Хаим Оливер
Оперната война (10)

Ю и Сашка

Отивах на абсолвентския концерт на Ю с противоречиви мисли и чувства.

Нашата естрадна песен ме привличаше твърде малко. Не крия — това беше резултат от влиянието на Дед. Въпреки своята широта на възгледите и на интереса, с който посрещаше всичко ново в областта на музиката, дори онова, което не напълно разбираше и одобряваше, той не понасяше естрадната песен, или както я наричаха по-рано — леката и танцова песен, и в годините на своята преподавателска дейност в Консерваторията, и особено, когато беше неин ректор, той безпощадно гонеше сред възпитаниците си „просташката вълна“, която според него заплашвала да залее и удави националната ни култура.

Жена му Елена не позна съвременната ни естрада, затова пък тя обичаше да си тананика тежките германски шлагери и лекомислените френски шансони, които се пееха в западна Европа по време на следването й в Дрезден.

Балкански, далеч по-консервативен от Дед, направо презираше естрадата, която преди Първата война се изявяваше във формата на градски фолклорни песни, изпълнявани от всякакви певици в кръчми и кафе-шантани. Единственото, което признаваше извън оперната ария и художествената песен на Шуберт и Чайковски, бе руският романс, и в дните на любовта му към Вера романсът стана негово предпочитано музикално занимание.

Затова пък Казака бе не само принуден да се запознае отблизо с естрадата, но и да й служи вярно и публично вечер след вечер сред пиянски крясъци, алкохолни изпарения и цигарен дим. В тежките месеци на ожесточените битки за съществуване на Дружбата неговите песни в бирарията „Петте кюшета“ бяха едва ли не единственият източник на средства и те спомогнаха за спасяване групата от безславно разпадане.

Що се отнася до мен, смятам, че с изключение на няколко прилични творби през последните години у нас не е създадено нищо значително в тази област. Неизвестно защо нашата естрадна песен е просмукана с такава сълзлива сантименталност и фалшива сърцераздирателност, че често опира до пародията — сякаш цялата ни страна е населена от разделящи се тъжни любовници и ридаещи мами. Едно откровено пародиране поне би било весело… А кой знае, може би е нужна една „песенна война“, за да се поразпали творческата ярост на нашите автори?…

Тъй или иначе бях обещал на Сашка да направя малко реклама на Ю и сега крачех към спортната палата. И докато крачех, неочаквано хванах в себе си подличката мисъл, че всъщност отивам на концерта само заради Ю. Не заради песните й… Не бях я виждал от деня на заминаването ми за Стара Загора.

Беше ваканционен период, замествах колеги и нямах време дори за Сашка, да не говорим за книгата си. Впрочем Сашка усилено репетираше „Травиата“ и „Мадам Бътерфлай“, с които възнамеряваше да се яви на последния кръг на конкурса — стига да стигнеше до него. Спазвайки свиреп режим, тя си лягаше рано, не влизаше в опушени заведения, избягваше вълнения и се въздържаше дори от моите ласки, сякаш те можеха да подкопаят нейните музикални сили. И може би тъкмо това бе и причината за тъй ненадейните появявания на Ю в моите мисли… Тя се втурваше в тях по никакво време, когато например до мен достигаше отзвукът от някакъв гръден алт, и това, дявол да го вземе, раздвижваше в дълбините на подсъзнанието ми тъмни и топли пластове. Мяркаше ми се тя тогава във виолетовото си кимоно под което прозираше закръглената й бяла гръд, с трапчинките на бузите и веселите, черни като маслини, многознаещи и зовящи очи…

Обемистата спортна палата бе претъпкана до последния сантиметър, заети бяха дори междинните пътеки. С млади хора. Само млади хора. По джинси, мини и макси жупи, кожени якета и велурени полички, тънки блузки, огромни тъмни очила, които закриваха лицата… Темпераментни момчета и момичета, които усилено джвакаха дъвка и шумно коментираха последните похождения на Том Джонс и Олимпия Рилска…

Очевидно тук се бяха стекли не само редовните посетители на естрадата, но и всички състуденти и съученици, всички приятели и близки на деветте абсолвенти още от детските градини и пионерските лагери. Шестхилядната аудитория представляваше една интимна и весела компания, която се обръщаше към певците с техните прякори, махаше им фамилиарно с ръка, поднасяше им карамфили и ги целуваше по устните, като непрекъснато изпадаше в див възторг от чутото и ревеше за бис.

Аз останах студен. Не харесах крясъка на публиката — твърде много бях свикнал с благородната и уютна атмосфера на концертните и оперни зали, не харесах и песните, макар че уредниците на концерта се бяха постарали да подберат най-добрите.

Аз чаках Ю.

И когато най-после тя се появи, палатата се разтърси, сякаш в противниковата врата бе вкаран победният гол. Ю притича към авансцената много свободна и самоуверена, раздавайки целувки наляво и надясно, поздравявайки с пълничките си длани всички ъгли на залата. Бе в потресаващи плътни джинси и още по-плътна обикновена памучна фанелка — жива кукла, която ти се иска незабавно да съблечеш и погалиш… Знаеше Ю как да се представи!

И запя. Запя една от познатите и втръснали ми се песни за девойката, която тръгнала по „безкрайните стълби към светлата луна, за да потъне в нейната светлина“… Да се намръщя обаче нямах време — стана магия. Подобно на средновековните чародейци, които с едно докосване превръщали оловото в злато, Ю преобрази песента. Артистична до края на пръстчетата си, Ю влагаше във всяка дума и всеки звук толкова искреност и непосредственост, такава топлота и свежест, така ярко и картинно поднасяше всеки словесен и музикален образ, че тривиалната песен прозвуча поновому… Но имаше и друго. Заедно с гръдния си глас Ю хвърляше над публиката струи от чувственост, потоци от възбуждащи токове, които впримчваха младите слушатели и ги довеждаха до екстаз. По силата на професионалния навик наблюдавах унесените лица на момчетата и момичетата, техните немигащи, втренчени в Ю очи и в същото време хващах себе си в подобно състояние. Усещах как звучният, тъй богат откъм тайнствени низини алт прониква във всяка клетка на моето същество и ме напряга до скъсване, и ме изпълва с неизпитвано блаженство… И когато накрая публиката се разбесня, разбеснях се и аз…

Изтичах до гримьорната. Ю беше там сред тълпа поклонници, които я прегръщаха и мляскаха по бузите и врата, а тя, уморена, с капчици пот на носа, се смееше разсеяно, все още тръпнеща от гърма на овациите. Видя ме, измъкна се от обръча, изтича до мен, хвана главата ми с топлите си, пухкави длани и ме целуна по устата с влажните, бебешки устни.

Под мен се отвори бездна.

После Ю се отдръпна и, загледана право в очите ми, прошепна без превземки:

— Как бях, Стив?

— Чудесна! — гласът ми беше дрезгав. Ушите ми пламтяха. — Поздравявам те.

Миглите й игриво затрептяха и тя се върна към двусмисления си привичен тон:

— Ще стигна ли до „Фридрихщатпаласт“?

— И по-нагоре даже! — рекох. И за да се измъкна от огъня, който ме изгаряше, глупашки добавих: — А Барбара Стрейзанд трева пасе пред тебе.

Тя прокара пръст по устните ми, прошепна: „Ще се видим скоро“, обърна се и изтича при своите, сякаш нищо не е било. Почувствувах се изоставен. Оттатък пееше друга, но не се върнах в залата, а хукнах навън като крадец, който се срамува от предмета на своята кражба.

Побързах за редакцията и все още с вкуса на Ю на устните си, натраках репортажа. Какво точно съм написал, разбрах: по-късно…

Но тази вечер имах нужда от Сашка. Струваше ми се, че ако не я намеря, ще се случи нещо непоправимо. Тръгнах да я търся. В квартирата с голите великани я нямаше, нямаше я в клуба, нямаше я и в Консерваторията. Изтичах до операта. Сашка бе на сцената, където тъкмо вървеше костюмирана репетиция на „Травиата“. На третия ред в полумрака на празната зала седеше режисьорът. Играеше се началото на първо действие с прочутата наздравица, която Алфред вдига в чест на красивата Виолета.

Да пием, да пием вино…

Да пием, да пием с пълни чаши

нектара на младостта цветуща…

Виолета беше Сашка, Сашка беше Виолета, по-царствена от когато и да било, и чужда, ох, колко чужда с перуката на главата си и с копринената рокля на богата парижка куртизанка. Но носеше очилата с черните рогови рамки, но пееше със сребристия глас на утринен славей и аз осъзнах напълно, че това е тя, моята Сашка, моята любима, без която не мога…

… отлiта, отлита във вечна забрава

мигът на страстна любов…

Не дочаках края на арията и тихичко се измъкнах. Върнах се вкъщи, седнах на машината и отново побегнах в миналото.

От Ю.

Защото в мен не преставаше да звучи Наздравицата:

… да вкусим сладкия трепет,

що в нас любовта разпалва…