Хаим Оливер
Оперната война (21)

Второ интермецо с Ю и Сашка

Отивах на джабулата при Павловски със свито сърце.

Изтеклите няколко дни бяха за мен твърде неприятни. Сашка бе изчезнала от хоризонта, тя усилено репетираше за конкурса, а малкото си свободни часове посвещаваше на майка си, която обикаляше болниците. Един-два пъти ми телефонира в редакцията, „ей тъй, просто да се чуем“, но подозирах, че ми се обажда, за да опипа пулса ми.

Ю пък не само че не се мяркаше, но дори и не ми позвъни. Нито веднъж. Въпреки статията ми за нейните успехи, въпреки скандала, който зрееше около мен. Въпреки ония думи, които бе прошепнала там, след като бе прокарала пръст по устните ми: „Ще се видим скоро…“

А исках да я видя.

Работата е там, че няколко часа след като онзи мой злополучен репортаж излезе във вестника, в редакцията зазвъняха телефоните, а после запристигаха и писмата — признак, че читателите са изкарани от обичайното си спокойствие. Впрочем съществува и винаги е съществувала една особена група читатели, която бих нарекъл групата с будна съвест. Тя много внимателно чете всичко и дебне всяка дума, която излиза по страниците на вестника, и незабавно отреагирва при всяка грешка, неправилна позиция или несъгласие, като пише остри писма или звъни на редакционните телефони. Така и сега: звъняха и пишеха всякакви — млади и стари, ученици и работници, домакини и физици, машинописки и музиканти. Една част от тях — по-многобройната, но очевидно по-немузикалната, приветствуваше „смелата, мъжествена и съвременна позиция на Стефан Вълков, който най-после се отърси от консервативните си схващания по важния въпрос за нашата естрадна песен. Той доказа, че естрадната песен не бива повече да бъде сирачето на нашата музика, че тя заслужава не само грижите на народната власт, но и вниманието на мощните средства за масова информация. Браво, Стьопа!“

Тази мажорна тема имаше и варианти:

„Не ни натрапвайте едно мухлясало изкуство, наречено опера!“

„Дайте по телевизията и радиото повече естрада!“

„По-добре на музей, отколкото на опера!“

„Ако поне Германов пее по-често, а то…!“

„Не виждате ли какво става по света, бе? Битълси, Том Джонс, АББА, Рей Чарлс.“

„Нека вехтите си гледат оперите! Халал да им е! На нас ни дайте Олимпия Рилска!“

„Я, бе, опѐрени! Колко ваши плочи се харчат, и колко наши?“

И тъй нататък, все в този бодър, кавалерийски ритъм. Другата част, далеч по-малобройната, заявяваше:

„Странно, че такъв сериозен и уважаван критик като Стефан Вълков, при това потомък на славен музикален род, така лекомислено се отрича от достойните традиции на своите предци. Удивляваме се, че той, доказал досега своите задълбочени (ехе! — Ст. В.) музикални познания, така наивно се е размекнал пред лигавите, простете, кълчения на онова естрадно нещо, което някои, неизвестно защо, наричат «песни». Песни, уважаеми другарю редактор, са песните на Франц Шуберт и Хуго Волф, на Рахманинов и Шостакович! Що се отнася до очертаните мрачни перспективи пред тъй наречената «сериозна музика», защото несериозна музика няма, считам, че не се пада на Стефан Вълков да я ликвидира с такава лека ръка. Та нали основите на тази музика са били поставени с кървава пот не от кой да е, а от неговия собствен велик дядо, на когото, за съжаление, носи името…“

Вариантите на тази минорна тема бяха:

„Нима Стефан Вълков е ослепял и е престанал да вижда деветте ни оперни театри и още толкова симфонични оркестри? Знае ли той друга страна с осеммилионно население, което да се похвали с такива цифри?“

И —

„Поощряването на естрадната музика, поне в досегашния й вид, е посегателство спрямо нормите на естетическото възпитание на нашата младеж. Достига се до тъжния и срамен факт, че децата ни знаят биографията на нашата прословута Олимпия Рилска, включително нейните четири развода и безбройните й любовници, а нямат понятие кой е Маестро Атанасов…“

И още —

„Стефан Вълков е написал статията си тъкмо в навечерието на Конкурса на младите оперни певци, който ще привлече в страната ни най-добрите млади оперни сили от целия свят. Така ли ще се представим пред тях? Срам!“

И тъй нататък, и тъй нататък… Ругаеха ме, псуваха ме, присмиваха ми се. Стигна се дотам, че един бивш боксов шампион, днес тромбонист, ми се закани, че ако продължа все така, като нищо ще „изправи кривия ми естраден нос…“ Една такава заплаха от страна на мускулестия представител на „сериозната“ музика можеше да смути и по-смел журналист от мен и аз не знаех да се смея ли, да ругая ли…

Главният редактор недоумяваше и не знаеше как да реагира на тази авторитетна проява на общественото мнение. Да пита „по-горе“ не се решаваше — да не му се присмеят. Впрочем самият аз все още не бях наясно какво отношение да взема по повдигнатите в дискусията въпроси. С безпристрастието на Темида пусках за печат мненията и на двата лагера, като заявявах на шефа, че си запазвам правото да отговоря на критиките и да направя обобщение, след като мине Конкурсът на младите оперни певци. Какво точно щях да пиша, все още не знаех — имах нужда от време за размисъл. Имах нужда да видя Сашка. И Ю.

И докато крачех из гората — Павловски живееше някъде към горния й край, аз отново неусетно потънах в света на Стьопа и Балкански. Разказът за Дружбата ме бе вече окончателно всмукал в миналото и при всичките ми разправии в редакцията и трагикомичните ми сърдечни колебания, аз нито за миг не се откъснах от него. Нощем даже „чалгаджиите“ се явяваха в сънищата ми, по-живи от действителни. Сега пак — Балкански крачеше до мен под боровете към вилата на софийския търговец Францов — тя трябва да е била някъде насам, в началото на парка…

… Вечер е, откъм Витоша лъха топъл вятър, върхарите на дърветата шумолят, Балкански гази високата юнска трева, поглежда чистото звездно небе и си мисли за въпросите, който ще зададе на Чайковски…