А момчето не сваляше очи от него. И в тях се четеше такова обожание, каквото никога след това Балкански нямаше да срещне, дори когато щеше да блести като звезда от първа величина на сцената на Болшой.

Тримата бавно закрачиха под заснежените крайбрежни фенери.

— И тъй, сега вече можем да се върнем в родината си — заяви с нотка на носталгия Вълков.

— Вие, да — въздъхна Балкански, — ала аз не мога, въпреки страстното си желание да отлетя като птица още този час… Нямам право. Аз просто съм длъжен да завърша образованието си. Върна ли се сега, ще бъда излишен. Едно гърло повече за хрантутене. Но по-късно, о, по-късно, когато ще мога да давам, да се раздавам, да сея… Непременно!

— Къде пеете понастоящем?

— Къде ли? — Балкански се почеса под калпака. — Всъщност никъде още. Студент съм… Ала скоро… — В очите му заиграха пламъчета, които никак не прилягаха на неговата наперена и малко лекомислена външност. — Ала скоро ще пея тук, в този театър… с Еверарди, със Стравински… И в Москва!… Това е решено! В България ще се върна само прочут. Да ме знаят всички, да ме посрещнат с музика и речи! Запомнете това, господин Вълков!

Вълков само кимна. Не искаше той в такава незабравима вечер да обезкуражи този ентусиазиран момък, за когото морето бе все още до колене. Защото, уви, морето е къде-къде по-дълбоко, и той, който е на двойно повече години от този къдравеляк, спокойно може да предвиди неговото бъдеще още от сега: безкрайни скитания по всички краища на Русия, безпаричие, пиянство, понякога ръкопляскания в забутан провинциален градец, по-често глад в мразовити странноприемници… С една дума — Аркашка!… Наистина момъкът има хубав глас, но за Болшой театър, мили братко, се иска повече, много повече. Що се отнася до посрещането ти в България с музика и речи, не ме разсмивай! Аз съм бил веднъж там и зная какво представлява тя…

И за да не се разсмее и не оскърби момъка, Вълков побърза да се сбогува. Прекъсна го гласчето на Стьопа, едно дискантче, в което едва ли и сам господ-бог би могъл да предвиди гърмящия бас на бъдещия Стьопа Вълков.

— Аз също ще се върна в България.

— Чудесно! — възкликна Балкански и покровителствено потупа детето по гърба. — И какъв ще станеш там?

— Певец.

Кратката дума бе изречена толкова категорично, че няколко секунди възрастните мълчаха. После бащата се засмя, но зад този смях се чувствуваше намек на недоволство.

— Голямо впечатление сте му направил, господин Балкански — каза той. — До преди един час Стьопушка нямаше друга мечта, освен генералските пагони. А сега изведнъж — певец!

— Защо не, драги сънароднико, защо не? — запита Балкански. — България е вече свободна и мирна. Сега тя ще се нуждае от писатели, художници, артисти, певци… Впрочем — заключи той — такова е мнението и на Салтиков-Шчедрин.

— Вие познавате Шчедрин? — попита, удивен, Вълков.

— Естествено — отвърна пренебрежително Балкански. — Ние сме… — Искаше да каже „приятели“, но каза: — Ние сме добри познати.

Вълков отново не възрази, макар че не бе съгласен с думите на младия българин, нито пък с мнението на Шчедрин, този неприятен като оса писач. Той, Николай Вълков, е търговец, той познава живота и знае, че в годините, които идат, България ще се нуждае преди всичко от фабриканти, търговци, занаятчии и офицери… И малкият Стьопа ще стане военен, това е, отдавна и окончателно решено.

Вълков даде знак с ръка, край тях спря шейна. Той се качи, настани до себе си Стьопа и едва тогава протегна ръка на Балкански:

— Е, братко, извинявайте, че ви оставям, но ние заминаваме рано сутринта… А на вас — добави той не без снизхождението на помешчика към дошлия да посвири в дома му гуслар — желая успех. Сбогом!

— Довиждане! В България! — отвърна с демонстративен оптимизъм студентът в оръфания кожух и размаха калпак над къдравата си глава.

Шейната се отдалечи в мрака, но черните очи на момченцето дълго още се взираха назад към останалия под фенера млад певец.

Не забравяй този поглед, Сашка! Той ще легне в основата на много и много събития, които в последна сметка ще ни качат на предпоследния ред на Народната опера, за да чуем арията на свободата, изпята от Германов…

Балкански изчака звънчетата на тройката да заглъхнат и едва тогава тръгна и той. Не взе шейна, вдигна яката на кожуха, захлупи калпак над ушите и закрачи бързо по заледения сняг към другия край на града.

Излишно е да го следим, нищо особено няма да се случи по-нататък, пък и ти, Сашка, не си свикнала на този мраз. Балкански ще се прибере в стаичката си, все още преизпълнен с вълненията на вечерта, и даже окаяната му, студена квартирна няма да охлади неговия ентусиазъм. Тихичко, за да не събуди съквартиранта си, Балкански ще отвори сандъчето с продуктите, ще напипа в него твърд като камък комат черен хляб, ще въздъхне като Рудолф от „Бохеми“ в сцената на глада, ще напълни голяма чаша с хладкия вече чай, ще топне хляба в него и бавно, с наслада ще дъвче и ще пие. И няма да съжалява, че е похарчил всичките копейки от мизерната си стипендия за днешния концерт.

И едва след като е глътнал последната капка, ще се изправи и ще се взре във висящия над леглото, повяхнал от влагата и накъсан от честите премествания астрологически календар с дългите редици от дати и цифри. Ще помисли върху зодиите, които отдавна знае наизуст, и накрая, доволен и уверен в щастливото си близко и далечно бъдеще, ще се завре в леденото легло.

Но дълго няма да може да заспи и пред очите му до разсъмване ще припламват светлините на голямата зала, в която хората са се изправили на крака и скандират.

— Балкански, пей! Пей!